Мъжът, който пристигна пеш, спря на площада и се огледа. Заобикаляха го мъртви сгради в различна степен на разруха.

Но до тухлената стена на една от сградите имаше залепена чешма – гранитна плоча с чучур. И от чучура (о, небеса!) течеше вода. Той отиде до нея, свали шапката си, напълни я с вода и я изля върху главата си. По лицето му тръгнаха кални вадички. Наведе се и дълго се плиска с шепи. Най-сетне пак нахлупи шапката и отново се огледа. Вратите на сградите наоколо бяха или заковани на кръст с дъски, или изпотрошени. Имаше една-единствена врата, която, освен че изглеждаше нормално, беше отворена. Той се насочи натам.

Когато пристъпи прага, се озова в сумрачно помещение, осветено единствено от отворената врата и от едно прозорче високо горе на срещуположната стена. Вдясно забеляза тезгях, зад който се размърда човешка фигура.  

– Добър ден – поздрави мъжът, който пристигна пеш. Очите му посвикнаха с тъмнината и успя да различи чертите на човека срещу себе си. Беше старец с библейски бръчки на бузите и гъста бяла брада.

Юрий Ростиславски, „Уестърн“

– Ха добър ден! – прокашля се старецът. – Толкова отдавна не съм виждал жив човек, че бях сигурен, че съм забравил да говоря.

– Интересно място си избрал за живеене.

– За това спор няма.

– Как се казва градчето?

– Казва се Двайсета миля. Намира се по средата между сребърната мина горе и селището Дестини долу. Служело е един вид като курорт за уикенда за миньорите. Баня, момичета, пиене, такива неща. Но свлачище повредило железопътната линия, по която минавал влакът от Дестини до мината, и на собствениците ѝ, някакви баровци от Бостън, им се сторило скъпо да я поправят. Така градчето умряло. Сега тук живея единствено аз. Аз съм продавачът в смесения магазин, нали виждаш стоката – газ, сол, пирони и патрони, освен това съм пощальон, макар че тук от векове не е пристигало писмо, по съвместителство съм и бръснар и за капак, аз съм, така да се каже, и шерифът. Ето виж, да не кажеш, че лъжа.

И старецът опъна ревера на брезентовия си елек, на който беше забодена шерифската звезда.

– Браво! Много дини под една мишница!

– Всеки с късмета си.

– И все пак, не те ли е страх сам? В такива пусти места понякога се навъртат разбойници…

– А това над теб за какво е?

Мъжът, който пристигна пеш, вдигна поглед нагоре и веднага забеляза дулото на пушката, насочено към главата му.

– Така съм пригодил нещата, че ако дръпна шнура, който е в ръката ми под тезгяха, пушката ще изгърми и ще направи в шапката ти дупка.

– Разбирам – поклати глава мъжът, който пристигна пеш и за всеки случай прекрачи встрани, за да излезе от дяволския кръг.

– Но това не е всичко. За нашето градче има написана книга. Цял роман. Авторът е някакъв с арменско име.

– Защо пък с арменско?

– Е, не знам точно. Май е псевдоним. Нещо такова. Така че нашето градче е прочуто. По всичко изглежда, че книгата се радва на голям интерес, защото все по-често минават туристи, дошли дотук специално заради описаното в книгата. Аз заради тях седя. То е дълга история. Трима избягали затворници нападат градчето и започват да тероризират жителите. Опълчва им се само един човек, едно момче. Накрая ги избива и тримата, но за беда, превърта. Чалва се. Такива работи.

Старецът разтри лявото си око с юмрук.

– Макар че ми е дошло до гуша. Ей сега, ако се появи някой и каже, хайде да се сменим, веднага му предавам касата, ключовете и шерифската значка.

Мъжът, който пристигна пеш, извади цигара, драсна кибритена клечка в нокътя си и я запали. Дръпна няколко пъти от дима и рече:

– Знаеш ли какво си мисля? Хайде да се сменим.

– Ти се шегуваш!

– Не се шегувам. Хайде да се сменим.

Старецът се разбърза.

– Ами добре, ами добре – започна да повтаря в речитатив той. – Ей сегичка ще си събера багажа. Само да не се отметнеш, ей?

– Няма да се отметна.

Мъжът, който пристигна пеш, нямаше причина да се отмята. Той беше онзи с арменското име, или псевдоним, или каквото и да е. Той беше написал романа. И след толкова години беше дошъл тук, защото беше разбрал, че романът му е по-жив от собствения му живот.