120 години от рождението на Илия Волен
Ако перифразираме фрагмента на Илия Волен: „Хората не са така глупави, както ги представят думите и делата им“[1] и го пренесем върху терена на творчеството, то той би прозвучал така: творците не са така неоригинални, както ги представят думите и текстовете им на младини.
Много преди да се роди Илия Волен, по белия свят вече се лута и търси себе си Марин Христов; макар сирак, без баща, той не подозира, че един ден ще обащини Илия Волен.
Портрет на Илия Волен от Ненко Балкански
На всичкото отгоре Марин Христов пише и стихове, и то сред най-противопоказната им среда – селската, обречена от всичко да извлича полза.
А каква полза от „Вечерни призраци“ например, запазената и до днес ръкописна стихосбирка на Марин Христов, с година на „издаване“ 1923 г. – в един екземпляр, когато авторът ѝ е само на 18 години. Дори и заглавието ѝ стига да заключим, че поетът все още подражава, догонва и почти покрѝва тогавашната норма за поетично; прелистването ѝ само доказва констатираното:
В печал е потопена душа ми,
някакви черни крила на скръбта
бдят над нея през деня и нощта.
В печал е потопена душа ми…
Изборът ми не е нарочен, прелиствам наслуки:
Ято черни врани – дните ми преминали,
скреж и черни грани на цъфнали вишни,
дните ми предишни – скръбни мои дни…
Изборът ми не е нарочен, прелиствам наслуки:
Ято черни врани – дните ми преминали,
скреж и черни грани на цъфнали вишни,
дните ми предишни – скръбни мои дни…
Саморъчна корица на на стихосбирката „Вечерни призраци“
Такава е всяка литературна младост, сред сонма пишещи няма как да разлъчиш зван от призван; може би само чрез силата на чувствата, но как да надникнеш кой колко влага от тях в общоприетите думи?!
Или чрез вярата в попрището, която е вяра в чувстваното?!
Но осененият, образно казано, расте не с дни – с часове; расте из себе си; прочетено, видяно, чуто са му хумус, всичко му е благодат, защото благодатта е в него.
След три години – в 1926 г., все още поет, Марин Христов душевно и творчески е с десетилетие по-далеч от 1923 г., а с по-малко от година до 1928, той вече е друг, той вече е прозаикът Илия Волен, авторът на „Черни угари“; по-малко от година, защото годината на издаването на първите му разкази (седем на брой) не може да е годината на написването им. За кратко време той е преминал от мерена в немерена реч.
В някои от стиховете си Марин Христов, без да е,е почти Илия Волен – сиреч себе си; стъпил с единия крак на гърлото на предишната си поетика, с другия вече налучква твърдта на предстоящата. Върху вътрешната страна на титула на втората му ръкописна сбирка е отбелязано с червено мастило „1926/27, семинарията, на село“ – т.е. къде са писани. Така, както от родното му село се провиждат предпланините на Балкана, описвани неведнъж в по-късната му проза, така се провиждат издигнатините на личната му поетика, формулирана след години от него: „Да описвам живота, такъв какъвто е“.
Да откриеш силата си – най-после да изразиш това, което най-добре знаеш и познаваш, е равнозначно на озарение. Марин Христов е почти прекрачил прага, а източникът на озарението е пак в него – миналото. Така е и онасловено стихотворението му в две части. Чувствата, средата на проявата им вече не са въобще, някога, някъде; книжност и реалност се раздалечават като вълма мъгла от дървета и поля наесен, очертават се с различността на първичните елементи; няма да проследявам процеса: безбрежността на белия лист е по-съответстваща възможност. И все пак: реалиите търсят и заемат местата си; сред конкретна обстановка чувствата са на живи хора (дори с лично име), изразяващи ги чрез поведение, жестове; светът придобива видимост, плътност:
„Миналото”
На баща ми
1.
Стана то, когато всяка сутрин
сънен тръгвах аз след биволите черни,
а пък вечер връщах се натруфен
с бели шипки, весел и с другари верни.
И когато беше се развяло
над селцето знаме с цвят червен отгоре
улиците пусти опустели
само старци и жени без мъж-опора:
че на юг мъжете бяха дето
пазеха родината от кърви.
И когато вест дойде, че на полето
бойно паднали са жертви първи
цял ден би камбаната на смърт и вя се
черно знаме над селцето, виха
псета с поглед към небето и пълзеше
ужасът над улиците тихи…
… връщахме се с биволите ние.
И по пътя чух, че някой от рода ни
е загинал. Спомних си ония
трепетни минути, през които сбрани
всички ний изпращахме баща ми,
а пък той заплака – после мама
казваше ни: „Лошо ще да стане“;
после спомних си, че дедо сам ми
каза: „Нямаме писмо и днеска“
и усетих, че сърцето ми трепери.
Стигнах до селото като трескав.
Там ме срещна баба Цона и разпери
бързо тя ръце та ме прегърна –
аз разбрах, притисках се до нея, плаках.
Къщата ни цяла беше пълна
със съседки да раздумват мама, братче,
някои тръгнаха да срещнат дедо,
да му вземат ножа, леля пък отиде
при войника дал писмото, дето
за баща ми пише, хубаво да види
всичко туй станало ли е верно?
Обиколен с род и седнал вън на прага
над писмото ронех аз безмерно
сълзи, триех ги с ръкава и излагах,
сричах нечетливи, страшни думи.
Но показа се на улицата леля:
бърза, втренчила в страна безумен
поглед и се спъва – сякаш, че я гледам.
Всички ний погледнахме към нея,
като влезе в двора и заплака,
викна мама, във прегръдките прие я,
паднаха на двора във сумрака.
… Махнал със ръка живота – рано
в утрото завинаги си отлетяха
гълъбите бели – радостта ми –
на душата из под сухата ѝ стряха.
22.Х. 1926 София (семинарията)
2.
Помня, беше есен и прибраха се един след друг
бледите войници, като птици – пръснато ято.
И дойде ведно със тях в селцето болестта и тука
като страшна буря тя отбрули, без да знай защо
от дървото гнили, зрели и зелени плодове.
Ето всеки ден се заискачва гордия звънар
при камбаната и всичките към смъртник нов зове.
А протяжните, печални звуци на звънаря стар
като хищни птици литваха със черните крила
над селцето и сърцата те кълвяха с страшна стръв
всеки на смъртта дъхът студен усещаше в тила.
И проточваше се шествието смъртно: попа пръв,
а след него пък мъжете с бяла кърпа на ръка
и след смъртника жените със босилек и свещѝ.
… Ний от голите стърнища, дето цял ден на крака
биволи пасяхме, гледахме и погледа лети
сред печална, черна върволица бавно що пълзи
там, където нови гробове изникват всеки ден.
Щом камбаната на смърт удари ужас зарази
биволите ни, които зяпват с поглед разширен
и с провисналите сламки на разпенена уста,
а пък ние плахо се притискахме един до друг
и разправяхме си приказките страшни за смъртта,
за магьосници, вампирите и вещици, а тук
окол нас са кучетата със изострени уши.
А горите в жълти и червени пламъци горят,
голите стърнища и сред тях полята са руси,
под небето синьо и безбрежно жерави пищят.
18.Х. 1926 г. София
Като изключим сравнението паралел между белите гълъби и радостта, по-скоро похват, отколкото образ, единственият поетизъм, напомнящ за предишния Марин Христов е „сухата стряха на душата“; перото поетово се движи по действителността, подир изпитаното; той е видял, изчувствувал, запомнил много повече, отколкото може да изрази в римуваните куплети, разкъсани от анжамбана на напиращата реалност (може би поради това втората част на „Миналото“ е в бял стих); почти не личи римата – последния атрибут на разпадащото се от прозата на живота стихотворение; то дори вече не е лирично, а епично по същност, независимо от чувствата, описани едно към едно. Нещото, което авторът може, е тъкмо то – описанието; той все още не го е осмислил до такава степен, че „живият къс от живота – така да се каже – да се освободи от действителността и да премине в категорията на идеите“; да стигне до там, че „жизненият материал да прилича на произведението толкова, колкото семката на цветето“, както ще напише по късно в два от фрагментите си вече зрелият, изграденият и завършен Илия Волен.
В „Черни угари“[2], поне в един разказ „семката не прилича на цветето“ – той е „Дядо Панко князът“: с леки редакции след първата публикация, дядо Панко мигрира от книга в книга, чак до последното самоизбрано на Илия Волен.
Стихотворение от „сбирката“. Върху него има по-късна бележка с молив.
Показва, че се е връщал по-късно към него и го е използвал.
По-дълъг е пътят от преминаването на „живия къс от живота в категорията на идеите” – в „Кръстци“, 1931 г., синът Илия Волен, окончателно е намерил себе си, наследил от бащата Марин Христов капитала от наблюденията му; Илия Волен вече е намерил „начина му на употреба“, самонаучил се е как да го инвестира изчерпателно; това си умение ще усъвършенства с годините все повече; натрупаното в стихотворението „Миналото“, като стара песен на нов глас, ще видим и чуем „изсвирено и изпято” след близо четири десетилетия в тъничката книжка „На село през войната“, издадена 1967 г. Тя е един малък цикличен роман от разкази; този новоизкован от критиката ни термин, който през 70-те години на миналия век не слизаше от устата ѝ, тя нито веднъж не приложи към тази творба на Илия Волен – може би защото трябваше да му признае първородството. Но какво да се прави, има времена, в които художествеността отстъпва на идеологическата конюнктура, слабото става силно, черното – бяло, а бялото се разтваря в светлината.
Но да се върнем на темата: едни са законите на поезията, други – на прозата; макар и изразени в римуван или прозаичен бял стих, каквато е втората част на „Миналото“ впечатленията, преживяното в детството преминават през продължителна във времето и творческото развитие на автора трансформация. Да съпоставим началото на втората част с откъс от разказа „Гости“[3]:
В стихотворението:
Помня, беше есен и прибраха се един след друг
бледите войници – като птици пръснато ято…
В разказа: „По есенните улици на весело възбуденото село сновеха довчерашни войници – отслабнали, почернели, кой само със смачкана войнишка шапка на главата, кой само с разкривени военни ботуши на краката“. Стихотворението, макар и в бял стих, с най-общо казаното от видяното: времеставането – есен и биещият на очи външен вид на войниците, събран в израза на лицата им – бледи, вече не е достатъчно средство за изразяване на обекта, но и за самия художник; сравнението с птичето ято не може да обхване вътрешния обем на преживяното.
„Подробната“ чувствителност на поета Марин Христов предопределя фактурата на прозата на Илия Волен; в нея нищо или почти нищо не се случва; ако нещо все пак става, то е във все по-проникновеното вдълбочаване в преживяването, в разнищването му на съставните му части, в осмислянето му в контекста на българската и световната литература; движението е по вертикала, все едно в обективното или субективното. Съпоставката между стиховете и прозата са един от начините да го видим.
В стихотворението:
… Спомням си ония
трепетни минути, през които сбрани
всички ний изпращахме баща ми,
а пък той заплака – после мама
казваше ни: „Лошо ще да стане”.
В прозата: „Малкият завари баща си да кърни едно младо тънко дърво, което се люлееше под тежестта му. Когато му съобщи, че войната е обявена, той – както беше прегърнал с една ръка дървото, а с другата държеше брадвата – се умълча, помисли и се обади с глух, далечен глас: „Чакай да доокърна поне това дърво“. Като го докърни и излезе, момченцето забеляза, че беше плакал, и през целия път се държа за ръката му и се притискаше о него“ – „Война“.
Пак в същия разказ стиховете:
И когато беше се развяло
над селцето знаме с цвят червен отгоре
улиците пусти опустели
само старци и жени без мъж – опора…
изглеждат така: „Селото овдовя; останаха само кметът и двама-трима данъчни. Над общинското управление беше издигнато знаме, обърнато с кървавия зловещ цвят нагоре; денем то стоеше на високия прът, увиснало и неподвижно, но привечер, когато подухваше ветрец, се размърдваше, изопваше се и плющеше като бич над селото. Жените и децата, които се връщаха от нивите, се поспирваха да го гледат“.
Червеният цвят вече е „кървав и зловещ“, отгоре е „обърнато кървавия зловещ цвят нагоре“ знаме, а развятостта му – „изопваше се и плющеше като бич над селото“; знайно е защо са всички тези „подробности“ дори за средно начетения. Волен е усвоил уроците на големите майстори да подчини конкретния детайл на основната мисъл, подтекстът да е по-многозначен от текста.
Червения цвят на знамето от детството писателят ще „изтисква“ от себе си неведнъж. В „Силата на живота“ Бонка, на която предстои да научи вестта за убития си мъж на фронта е заобиколена тъкмо от този цвят, този път баладично извисен: „Долу, откъм наваленото с народ кладенче, бързаше с менци на рамо нейна съседка. Бонка – с цедило на гърба си, с мотика на рамо – се поспря край една топола до реката и се загледа във вира. Вирът беше червен; сякаш бяха приплъзвали до него ранени войници и бяха промивали с водите му раните си. Нещо избълбука тайнствено, агонизиращо долу, между речните корени, няколко мехура изскочиха върху повърхността на водата и издъхнаха, тополата прошумя нагоре към небето късо и тревожно. Бонка потръпна и уплашено се озърна“.
Сякаш из подводието някой издъхва, а може би издъхва самата река и душата ѝ се стопява нейде из селенията.
Каква първична сензитивност, като у Ботев, само че употребена целенасочено, след школовка при световни майстори на прозата!
Не мога да се стърпя да не посоча още един вариант на кървавото, този път в разказа „Мечта“: „В миг над ливадите заруменя. Слънцето – голямо и алено – беше слязло ниско на запад и хвърляше през клонака златни ивици светлина по зелените, сочни полянки и по напуканите дънери на дърветата. Облаци от огнени птици минаваха през залеза и потъваха в гората. Отсреща по шосето идеха от гарата двама войници отпускари, кърваво озарени от вечерта и бързаха към съседното село.
Златан бе се изправил, впил беше очи в тях и не помръдваше“.
Непомръдващият Златан с впитите очи в това наоколо е словесният паметник на сканиращия взор на твореца, все едно дете, юноша, младеж или Марин Христов, (който и конкретно е), ако перифразираме фрагмента на Илия Волен, че „Старият вол“ на Елин Пелин не е разказ, а паметник“.
Цитираните дотук откъси обедняват извън контекста на целия разказ и сборника с разкази главно от условността си, но не губят конкретната си сила; сякаш за тях е един от фрагментите му: „В литературата и чувствата, и мислите остаряват – само фактите са вечно млади“; поне за мен всяко препрочитане на тези и много още подобни на тях откъси от творчеството на Илия Волен всеки път ми връщат детското усещане за обзелата ме студена свежест след ръсенето на свещеника по Йордановден: хладината на кръста връз челото ми, пръските на натопената във вода китка здравец, блясъка на калайдисаното котле… Целият си пролетно обновен, още преди да е дошла пролетта.
Отбирайки откъси от ранния Марин Христов, от зрелия и късния Илия Волен, все имам усещането, че съм обръгнал на сеч разпорващ хирург, разчленяващ, сортиращ от много тела, за да съчлени ново тяло. Но – уви – това е методът, за да се прескочи последователността на съставките в естествения темп на творческото съзряване и да се покаже моделът.
Ако в досегашните съпоставки между изразеното в поезията и разгърнатото в прозата доминантата е преди всичко във външното, неодушевеното, в обстоятелствата – поради това природата така внушително присъства, то в предстоящите главната роля е на човека, психичното е обективирано чрез физичното: поведение, жест, звук. Почти телеграфичното предаване на чувствата след научаването на трагичната вест от стихотворението:
… и усетих, че сърцето ми трепери.
Стигнах до селото като трескав,
там ме срещна баба Цона и разпери
бързо тя ръце та ме прегърна –
аз разбрах, притисках се до нея, плаках…
в разказа „Силата на живота“ е развито подробно, но вече като преживяване на най-потърпевшата – съпругата: „Изгорялата от слънце Бонка силно прежълтя и се поспря с притворени очи насред улицата; на следния миг тя сякаш се нахвърли върху съседката си:
– Загинал ли е Анани?!
– Ох, пък ти, загинал! Ранен бил някъде, слабо бил ранен… така разправят. Война, всичко става… Ето и леля ти Милена иде към нас, ще ти каже – с внезапна радост в гласа допълни жената.
Баба Милена, която живееше до реката, се препъваше о камънаците по улицата и бързаше да пресрещне двете жени; като ги наближи и разбра какво приказват, тя се намеси:
– Еей, не бой се, лели! Одраскал го е един куршум по ръката. Не бой се, не бой се, лели! Аз ви видях, че се позапряхте и рекох… Аз откога те вардя на вратницата да минеш! Ще дойда с тебе до вас да ми дадеш нищелките си, че ми трябват.
И те тръгнаха нагоре към Бонкини, като я заградиха от двете страни, поеха от товара ѝ и я успокояваха; Бонка, отмаляла и изтръпнала от страх, само повтаряше:
– Вие криете от мен, Анани е загинал, та да е какво ще!
Когато пристигнаха и влязоха в двора – за по направо съседката понякога си ходеше през прелеза, – баба Милена се спря срещу Бонка и като я гледаше с разгорени и състрадателни очи, извика високо и трагично:
– Ма уу, лели! Може и да не излезе вярно, ама се приказва за Анани, че е загинал!… Загинал, загинал!…
И като продължаваше да я гледа в лицето, изведнъж извика уплашено:
– Сигур е лъжа! Лъжат! Лъжат! Не вярвай!
Двете жени бяха поели Бонка на ръце. По едно време тя отвори срещу тях очи и ги запита с отпаднал, мъченически глас:
– Наистина ли е загинал Анани? И изхлипа.
Баба Милена и съседката ѝ, вместо да ѝ отговорят, заплакаха. Бонка постоя, помисли и се разрида. Плачът ѝ се разнесе по селото.”
Никой не иска да е черният вестоносец, изпълнен със суеверие и страх да съобщи самата истина, прехвърля я на следващия, поднасят я на части и уж, за да успокоят и подготвят нарочения от съдбата за плач и скръб, само увеличава агонията на мъките му. Но онзи, който очаква най-лошото, не може да бъде заблуден.
Неказаното е повече от казаното в този откъс, изваян от изключителен майстор и психолог, обмислил не само всяка написана, но и всяка ненаписана дума. Откъсът доказва, че стиховете на Марин Христов са резюмето на бъдещата проза на Илия Волен (да припомня ли отново сцената със спъващата се леля в стихотворението: „Но показа се на улицата леля: / бърза, втренчила в страна безумен / поглед и се спъва – сякаш, че я гледам“ и препъващата се о камънаците баба Милена в този откъс?!); реалиите и ситуациите в стиховете са сиглите на предстоящото им разгръщане в дълбочина, до достигане на изконното, на битийно същностното; българските писатели, докоснали се до него, се броят на пръсти. 18-годишният юноша поет неволно е маркирал някои от семантичните гнезда, върху които ще стои надвесен до края на дните си, като им придава нови смисли и стойности, съобразно житейския си и литетратурен опит, самодоопознава се и доопознава онова, което му се е струвало, че познава, за да съедини началото и края по законите на извечния самозаключващ се битиен кръг.
Зрелият и късният Илия Волен дотолкова се е отдалечил от Марин Христов, че се превръща в единица мярка за бягството на прозата от поезията; единица мярка, синтезирана в три думи: „Образът в белетристиката е слабост“.
И това е окончателното прощаване на белетриста със средствата на поезията в прозата.
Със средствата на поезията.
Но не и със самата поезия.
Тя извира тъкмо от почти фактологичната достоверност; тя си остава в писателя.
Както бащата в сина.
Само че синът е по-зрял от бащата.
––––
[1] Илия Волен, „Вникване“, ЛФ, 2005.
[2] Волен Илия, „Черни угари”, 1928.
[3] Волен Илия, „На село през войната”, ДВИ, 1967.
