За семинара на специалност „Скандинавистика“, посветен на норвежкия писател и постановката „Някой ще дойде“ в Народния театър
При голям интерес от страна на преподаватели и студенти, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се проведе семинар[1], посветен на творчеството на норвежкия писател и драматург Юн Фосе, лауреат на Нобеловата награда за литература за 2023 г. Семинарът беше организиран от специалност „Скандинавистика“ като част от проекта „Юн Фосе и България“, целта на който е да популяризира творчеството на писателя в нашата страна. Партньор по проекта е програмата „Театър +“ на Народния театър „Иван Вазов“, включваща образователен модул. Във фокуса на семинара бяха трите лекции на норвежкия журналист и писател, изследовател на творчеството на Юн Фосе, Ян Х. Ландру: „Юн Фосе – представяне“, „Юн Фосе – драматургия с акцент върху пиесата „Някой ще дойде“ и „На прага на смъртта“ – за „Септология“.
„Някой ще дойде“, реж. Катя Петрова, фотография Иван Дончев
В първия доклад Ян Ландру анализира причините, поради които Юн Фосе получава Нобеловата награда за литература през 2023 г. Творчеството на писателя включва над 70 книги, преведени на над 60 езика, то представлява „огромно богатство от мисли, идеи, образи, естетически търсения“. Според Ян Ландру Юн Фосе успява по специфичен начин да изрази общовалидни екзистенциални преживявания на език, който е прост и разбираем. Обикновени хора, с обикновено всекидневие и живот, в който всеки може да се припознае. Писателят никога не осъжда или критикува своите герои, без значение какви са те. Той вниква в логиката на всички. Според Ян Ландру Юн Фосе създава поетичен, ритмичен език, който е изцяло негов, и през прости думи и постоянни повторения създава ритъм, какъвто не се среща при друг автор: „Юн Фосе е уникален творец и същевременно – универсален“.
Писателят е роден на западното крайбрежие на Норвегия през 1959 г., но далеч не може да бъде наречен „локален писател“ – нито по отношение на средата, нито по отношение на фиктивните персонажи, които представя, а най-малко по отношение на темите, които засяга. Според Ян Ландру Юн Фосе пише интуитивно, често в едно състояние на границата между сън и действителност. Писателят просто чувства, че текстът „идва“ при него вече готов и единственото, което трябва да направи, е да го запише, преди да изчезне отново. Това не означава, че текстът е абсолютно завършен: „понякога са нужни много редакции, а друг път – почти никакви“.
Семинарът в Софийския университет се проведе при голям интерес
Юн Фосе дебютира през 1983 г. с романа „Червено, черно“, който привлича вниманието с множеството си езикови повторения – думи, части от изречения, цели изрази или сцени. От тогава това е отличителен белег на този автор. Друга характерна черта на неговия стил е почти пълната липса на пунктуация, а понякога – концентрация на препинателни знаци. Фосе не се интересува от наложените пунктуационни правила: „употребата на запетаи трябва да следва ритъма на дишането или ритъма на самия език, а не нечии други правила“. Точката е съвсем маловажна за норвежкия писател. Основното му произведение, „Септология“ (2019–2022), се състои от 1251 страници, без нито една точка, а трилогията „Бдение“ (2014), последно издадената книга преди „Септология“, не съдържа нито една точка.
Според Ян Ландру типична черта на творчеството на Фосе е връзката между романите и пиесите, в които се открива и силен отзвук от неговата лирика: „Една незначителна подтема в някой роман може по-късно да стане главна в някоя пиеса, или обратното“. В творчеството си Фосе не цели да предаде някакво послание, основните теми в произведенията му са екзистенциални – животът и смъртта, тревожността и самотата, религията и божественото, както и изкуството и творческата дейност. Смъртта „витае като заплаха“ в цялостното творчество на Фосе, още от дебютния му роман, в който главният герой опитва да отнеме собствения си живот. Често мъртвите са сред живите и дори общуват с тях, а по отношение на времето – минало, настояще и бъдеще се преплитат. Юн Фосе не дава готови отговори, той се концентрира върху извеждането на проблемите на повърхността, потапя се в тях и ги описва, като оставя читателите сами да направят своите избори. Често в текстовете му срещаме препратки към Библията.
Централните персонажи в прозата на Фосе в голяма степен са „аутсайдери“, най-често безименни – хора, които не намират мястото си в обществото. В драмите е малко по-различно, там образите са „по-обичайни“, такива, с които човек лесно се идентифицира. На театъра на Юн Фосе е свойствен един „безмълвен глас“, който не е срещан преди в литературата. Според Ян Ландру този глас се свързва с отличителна черта, белязала цялостното творчество на Фосе – стремежа да формулира това, което не може да се изрази с думи: „Едно осъзнаване, което не може да бъде изказано, но може да бъде почувствано по някакъв начин“.
Пиесите на Юн Фосе са характеризирани по различни начини. Определят ги като реалистични, но също и поетични, психологически, абсурдистки, алегорични, символистични, мистични и религиозни. Според Ян Ландру „всяко от тези определения може да бъде уместно – всичко зависи от това, върху какво режисьорите избират да се фокусират“.
Драматургията, както и цялостното творчество на Юн Фосе, е белязана от повторения на думи и фрази. Като драматург Фосе се съсредоточава върху музикалността в текстовете си – „езикът, ритъмът, паузите, всичко, свързано с музиката“. Типични за драматургичния му стил са паузите, все по-осъзнати със всяка следваща пиеса. Този стил е характерен например за пиесите му „Името“ (1995), „Аз съм вятърът“ (2007), както и за първата му пиеса „Някой ще дойде“ (1992), определяща за международния успех на Юн Фосе в театъра. Според Ян Ландру това е „интимна драма“ – пиеса за камерна сцена за три персонажа. В стила на Фосе, никой от тях няма име, наречени са Той, Тя и Мъжът. Тя и Той искат да се оттеглят от света, да живеят в изолация и да се наслаждават на любовта си, да бъдат „сами заедно“, както казват. Затова са си купили къща на отдалечен фиорд, но през цялото време двойката се страхува, че „някой ще дойде“ и ще разруши щастието им. И наистина се появява Мъжът, третият персонаж, който става катализатор на страх, напрежение и ревност у другите двама и напомня болезнено, че „именно това, което се опитваме да избегнем, става наша съдба“.
Премиерата на спектакъла „Някой ще дойде“ се състоя в края на ноември 2024 г. на камерната сцена на „Народния театър“. В рамките на общия проект на специалност „Скандинавистика“ и програма „Театър +“ към Народния театър, чиято цел е популяризирането на творчеството на норвежкия драматург в България, бяха организирани срещи на творческия екип, реализирал постановката, с преподаватели и студенти от специалност „Скандинавистика“ – посещения на постановката, семинари, уъркшоп, статии. Ян Х. Ландру гледа спектакъла в навечерието на семинара, посветен на творчеството на Юн Фосе. Цитирам в превод неговия отзив[2] за постановката.
„Някой ще дойде“, реж. Катя Петрова, фотография Иван Дончев
Много пъти съм гледал тази пиеса, на различни сцени в Норвегия и в чужбина. За първи път обаче гледах пиесата, поставена извън Скандинавския север. Беше много приятно изживяване поради това, че постановката беше блестяща – много по-различна от тези, които съм гледал преди.
Още с появата на актьорите разбрах, че изживяването ще е различно. Костюмите се различаваха значително от костюмите в спектакли, гледани от мен преди. За човек, който не познава българските театрални традиции и конкретно – сценичния костюм в България, облеклото на двамата герои като че ли намекваше за тяхната класа – може би подсказва, че те принадлежат на по-заможната част от средната класа?В другите постановки, които съм гледал, няма намеци за класата на героите. При описанието на сцените Фосе не дава никакви указания за облеклото, тоест в това отношение режисьорът е напълно свободен и смятам за интересен факта, че тук е дадено някакво „социално“ тълкуване на текста.
Начинът, по който се движат героите, предпазливите танцови стъпки и техните жестове също ми изглеждаха „малко чужди“, тъй като съм свикнал със стила на игра в Северна Европа. Но отново ще кажа: Не виждам нищо „проблематично“ в това. Много интересно, а и въздействащо е решението в ролята на Мъжа/Съседа да се въплъти актьор, който е и танцьор. Резултатът е физически театър, който допринася за повече движение в една повече вербална пиеса.
Начинът, по който е използвана входната врата към къщата, е визуално въздействащ и много точно олицетворение на конфликта в пиесата. Прекрасно изпълнение – много оригинално и много „по-красноречиво“, от която и да било друга, гледана от мен постановка. Браво! Същата функция има и решението да се „мебелира“ интериорът чрез мултимедия, отново прекрасно решение.
Като цяло постановката свидетелства, че и режисьорът, и целият екип много добре са се възползвали от възможността за тълкувания, която предоставя световно известният писател, а вече и носител на Нобелова награда за литература Юн Фосе. Същевременно текстът му е запазен и използван с вникване. Така и трябва да бъде! Гледал съм постановки, в които просто се играе, без да се изследват възможностите, заложени в словото.
Юн Фосе никога не казва нещата експлицитно, той просто намеква за различни възможности за тълкувание, така и в тази постановка виждаме намеци за еротика, много добре представени чрез образа на актьора танцьор в ролята на Мъжа. На публиката се предоставя възможност да направи собствено тълкуване на еротичните моменти.
В заключение бих казал, че съм толкова очарован от видяното, че предложих на директорката на Норвежкия театър в Осло – Шещи Хорн, българската постановка да бъде поканена на Международния фестивал „Юн Фосе“, организиран от този театър.
[1] Проектът се финансира от NORLA (Агенцията за норвежка литература в чужбина), той се реализира и с подкрепата на Посолството на Кралство Норвегия. Събитието съвпадна с посещението в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ на Нейно превъзходителство Хилде Свартдал Люнде, посланик на Кралство Норвегия за България, която се срещна с ректорското и деканското ръководство, както и с преподаватели от специалност „Скандинавистика“.
[2] „Някой ще дойде“ е първата пиеса на Юн Фосе, поставяна някога на софийска сцена, творчески екип: превод Стела Джелепова; режисьор Катя Петрова; сценография и костюми Борис Далчев и Петя Караджова; мултимедийна среда Момчил Алексиев; композитор Христо Йоцов; звуков дизайн Светлозар Георгиев; драматург на постановката Майя Прaматарова; художник на плаката Николай Димитров-NAD.
Евгения Тетимова
