Във всеки един хартиен ежедневник сутрин оперативката почваше така: „С какво днес ще пълним?“. Изразът означаваше: „Какви интересни за хората новини ще напишем?“. Какви полезни, атрактивни, важни? Съответно другата сутрин вестникът бе пълен с подобни.

Забележете – въпросът не бе каква е действителността, за да бъде отразена на страниците. А само какво е интересно, което хората ще четат. Но разминаването не бе шашма. Просто не е задължително действителността да е винаги интересна. Понякога е скучна, несъдържателна, неважна. Но със скучна действителност не може да напълниш вестника. Затова тя бе подбирана и пообогатявана – публикувана бе такава, каквато е, но и малко по-интересна от самата себе си.

Такава бе ситуацията в телевизиите, радиото. По света[1]. Талантът изискваше да направиш реалното интересно, без то да пострада. И никой никога не се е питал постижимо ли е наистина.

В новото време оперативките няма нужда да почват с питания и морални дилеми. Новините валят в редакциите – отгоре, отдолу, по диагонал, от душа… Просто следва да загребеш с телефона от безплатно шуртящата 24/7 информация от света. За всеки отделен читател – всякаква действителност. Триумф на избора (друга тема).

Но всичко това не е чак толкова странно. Индустрията на производството на думи никога не се е интересувала приоритетно от самата действителност. Винаги – от момента на писане по пещерни стени до интернет – думите най-първо или следва да привличат вниманието, или да са поучителни (пропаганда); най-често и двете. Чак тогава идва грижата за действителността. Но това не е само състояние на индустрията. Човек говори безинтересни неща единствено на себе си (наум). Застанеш ли срещу друг, следва да направиш така, че той да те чуе.

Така стигаме до големия въпрос днес: ако някога по света се пишеха и изричаха n брой думи с цел предизвикване на интерес, а не да съответстват на действителността,  после с печатането – много по n, нататък с масовото печатане невъобразимо много по n, а с интернет – n на неизчислим квадрат, то нямаме ли сега безумно много думи в обръщение без връзка с действителността? Ако е така, не е ли това отрова? Успяваме ли да дишаме? Нещо повече – този мащаб не променя ли самата действителност?

Няколко думи за мащаба. Винаги – независимо колко назад или днес, количеството произведени и възприети думи са зависели от технологията на разпространение. Колкото по-мощна е тя – толкова повече. Думи заради самата технология. Да не забравяме основното – думи не с цел да опишат това, което е (предмети, случки, процеси…), а да представят това, което е, по интересен начин. Дори фантазии да поднасят думите, митове – пак целят „представяне по интересен начин“. Книгите също винаги са се пишели така, репликите в театрите. И щом „да бъде интересно“ е приоритет пред описанието на физическия факт или мисълта, се получава изместване – от „това, което е“, към това, което по-лесно ще се възприеме. Пораженията от изместването зависят от мащаба на разпространяващата технология. Те са някакъв вид неискреност, а и създаване на не-действителност. Винаги са съществували, днес просто са огромни поради технологията – но всякакво „просто“ следва да бъде премахнато, защото тя е чудовищно голяма, нищо просто няма в нея.

Но да се върнем към чисто физическата действителност, изместването от която е болезнен проблем. Възниква контрапитане – добре де, ако всичко това е беда, не е ли тя лечима единствено при производството на думи? Тоест, ако направим така, че думите да отговарят на действителността, а не да бъдат интересни, няма ли проблемът да бъде намален? Логиката на това контрапитане отнася проблема до медиите, творците – просто следва по-малко да си измислят; да се потрудят повече, изнамирайки интересна действителност. Отговорът е отрицателен. Първо, защото въпросът отново опира до технологията – няма такава, за човек или медия, която ежедневно или ежеминутно (в новите времена) да осигурява възможно най-интересната действителност – непосилно е. Второ, по-важно! проблемът не може да се отнесе към процеса на творене. Не може, защото, както стана ясно при примера с диалога на един човек с друг, „да бъде интересно“ е заложено най-първично в говоренето и писането на самия човек. То винаги измества от същността. А без него ще се мълчи.

Така днешната логорея, шумотевица, прахът от облаци думи с малка или никаква връзка с действителността става неразрешима беда. Всичко все така зависи от технологията на разпространение. А тя днес – всеки да може да каже и изговори всичко, чут от всички (интернет), в стремеж да се хареса, да бъде интересeн, е непобедима. Отчитайки триумфа ѝ, единствено може да описваме какво причинява. Казано просто – причинява много лъжи.

Забележете отново обаче – тази статия не анализира целенасочените лъжи. Срещу тях са посветени тонове коментари, политики, инвестират се пари. Статията няма предвид преднамерено създаване на лошотия. Тя се спира на неволни лъжи, породени от изконния човешки стремеж да се общува по начин, будещ интерес – насърчен и мултиплициран от разпространяващата технология. Никой не обръща внимание на такива лъжи, най-малко, защото всеки ги твори. Но неволността не прави лъжата по-малка. С нея лъжата става още по-непобедима.

Нека помислим и какво точно означава „да говорим и пишем по интересен начин“. За медии, инфлуенсъри, сродни субекти – да си намерят публика като част от своята индустрия. За милиарди други хора обаче, най-обикновени, това означава да си открият събеседници, задоволявайки суета, бягайки от скука, самота…  разпространяващата технология откликва на потребностите им. За това ново титанично производство на думи също се говори едва. Но точно защото се дължи на самота, скука, суета – неуловими непобедими човешки състояния, не бива да се подценява с пораженията върху действителността.

Казано пак просто – замисляте ли се колко милиарди думи се произвеждат индивидуално, стигайки до милиарди други индивиди не за да се помогне на цялата тази общност (да се разкрие нещо вярно, да се реши, анализира и т.н.), а просто поради его, недостатък, проблем на пишещия или говорещия?! И ако всичко това е огромно, а то е такова, каква е обществената полза от него? Никаква. Цялото това чудовище от излишни думи, растящо, утвърждаващо се само от себе си, вече неуправляемо, съответно потискащо в хаоса полезните думи, е огромен проблем, който човечеството все още не е осъзнало. Мен ако питате, той парадоксално отваря насрещен дълг – онагледява хора, на които по човешки други хора следва да обърнат внимание, защото явно такова им лисва – с което чудовището не става по-малко, по-миловидно; още по-сложно е.

Увеличават се и медиите. Всеки днес е медия. Щом е медия, задължително трябва да бълва думи (и образ), за да… не престане да бъде медия. Думи пак заради технологията, цел – самоцел.

А променя ли се самата действителност, може ли тя да живее независимо от думите, е въпрос без отговор. По-скоро да – като в природните процеси след човешка намеса. Например имаме почва. Влиза в нея сонда, дълбае, пръска вещество с цел добив. Вече не е налична почва. Налични са почва, сонда и вещество. След прибирането на сондата почвата е различна. Технологията е променила нещата.

–––

[1] Винаги, когато се пише по общ за хората или световен проблем пред българския читател, както в настоящата статия, следва да се уточни, че той не касае само България – понеже народопсихологията ни автоматично отнася бедите единствено до нас, с което читателят изначално подхожда към нещата грешно.