„В памет на отминалото поколение“, Филип Димитров, издателство „Рива“, 2025 г. 

Можем дълго да разсъждаваме защо в наши дни мемоарното до такава степен се конкурира с художественото повествование, включително с историческия роман. Не ще да е само заради изострения вкус към документалното в глобалния дигитализиран свят. Един поглед към класациите за книги в световен мащаб показва как мемоарите и биографиите (т.нар. нон-фикшън) категорично изпреварват по интерес фикцията, където документът също все повече си проправя път. И ако продължим да се питаме защо е така, възможният отговор се натрапва от само себе си: блуждаейки сред непроходимия лес на историята, читателите явно търсят просеките и просветите, които биха им дали възможност да намерят себе си, осъзнавайки кои са те и какво се е случвало с тяхната национална общност.

Дали тук не е разгадката защо сме толкова хипнотизирани от спомените и не можем без тях? Ако е така, „В памет на отминалото поколение“ е книга, която безспорно потвърждава тази ни интуиция. Нейният автор Филип Димитров е не само „част от историята“ като първия демократичен министър-председател на нова България (1991–1992), но е и блестящ разказвач, в което читателите на историческите му романи като „Ибо живяха, Господи“ (1991), „Светлина на човеци“ (2004) или „Братя“ (2019) отдавна са се убедили.

„В памет на отминалото“ е прочит на историята „от първо лице“, дело на политик и писател, но замислен като разказ, насочен към неговите праплеменници. И това прави начинанието още по-интересно, значимо и в някакъв смисъл провокативно. Защото историята, подобно на много други важни неща, се учи преди всичко вкъщи, сред семейството, а чак по-сетне учебниците по тази дисциплина задават общата и официално наложена рамка.

Неслучайно книгата започва с „родовите легенди“, които са и „национални легенди“ – като тези за „Самуиловото коляно“. Легендите неизбежно придават спойка на всяка общност, въобразена като такава, показват колко лесно или напротив, колко трудно прехождаме „едни“ към „други“; спорове, далеч надхвърлящи конкретната съдба на описания в книгата „Дядо поп Димитър“. Спорове, които продължаваме да водим и с днешна дата: кои сме „ние“, българите, и кои са „те“, другите? Отговорът не минава задължително през вражди, а често и през някоя „легенда за любовта“, каквато също ще откриете по страниците на тази книга.

С което „В памет на отминалото“, поне за мен, се родее с „Ранни спомени“ (1967) на Симеон Радев. Включително заради стремежа си да продължи „дълготраенето“ на големия разказ, умело пречупвайки го през индивидуалните съдби на живелите преди нас. За да стигнем до „персоналната легенда“ на дядото (по майка) Филип, син на свещеник, за когото авторът знае най-малко, макар да е кръстен именно на него. Обикновено в устната история е така – знаем най-малко за онези, на които най-много държим.

Завладяващо читателя е и описанието на Втората световна война през „детството на родителите“ – разказ не просто за това как и какво е било, а за колективните страхове от жертви и бомби, които в един момент се сбъдват. И ето че стигаме до датата 9 септември 1944 г. – „червена линия“ дори за поколенията, които не са я „живели“, защото нищо след това не е същото. Така се озоваваме в „прекрасния нов свят“ на „победилия комунизъм“, където доноси и обвинения в неблагонадеждност се сипят наред, включително върху майката на Филип Димитров, без да пропускаме и двамата му вуйчовци, които получават смъртни присъди, заменени впоследствие с двайсетгодишни присъди. И трябва да признаем, че този кратък „семеен разказ“ е в състояние да каже много повече, отколкото редица общи заключения в учебниците.

Ала може би най-интересната част в книгата е свързана с детството на автора и с описанието на „всекидневието при комунизма“ – свидетелство от първа ръка и важен коректив на днешните носталгии около „светлото минало“ и несекващата „грижа за народа“. Така например узнаваме защо при комунистическата система една заплата не стига, та всички са принудени да работят; и как един бъдещ министър-председател на България израства на един „голям таван“ в центъра на София, на ъгъла на улиците „Раковски“ и „Дондуков“.

Научаваме много и за възгледите на родителите му, създали атмосферата в семейството – онова, което Михаил Неделчев определя като „стоическата нормалност“ по времето на НРБ. Живот на нормални и достойни хора в рамките на една обществена система, влизаща често в разрез с нормалността.

„В памет на отминалото поколение“ е книга, в която факелът на спомена полита към самото дъно на кладенеца на забравата. Като по пътя си осветява не просто една отделно взето фамилна история, а утаени спомени и отгласи от събития, интересни и важни за всички, които някой ден ще искат да узнаят „как е било“. Тази книга, която се чете на един дъх, не е „политическа биография“ на Филип Димитров, макар да дава „ключове“ към бъдещи събития в нея. Тази книга е „биография на едно време“ – времето на неговия живот и онова на предците му. И не на последно място, тя носи една голяма изненада: „Очакваме да видим автор, а откриваме човек“ (Блез Паскал, „Мисли“, 29).

__________

Предговор към книгата, публикувана от издателство „Рива“