Европа, не повтаряй грешките на Америка. Ако можеш, избегни ги! Това е лайтмотивът на интервюто, което световноизвестният режисьор Майкъл Мур дава пред представители на чуждата преса в САЩ от един хотел в Детройт, града, където избра да живее заедно с половинката си през 2003 година. Поводът – галапремиерата на филма в Испания, която ще се състои в петък. Всички големи испански издания публикуват днес мислите на Мур по повод предстоящата премиера.
Мур бавно откъсва зърната от чепката грозде, предъвква ги и разсъждава за съдбата на човечеството, стегнато от лапите на капитала. „Животът е пълен с противоречия. Бих искал хората да се забавляват с моите филми. Но не ми се иска в никакъв случай да бъдат пасивни зрители. Бих искал да бъдат граждани, достойни за своята демокрация, да слязат от стъпалата на своята стълбичка и да се включат в играта. И затова им давам и информацията, и оръжията, за да се надигнат от собствените си кресла. След като са гледали „Капитализъм...“, хората напускат киносалоните разярени, ядосани, а и доста по-тъжни. Но важното е, че са малко по-готови да се борят.“
Майкъл Мур е отново в настъпление, след като лентата му, посветена на капитализма, се превърна в световен хит след миналогодишния кинофест във Венеция. Изведнъж в творчеството му се впериха икономистите, финансистите, историците, людете на духа и най-важното – обикновените хора. Защото Мур разказва за онези, които не по своя вина преглъщат трагедиите. За онези, които в най-важните моменти на историята се превръщат в неин двигател.

Искам да поставям класически театрални пиеси

„Бих искал темите ми вече да са изчерпани. Бих искал да се посветя на театъра и да поставям класически драми в осъвременен вариант. Но това няма да се случи скоро“, заключава Майкъл Мур. И понеже шансът да прави театър е съвсем малък, той се е вторачил в Капитолия. В Уолстрийт и в световните финансови пазари. Не се е отказал от мисълта да развлича, още по-малко от желанието да провокира протести. Дори и революции.
Кой е всъщност Майкъл Мур? Едно момче, минало през католическия колеж, стигнало до поста училищен съветник във Флинт, Мичиган. Това е мястото, залято от автомобилната индустрия на САЩ. Мястото, което ще се превърне в негово вдъхновение за цял живот. Мястото, където капитализмът властва с пълна сила. „Като започнах да снимам „Капитализъм, любов моя“, си дадох сметка, че темата е твърде сложна. Защото не разказвам за един човек, за едно явление, а за една икономическа философия. Или за една философска икономика. Че кой е луд да ходи на кино, за да го поучават в киносалона с някаква си икономическа лекция. А аз трябваше да направя и друго – не само да поучавам и информирам, но и да убеждавам. И с времето получавам все повече и повече писма от зрители, от мои последователи. И републиканци, и демократи. Защото и едните, и другите преживяват голямо разочарование. Сриват им се кулите, мечтите. Времето е на моя страна, то показа, че съм избрал вярната посока – направо чрез „Дженерал мотърс“, чрез войната в Ирак, чрез здравната система на Съединените щати. Когато завъртях „Сиско“, все още никой не говореше за проблемите на нашето скъпо американско здравеопазване. А сега всички говорят само за това, оказва се, че точно тия проблеми са мъчели американците, че точно те трябва да бъдат решени, за да оцелеем“, казва Майкъл Мур. И подчертава: „Няма да се бия в гърдите, няма да се кича с медали, но вие там, в Испания, дори не подозирате, че ние имаме толкова тежки проблеми в сферата на здравното обслужване. Защото вие ги нямате.“
Мур говори почти хипнотично. Знае, че само след няколко дни зрителите в Испания ще гледат „Капитализъм, любов моя“, и се опитва да ги подготви за тази среща. Говори бързо, гласът му модулира, изражението на лицето му непрекъснато се мени. А зърната грозде изчезват от чепката. „Всички творци, всички хора на изкуството имат стил, от който трудно биха се освободили. Дори когато искат да го сторят. И аз съм верен на моя стил. Аз трудно си меня привичките. Ето, ще ви призная, че аз продължавам да си купувам записите на Боб Дилън. Даже от време на време си ги подновявам. И никак не съжалявам за това.“ Той не пропуска да отбележи, че европейците ще видят и доста ценни кадри в неговия филм. Намеква, че пародира дори „Исус от Назарет“ на Дзефирели. Той може да си позволи лукса да повдигне тонуса, припомняйки една прочувствена реч на самия Рузвелт.

Тази наша страна загуби толкова много неща

„Тази наша страна загуби толкова много неща, за които бе воювала. Тази наша страна вложи парите си във войни, докато народът й расте невеж и глупав. 60 на сто от американците нямат паспорт и хич не им пука от това, те няма да се потрудят, за да си го извадят. Те не знаят почти нищичко за света и надали ще се отърсят някога от своето невежество. 60 на сто от хората в една държава да нямат паспорти?! Това не би се случило в Испания, нали?! Може цял живот испанецът да си остане у дома, на село, но паспорт ще си извади“, разсъждава Майкъл Мур.
Режисьорът признава, че католическото образование, което е получил, е определило до голяма степен и бъдещата му творческа дейност. „Моите морални и духовни ценности тръгват от вярата. От религиозното възпитание. Като институция католическата църква ми създаде много проблеми. Но трябва да знаем, че в нашата страна народът е религиозен, че средният американец разчита и на религията. И да не я клеймим.“
Режисьорът косвено отговаря и на обвиненията, че критикува системата, а в същото време се възползва от нея. Неотдавна стана известно, че за интервю Мур е вземал по 2000 евро. „Те, богатите, те, които диктуват правилата в обществото, се боят от мен. Защото и те смятат, че аз, като много други средностатистически американци, плащам по-малко данъци“, шегува се той. Мур продължава да е фен на Обама. „Мисля, че той е човек от работническата класа. Той е израснал със самотна майка, а когато завърши учението си, не отиде на Уолстрийт, а в гетото в Чикаго. Но и неговото време скоро ще изтече. Ако не видим в близките месеци твърди решения ала Рузвелт, той ще загуби много. Да, много. Говоря ви за Обама.“