Месец измина от завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом, месец, който, най-меко казано, може да се определи като събитиен. Новият стар президент на САЩ делегира на бизнесмена Илон Мъск задачата драстично да намали разходите на държавната администрация. В същото време Тръмп обърна логиката на американската външна политика с главата надолу, като започна преговори с Русия не само за мир в Украйна, но едва ли не и за партньорство между двете държави. За сметка на това отношението към Европа, изразено от заместника му Джей Ди Ванс, поне на този етап е подчертано студено и критично.

Разбира се, всеки, който следи политическите процеси във водещата демокрация на света, малко или много е вторачен в личността на Тръмп, шоумен с опит от риалити формата „Стажантът“ и кичозните мачове от Световната федерация по кеч, съумяващ да засмуква вниманието върху себе си като центрофуга. В действителност процесите, които се наблюдават при управлението му, следват определена логика. САЩ изглежда достигнаха своя зенит през 90-те години, опиянени от победата в Студената война, но след войните в Близкия изток на Джордж Буш-младши навлязоха в период първо на стагнация, а после и на известен упадък. От тази гледна точка едно изоставяне на Украйна не би звучало чак толкова различно от отстъплението в Афганистан, когато отново цяла една държава бе предадена на деспотични сили, за ужас на прозападно мислещите хора там. Размахването на моторна резачка от страна на Мъск срещу държавната администрация, от друга страна, изглежда като кулминация на усилията на горния един процент богаташи в САЩ да демонтират и последните остатъци от социалната държава, която Франклин Делано Рузвелт създаде преди десетилетия с Новата сделка. Това усилие започва най-рано от управлението на Рейгън, просто сега достига своя завършек.

И все пак, за разлика от лирическия герой в стихотворението на Вапцаров, аз отдавам голямо значение на личностите и разбирам защо макар за някои Тръмп да изглежда необходимо зло, появило се да ограничи крайностите на политкоректността, други се чувстват сякаш са попаднали в сюжета на „Мъртвата зона“, знаменития роман на Стивън Кинг, с който българските читатели за пръв път се запознаха с творчеството му. Ще ми се да се върнем към тази книга и като цяло към този тип сюжети в американската литература, тъй като те до известна степен илюстрират психологията както на ужаса от подобен популистки водач, така и на възторга от страна на онези, които търсят силен лидер.

„Мъртвата зона“ излиза на английски език през 1979 година, още преди консервативната революция на Рейгън, като представя на читателите невероятния възход на измисления политик Грег Стилсън (във филмовата адаптация изигран от Мартин Шийн) – популист, разпалващ най-лошите емоции на електората по пътя си към президентския пост. Гледната точка в романа е дадена на Джони Смит (ролята му във филма се изпълнява от Кристофър Уокън), млад мъж с прорицателски дарби, позволяващи му да предвиди, че веднъж дошъл на власт, Стилсън ще поведе света към Трета световна война и тотално унищожение. Дилемата на героя от книгата е формулирана така:

„Ако можеше да се вмъкнеш в някаква машина на времето и да се върнеш в 1932 г., би ли убил Хитлер?“ (превод Стоянка Ангелова, 1986)

Като комерсиален автор, внимаващ да не провокира прекалено много читателите си, Кинг не се осмелява да даде отговор. В неговата книга героят в крайна сметка опитва да застреля Стилсън, но кандидат-президентът се скрива зад дете и излезлите за това снимки унищожават политическите перспективи пред него. Тук е моментът да се добави, че в реалния живот нищо такова не се случи и Доналд Тръмп се размина на милиметри от смъртта, когато Томас Матю Крукс стреля по него в Пенсилвания. Този инцидент, заедно с покушението срещу Робърт Фицо в Словакия, е повод да напомним, че убийството никога не може да бъде решение. Политиката и демокрацията съществуват именно за да се избегне тази примитивна форма на конкуренция, когато победата се печели с оръжие, а загубата означава смърт.

Кинг внимава да не обиди читателите и по още една линия, като прави героя си Стилсън кандидат на несъществуващата популистка партия „Ю-Ес-Йес“. По това време, все още в изгрева на кариерата си, писателят явно не е искал да провокира привържениците на Републиканската партия така, както го прави в социалните мрежи днес. В действителност американската политическа система е такава, че макар формално да съществуват голям брой малки (наричани още „трети“) партии като либертарианците, зелените, Конституционната партия, реформистите и Партията за сух режим, никоя от тях на практика няма никакъв шанс да спечели Белия дом. Кинг вместо това прави друго, като хваща типа мислене, който би могъл да издигне такъв кандидат на върха, гнева, подпален от демагог, изпращащ го на държавния връх като диктатор, лесните, но грешни решения, които дава като отговор на сложни проблеми.

Греъм Мастертън, който е колега на Стивън Кинг, но британец, няма неговите задръжки и стига още по-далеч в романа си The Hell Candidate (книгата не е излизала на български, но бихме могли да я преведем творчески като „Дяволският кандидат“). За разлика от Кинг, който е от най-популярните преводни писатели в България, Мастертън е почти неизвестен у нас, макар да е изключително обичан в Полша. Започва кариерата си през 1975 година с индианския хорър „Маниту“, получил филмова адаптация с участието на Тони Къртис. Макар да се прочува най-вече като автор на ужаси, пише в най-различни жанрове, включително политически трилъри. Хората, чиято тревожност от случващите се днес събития ги кара да търсят руската връзка в Белия дом, със сигурност биха били смразени от романа му Ikon, където Щатите са тайно контролирани от съветски агент.

The Hell Candidateобаче е книгата, в която Мастертън е съвсем безкомпромисен.

Там авторът посочва, че бъдещият диктатор ще дойде вдясно от центъра, че ще бъде издигнат от републиканците, че апаратът на партията ще се подчини и ще подкрепи проблемен кандидат заради жаждата за победа на всяка цена. В историята на Мастертън, който обича екстремните сюжети, въпросният кандидат е обсебен от самия дявол и в крайна сметка успява да стъпи в Белия дом, макар да бива спрян преди да изпълни задачата си, дадена му от Лукавия, а именно да започне ядрена война.

Разбира се, от дистанция на времето ще видим, че тогавашните страхове на четящите хора, послужили като вдъхновение за авторите на тези бестселъри, не се сбъдват. Макар да бе твърд и безкомпромисен, Рейгън беше умел политик, който не си позволи да ескалира Студената война в гореща, а съсипа Съветския съюз по мирен път. В наши дни наследникът му Тръмп, понякога звучащ като негова антитеза, се закле, че ще направи Америка отново велика с войните, които няма да започне. Той сякаш търси срамна подялба на света с Русия, но в сърцевината си причината за това е същата, довела до сдържаната подкрепа на Байдън за Украйна, а именно страхът от размяна на ядрени удари. Що се отнася до политиката му на дистанциране от Европа, тя, за съжаление, произхожда от мисленето на определени кръгове в протестантизма, чиито последователи са свръхпредставени сред избирателите на републиканците.

Става дума за хора, които вярват силно, че живеят в последните времена на човечеството.

Те се страхуват, че глобалните институции, които Съединените щати създадоха за спазване на следвоенния ред, всъщност са необходимо условие за идването на антихриста. Илюстрация на убежденията им може да се види в поредицата „Оставените“ на Тим Лахей и Джери Дженкинс, в която злодеят завладява света, след като първо оглавява ООН. Романите от тази сага, които са 16 и излизат между 1995 и 2007 година, са продадени в тираж от близо 80 милиона долара. Те се четат от привържениците на този тип есхатология като „новини от утрешния ден“ и формират дълбоко недоверие към международните институции. Част от техния светоглед е и неодобрението към правата на човека, макар днес кремълските идеолози да представят това за свое откровение. В романа „Мракът на този свят“ от Франк Перети, излязъл през 1986 година, либералните организации в страната са представени като контролирани от демони, срещу които се борят закриляни от ангели протестанти.

В действителност обаче изглежда, че писателите и читателите от двете страни на барикадата са попаднали в общ капан. Вярно е, че поведението на Тръмп на международната сцена изглежда безотговорно и брутално, а рискът от Апокалипсис за Източна Европа, изразяващ се като руско завръщане, звучи все по-реален. И да, както първото, така и повторното му възкачване в Белия дом станаха възможни заради крайности на политическата коректност. Стига само да си спомним лова на вещици срещу Джоан Роулинг, изразила резерви към трансджендър активизма от позицията на феминистка. Самият Салман Рушди, преследван цял живот заради инакомислието си, подкрепи заедно с нея и Маргарет Атууд подписка, предупреждаваща за липсата на толерантност именно в либералните среди.

Но големите злодеи, заплашващи живота на планетата, се появяват там, където е логично да ги търсим.

А именно в тоталитарните и авторитарни държави, където мнението на хората няма значение и е нормално някой обезумял владетел да свърже съдбата на политическото си оцеляване с това на целия свят. Такива са диктаторите от династията Ким в Северна Корея, успешно разработили ядрено оръжие, с което да държат народа си като заложник. Такива са и аятоласите в Иран, опитващи се да повторят примера им, така че да тормозят Израел и другите страни от Близкия изток безнаказано. И най-сетне, такъв е Владимир Путин, човек, отстрани изглеждащ като напълно обсебен от манията за контрол, опиянен от възможността да отнема човешки животи по свое усмотрение, както в родната си Русия, така и в нещастните му съседни страни като Грузия и Украйна. Ядреният арсенал е това, което крепи деспотичната му империя, която иначе не прави впечатление нито с развита икономика, нито с технологични иновации, нито дори с дисциплинирана армия. Той е и онзи, който облича агресията си в квазирелигиозен мистицизъм, сготвен от придворния му мистик Александър Дугин и за съжаление, загубилата морален авторитет Руска православна църква. В крайна сметка едва ли има съмнение, че ако най-лошото се случи и ядрените оръжия на гибелта полетят, ще е по негова инициатива, вероятно в отговор на тежко поражение, заплашващо режима му.

Въпросът е как трябва да се преговаря с такъв човек. Дали трябва да бъде притиснат като някой, който разбира само от сила, както съветват украинците? Да се протака, с надеждата, че в крайна сметка империята му ще бъде изтощена, но без да има повод да използва атомните си бомби, каквато струва ми се бе стратегията на Байдън? Да се потърси компромис с него, така че да избегнем най-лошото, както прави Тръмп?

За съжаление, новините от последните години показват, че отговор на този въпрос все още няма. Правилните ходове изглеждат забулени в мъгла, а грешните могат да бъдат фатални. Остава само да се надяваме, че страни като България няма за пореден път да бъдат принесени в жертва за запазването на световен мир, който на всичко отгоре може да се окаже и съвсем краткотраен. За да избегнем тази участ обаче, не бива да мълчим. Демократично мислещите хора в страната и техните представители във властта трябва ясно да заявят, че искат да са част от развития и цивилизован свят.

Само тогава има шанс да не се озовем отново в Мъртвата зона.

Александър Драганове възпитаник на НГДЕК „Свети Константин-Кирил Философ“. Бакалавър по културология, магистър по политически мениджмънт, защитил докторска дисертация по сравнителна политология на тема „Политическите партии на САЩ и Канада в контекста на противопоставянето между либерали и консерватори (2016–2019)“ в СУ „Климент Охридски“. Писател и преводач с дългогодишен опит и фокус върху фантастичния жанр, работил върху поредици като „Героите на Олимп“ от Рик Риърдън и „Нощна смяна във „Фреди“ на Скот Коутън и Кира Брийд-Райсли. С множество участия в сборници и самостоятелни издания, включително антологията „Сказания за Ледената планина“, романите „Черната корона“ и „Звездата на Гибелта“ и повестта за деца „Тримата вълшебници и Златното руно“. Автор на десетки публикации в интернет в областта на литературата, киното и политиката.

Александър Драганов