---

В първата седмица на Новата 2010 година великата актриса Стоянка Мутафова се съгласи да сподели за „Класа” чувствата и вълненията си. Гранддамата на българския театър все още мечтае за нови роли. И разчита на стари и верни приятели.

---

- За много години, г-жо Мутафова! Да сте жива и здрава! След премиерата на „Столовете“ на Йонеско обявихте, че ще приключите участията си в театъра. Продължавате ли да мислите така?
- О, досега не съм прекратила участията си и нямам такива намерения. Не съм съобщавала, че ще се откажа. Преди „Столовете” играх в една ужасна пиеса „Позорище”, режисирана от Николай Гундеров. Може би творбата е била хубава, защото е поставяна в Чехия, а аз познавам чешкия театър много добре и съм сигурна, че там не биха се заели с нещо слабо. За съжаление при нас пиесата не можа да стане. Там се набърка едно посредствено момченце, което съвсем развали нещата. Аз изпитвах отвращение от това, което играя, и повярвайте ми, не само аз. Повечето от артистите бяхме с много неприятно чувство към това, което работихме. И заявих на тогавашния директор на Сатирата Атанас Атанасов, че ще е много жалко, ако точно с тази постановка се разделя с театъра. Все пак съм на години, може всичко да се случи и ще е много жалко, ако хората ме запомнят с „Позорище”. След няколко дни той ми каза, че съм права, защото наистина пиесата е лошо поставена и е доста объркана.

- Коя драма е по-голяма – да слезеш от сцената, или да останеш прекалено дълго?
- Да останеш на сцената, когато е време да си тръгнеш, е най-трагичното. Ужасно е да усетиш, че зрителите те приемат с иронична усмивка, подигравателно. Не бих позволила такова нещо. Аз съм много критична към себе си и когато дойде време, сама ще сляза от сцената. В момента обаче имам сили и енергия и продължавам.

- За себе си казвате, че можете да сте много весела, а след това много тъжна. Кое през последните години ви носи радост и кое - тъга?
- И аз самата не мога да определя какво би ме зарадвало и какво би ме натъжило. Настроенията идват и си отиват.

- Твърдите, че сте трагичка, откъде черпите толкова положителна енергия, за да заредите с нея препълнените със зрители салони?
- О, този въпрос е толкова излишен. Не мога да отговоря еднозначно. Явно тази енергия си я нося вътре в мен, със сигурност не я черпя от никъде. Например много приятели ме питат защо не пия. Аз съм пълна въздържателка. Казвам им, аз и без това винаги съм вътрешно пияна, и ако употребя и алкохол, малко в повечко ще ми дойде! (Смее се)

- Изиграли сте много роли, остана ли роля, за която да сте мечтали и все още не сте я получили?
- Преди да играя в „Столовете“ на Йожен Йонеско, дълго време мечтаех да участвам в нея. И това се сбъдна. Моя неосъществена мечта си остана ролята на госпожа Уорън в „Професията на г-жа Уорън“ на Бърнард Шоу. Тогава щях да работя с Младен Киселов. Цялата роля е един страшен монолог. Героинята се преструва, че е богата, че е от висшето общество, а всъщност е една сводница, бивша проститутка, която иска да измъкне дъщеря си от мизерията. Но се разминах с ролята за съжаление. Киселов замина и нещата се разпаднаха. Разбира се, и в момента има роли, които бих се радвала да изиграя, ако ме поканят.

- Ще се съгласите ли да поемете малка роля?
- О, аз винаги съм обичала малките, пистолетни роли. Дори те се играят много по-трудно от централните. Малки са, но носят голям идеен заряд, всичко е по-кондензирано. Мисля, че ще е чудесно да изиграя някоя пистолетна бабичка.
В момента на младите актьори им е по-лесно, защото им се обръща много повече внимание. Дава им се възможност за изяви. Но пък всяка монета си има и обратна страна. Мисля, че сега има и много подводни камъни в театъра. Той се лута, търси нови форми, оттук идват и трудностите. Идват нови режисьори, някои от тях не много добри и могат да объркат тотално младите актьори.

- Ако вашите млади колеги ви поискат съвет, какво бихте им казали?
- Бих им казала, че актьорската професия е бедна професия и в стремежа си да изкарат малко повече пари често се впускат в участия, които могат да ги убият като актьори. Затова, когато приемат каквато и да била роля, трябва да го правят с повишено внимание. Най-страшното за един актьор е да стане безинтересен, халтурата разваля актьора. С две думи – печелете, но не изневерявайте на таланта си!

- Финансовата криза ще се отрази ли пагубно на театъра? Ще се изпразнят ли театралните салони?
- Ох, докога ще е тази криза, бе? Разбира се, че се отразява зле! Всеки тръгва да печели по един евтин начин. Но пак ще повторя - колкото и да е притиснат от немотията, актьорът трябва да пази себе си, да не се впуска в простащини. Сигурна съм, че когато хората обеднеят още повече, салоните трудно ще се пълнят със зрители. Пред алтернативата да избереш духовна храна или да сложиш нещо на масата е ясно, че над 90 на сто от българите ще предпочетат по-рационалното.

- Бяхте голям творчески тандем с Георги Калоянчев. Когато той слезе от сцената, почувствахте ли се осиротяла?
- Много осиротяла съм! Калата ми липсва ужасно. Преди време се опитах да го накарам да се върне на сцената, но той отказа. Съдба! А можеше още години да играе, защото има вътрешен заряд, сила, дух, но за съжаление физически е грохнал.

- Виждате ли се с него, коя е темата, която разисквате двамата?
- Не се виждаме често. Калата и жена му са на вилата в Банкя, аз съм си у дома, в София. Преди време отидох да го видя, той мълчи. Който добре познава Калоянчев знае, че той не е от най-разговорливите. Приказките не са неговата стихия. Винаги е вглъбен в себе си. Ние с него сме от хората, за които голямото приятелство е не само да споделяш, да обменяш мисли, но и да мълчиш с човека до теб. Сядаме един до друг и дълго не обелваме и дума. И на двамата ни е добре. А аз знам със сигурност, че макар и да мълчим, мислим в една посока. Що се отнася до любимата тема, която никога не ни омръзва, това е театърът. За Калата най-важна е сцената, тя е голямата му любов!

- Хората ви свързват и с друг колос от сцената – Георги Парцалев. Кой е най-яркият ви спомен с него?
- За Парцалев може да се каже, че беше самотен човек, не познавах отблизо личния му живот. С него не бяхме близки. Всичко, което ни свързваше, беше сцената, пътуванията ни и участията ни. Той си живееше в свой свят и не допускаше хората до него. Но пък чувството му за хумор ни обединяваше, смеехме се много, когато бяхме заедно. Случи ми се на сцената на един летен театър, не помня в кой град, се напиках от смях. Много страшно е за един актьор да се разсмее, докато е в роля, престава да се владее. А Парцалев беше с едни големи панталони и приклякваше, за да прикрие локвата под мен, която ставаше все по-голяма с нарастването на кикота ми.

- Бихте ли простили на предателите?
- Разбирам накъде биете. Прощавам, когато подбудата е отвън. Аз знам и кои са подстрекателите. Когато човек е наивен, много лесно се хваща на въдицата, дава ухо на клюките и е готов да повярва на всякакви приказки. Обикновено надарените, талантливи хора са наивни и лесно се манипулират. Наясно съм какво става, но не обичам да го коментирам. Каквото и да правиш, мръсникът си остава мръсник, той се зарежда, като манипулира хората около себе си, не можеш да го промениш. Лицемерието и подлостта са влезли под кожата му, станали са втората му природа. В такива случаи най-добрият лечител е времето.

- Колко истински приятели ви останаха?
- Аз дружа с млади хора. Сред най-близките ми приятелки са актрисите Жанет Йовчева и Йорданка Стефанова. И двете са млади, талантливи, интересни. Когато бях на техните години, общувах със своите връстници, но сега връстниците ми почти ги няма. Вероятно и духът ми е млад и се чувствам много добре в компанията на Жанет и Данчето. Много ми е интересно как днешното поколение мисли, как реагира, какво го вълнува. Те носят новото, а аз се интересувам от него, защото не искам да овехтея на сцената. Те са ми верни приятелки и се обичаме много. Дори и днес имам среща с Жанет, по-късно ще се обадим и на Йорданка, за да се видим и трите.

- Кое е най-голямото разочарование, което сте преживели?
- То не е едно, много са, но с годините престанах да обръщам внимание на злото, заличавам го в паметта си. Най-страшно е обаче, когато разочарованието идва от приятели. Когато най-близките те предадат - целият свят се сгромолясва, и тогава губиш изобщо вярата в хората.
Тогава най-много помага самовглъбяването. Аз обичам самотата, още от малка предпочитам да се затворя в себе си, някак си ми е по-пълно. Но в никакъв случай не съм самотен човек.

- Спечелили сте си име на човек, който страни от политиката. Защо?
- Който носи в себе си интерес към политиката, нека се занимава. Аз никога не съм се интересувала от нея. Аз съм от това поколение, което, ако се намесеше в политиката, не му се пишеше хубаво. Беше забранено да се критикува, а как ще си политик, ако не говориш за негативите във властта. Оттогава се научихме да стоим настрана от политиката. Разбира се, Стефан Данаилов е един прекрасен пример как един великолепен актьор може да стане и добър политик. За него се знае, че винаги е помагал на хората, независимо дали партията му е на власт или не. Много го обичам, защото е изключително принципен човек. Близък ми е, но никога не съм искала услуги от него. Грозно е, когато някой заеме висок пост, да тичаш да го врънкаш за нещо само защото сте приятели. Безпринципно е!

- Какво сложихте на новогодишната трапеза, кой приготви ястията?
- Моето семейство винаги е спазвало традициите. Така че с дъщеря ми Мария подредихме трапезата с традиционни ястия. Баницата с късмети бе на централно място. Аз готвя, защото дъщеря ми не умее. Тя е по пазаруването и по украсата. Имаме си много хубава елха, с разноцветни лампички.
Заедно посрещнахме Новата 2010 година. И ни беше добре. Пожелах си здраве, за мен, за дъщеря ми. То е най-важното, всичко останало ще си го купим с пари.

Интервюто взе Долорес Витанова