Българският Тукидид и Патриархът в литературноисторическия разказ на Милена Кирова

 

 

В трите тома на „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“[1] Милена Кирова е съградила, съ-творила един същностно различен – интригуващ и привлекателен, духовно-емоционално развълнуван и дълбоко познавателен едновременно – „приказен“ метасвят. Красив, необикновен, вълшебен, би казал тълковният речник.[2] И въпреки че този свят е преизпълнен с усилни делници, земни страдания, физически мъки и душевни тревоги, убийства и самоубийства (не само заради чисто художествената фактология, но и заради изключително плътния обществено-културен контекст, насищащ повествованието), „арматурата“ на този свят е съчленена по законите на „приказното“, нереалното, другото, различното – за да ни застигне със своята обаятелност и магнетичност, със своите „други брегове“ спрямо всичко, което ни заобикаля.

За почерка на М. Кирова е характерен отстояваният във времето разумно-критически поглед спрямо художествено-естетическите процеси и практики. В нейната „История“ обаче редом с дистантния обективистичен разрез на епохи, личности, явления се налага впечатлението за фина, пронизваща страниците тълкувателска конгениалност и за една особена, вживяна спойка на имена и заглавия, на събития и портрети.

Действително става дума за случила се среща – по вътрешно родство – между пишещата „Историята“ и „въздуха“ на нейното оживяло в реконструкциите, обаятелно, но така или иначе отсъстващо време. И тъкмо затова литературноисторическият разказ на М. Кирова наред с научната аргументираност, с теоретическата и емпирическата плътност – е изключително топъл, уютен, о-дом-ен.

Самият начин на разказване, на използването на повествователни похвати, на завладяващата вниманието евристична реторика, но и зарядът на авторското светопреобразяващо слово превръщат реалните творчески персони, обществено-политически фигури, културни процеси в персонажи и събития, в сцени и декори на една литературноисторическа „приказка“, задоволяваща „жаждата за необичайното“.[3]

Анализирайки, „дескрибирайки“, детайлно уяснявайки редица следосвобожденски литературни митове, авторката ги преутвърждава, прави ги едновременно по-близки и по-разбираеми. Всъщност самата епоха, кройката на фигурите, които я населяват, зарядът на случващите се събития предимно в духовно-културен план, но и по-сетнешният им отблясък, историческата им аура предполагат тази неомитотворческа нишка, обгърнала литературноисторическия разказ. С други думи, аналитичната деконструкция в много от страниците на труда се трансформира в нова митотворческа конструкция.

Ще посоча натрапил ми се пример. Разбулвайки легендарния ореол около фигурата на Ботев (избрания мъж) в биографията на Захари Стоянов, М. Кирова находчиво съсредоточава вниманието ни върху многократното описание на челото на поета революционер, при това съпоставяйки портретите на българския митобиограф и на австрийския капитан на „Радецки“: „Симптоматично е, че в портрета, който по същото време прави Дагоберт Енглендер, челото на Ботев изцяло липсва, макар че някои елементи на описанието са приблизително същите… Нищо в челото, което по-късно ще придобие името „ботевско“, не се е сторило необичайно на инак наблюдателния (включително по професия) капитан. За българския писател обаче именно то е важно, тъй като се намира в най-високата част на тялото и така представлява „естествен символ“ (по термина, въведен от Мери Дъглас) на високото у човека по принцип; красивото чело подсказва красиви и възвишени душевни черти“ (Част 1, с. 95).

Акцентът на М. Кирова отключва наложилата се с времето символна парадигма: ботевско чело, силно развито достойнство, болезнено чувство за независимост, нетърпимост към авторитета на други хора, изострена чувствителност и т.н. Но най-вече: „… ботевското чело символизира романтическата представа за гениален творец“ (Част 1, с. 95).

Показателно за литературноисторическия натюрел на М. Кирова е, че винаги надниква под текста, търси скритите смисли на творбата, „казва“ недоизказаното, но и винаги има наум читателската рефлексия, излизането на авторското слово извън собствените му граници. Оказва се – и на това почти не се е обръщало внимание – последните страници на Захари-Стояновата биография на Ботев подронват ореола на героическата личност. За апостола на Априлското въстание, съвременник на събитията, Ботев си остава: „… велик човек, но само като мислител и гениален човек. Като практически революционер, войвода и въстаник на дело обаче той не притежава необходимите качества“ (Част 1, с. 96). Оттук и убедителната интерпретация: „Така разбираме и възклицанието на автора: „Пак поет, а не войвода си останал той“. Изборът на смърт подкрепя изцяло това внушение в плана на литературните символи. От разказите на малкото оцелели четници Захари Стоянов неизбежно е знаел, че войводата е бил улучен в гърдите, той обаче не се поколебава да насочи вниманието на читателя към челото, в което гнезди умът на поета. И на човека, който желаел от всичко най-много три неща: „да имал сила, щото с едно движение да съсипва корпуси войска, да можел да хвърчи и да прави дъжд, гдето пожелае“ (Част 1, с. 97).

Поетът революционер, а не революционерът поет. Оня, който с гениалната си поетическа дарба превръща словото в дело и делото в слово…

Представих този пример от труда на М. Кирова, за да илюстрирам убеждението си, че аналитично деконструирайки, демистифицирайки даже определени митологични образи и представи в следосвобожденската българска литература, авторката не толкова ги оспорва, а по-скоро ги прояснява, дешифрира „механизмите“ и „стратегиите“ на техния вековен живот. Често пъти критическият патос, дисектиращият режим на разказване водят до своеобразно разчленяване, привидно „разглобяване“ на художествено-историческите митове, но заедно с това и до безусловното признаване на тяхната „всепобедна сила“, на тяхната над-историческа литературномитологична мощ. И така самият порядък на сцепление, на съчленяване на художествено-естетическите факти и критическите коментари води дотам, че макар и убедили се, че З.-Стояновият войвода е обзет от отчаяние, със сълзи от безсилие, с неспособност да упражни твърда ръка, нито весел, нито загрижен, а просто отчаян и пропаднал в агония, той си остава Единственият, Гениалният Поет, чиито стихове имат силата да съсипват корпуси войски, да хвърчат до небесата и да правят дъжд, когато пожелаят…

Излагайки в авторефлексивен дух основната задача, която си е поставила, М. Кирова ще изтъкне следното: „Начинът, по който ще продължа да говоря за българската литература оттук нататък, е скромен опит за компромис между традициите на българското литературознание (или генералската линия, върху която са изградени всички учебни планове) и старанието да показвам неговите слаби страни. Ще извеждам на преден план някои забравени произведения или ще поставям във фокус нови оценки на вече познати творби. Най-важното е да опазим съзнанието, че това, което наричаме литературна история, не съвпада с реалността, в която се е случила българската литература от Освобождението до Първата световна война“ (Част 1, с. 18).

В изложението М. Кирова умело, да не каже виртуозно, практикува „днешните“, „модерни“ теоретико-методологически подходи, потапяйки се ментално-сетивно, психологически и интелектуално обаче в духа на епохата, която реконструира – с цялата палитра от философско-светогледни нагласи, нравствени дилеми, творчески почерци, обществени предпочитания, характерни лексики и т.н. Изследователският ѝ глас наистина затрептява на честотите на красивата литературна епоха, вдишва и издишва въздуха ѝ, мечтае идеалите ѝ, живее утопиите ѝ, рисува символите ѝ, изговаря най-същностните ѝ думи, формулира изстраданите ѝ истини… Винаги имайки наум, че реалността, в която са се случили, е радикално различна, не-литературна.

Имайки предвид цялостния тритомен труд на М. Кирова, не бих го определила толкова като академичен учебник, колкото като концептуална, критична по отношение на досегашните, идейно-провокативна, потапяща ни в най-фасциниращото литературно време, увлекателно разказана като алтернативни истории за книги и авторски персони, но и като есенциалистки поднесени профилиращи щрихи История на следосвобожденската българска литература. А те, профилиращите щрихи, са посветени най-вече на така наречените „генерали“. Всъщност „генералската линия“ има структурен характер в литературноисторическото повествование, без нея Историята на литературата не би се случила. Самите профили обаче на генералските фигури са твърде различни спрямо тези, които вече познаваме.

М. Кирова е надмогнала двете крайности (по Св. Игов) – на традиционния историзъм и на истористичния нихилизъм, защото умее да види под повърхността на иначе средностатическите явления, да разклати статуквото, да композира непознати сюжети, да размести местата на светлината и сянката, на профила и анфаса в портрета. Но най-вече да задава въпроси, да проблематизира, да се усъмнява в тези и да строи хипотези. Което съвсем не означава, че изследователката стига до наистина ненужната дързост да детронира класиците, за да издигне на тяхно място онези, които напълно заслужено са обитавали литературноисторическите подножия. От една страна, авторката ни съприкосновява с вече познатите ни, а защо не и любими имена на българските класици, но от друга, няма как да не забележим, че литературоведските „фотоси“ на същите тези писатели са заснети от друг ъгъл, осветлени от друг фотообектив, ретуширани с други четки и краски, изградени с друг калибър, разказани с други сюжети, завръзки, кулминации и развръзки.

И Захари Стоянов, и Иван Вазов, писатели със силно развито чувство за история, би казал Т. Елиът[4], много добре знаят, че без символно-героическия Пантеон, Иконостас, Некропол държавата няма как да съществува; че е повече от належащо тук и сега „да се утвърждава героизмът на българския човек през избрани фигури на неговото присъствие в революционното минало“ (Част 1, с. 34).

Тъкмо в тази тематична линия изследователката търси генеалогията на така вълнуващия я въпрос за „генералската“ доминация в българската литературна история, в която остават видими: „… именно съчиненията, които се ангажират с изработването на високи, колективно значими, типизирани представи за българския народ“ (Част 1, с. 34).

В синтетичен дух М. Кирова пресъздава макроисторическия пулс на „Записките“, тъй като именно те се превръщат във фундамента на националното историкомитологично мислене. Изразявайки убеждението, че: „… всеки шедьовър е най-висок израз на една, повече или по-малко развита, тенденция, а не връх посред голо поле“ (Част 1, с. 46), литературната историчка акцентира умението на Захари-Стояновата мегатворба да пресича с лекота границите между различни жанрове и типове изказ. Разсъжденията ѝ са „отвътре“ на 80-те години, за да се разбере, че: „Записките“ не е някакво особено изключение, гениално откритие, а по-скоро правило за начина, по който се пишат всички мемоари през оная епоха“ (Част 1, с. 55) .

 

***

 

С право някои рецензенти на Първия том на труда на М. Кирова отбелязват като главна негова сполука: „… оживяването на такива фигури като Захари Стоянов и д-р Кръстев. Психологическите им щрихи ги изваждат от стереотипността и сухотата на досегашните им книжни образи“.[5]

Но така е не само при Зах. Стоянов и д-р К. Кръстев, а и при Алеко Константинов и Ант. Страшимиров, при Ел. Пелин и Г. Стаматов. Да не говорим за П. Ю. Тодоров и Дим. Бояджиев, за Д. Дебелянов и Хр. Ясенов. Става дума не за традиционни литературноисторически очерци, а за проникновени галерийни профили, съчетаващи в себе си и плътни психобиографически щрихи, и натрупването на детайлни житейски и художествено-лабораторни нюансировки, и повествователни перипетии, и портретни трансформации, и естетически анализ, и синтетични литературноисторически обобщения, и социокултурни срезове, и отчитане на рецептивните оценки в синхронията и диахронията на времето, и проницателни наблюдения върху физиономичността на писателската индивидуалност, и осветляване на некоментирани факти и документи, които преобръщат втвърдени представи, и развенчаване на десетилетни митове… И т.н., и т.н.

Така например, зачитайки уводната портретно-биографическа скица, посветена на Зах. Стоянов, някак неусетно попадаме в „морфологията на приказката“ – с нейния главен персонаж, трансгресиите, инициациите, приключенията, героическата воля и устояването на изпитанията на съдбата: „Роден в село Медвен край Котел, за тридесет и осемте години на своя живот – Джендо Стоянов Далакчиев изминава дълъг път, наситен с резки обрати, приключения, смъртни опасности, главоломни политически перипетии. От овчарче до председател на Народното събрание, от апостол на революцията до главен редактор на консервативния официоз и тираничен противник на свободната мисъл, от яростен републиканец до „коронован съветник“ и доверен приятел на двама монарси… Единственото, което обединява тези метаморфози, е неистовата жажда за успех на едно бедно селско момче; неизтощимата духовна енергия на един малко образован, но природно интелигентен човек; силната воля за оцеляване на един трезв, практичен и земен българин“ (Част 1, с. 72). И малко по-нататък: „Литературата обаче го прави безсмъртен. И той ясно усеща нейната сила. На едно място се оплаква: „Защо нямам петнайсет ръце…“ и с всички тях щеше да пише…“ (Част 1, с. 72).

Буквално в три-четири свръхсинтезиращи, дълбоко проникновени психоаналитични и метафорични едновременно творческо-биографични щрихи М. Кирова конструира портретния медальон (по Светлозар Игов) на този толкова необичаен за нашите ширини български класик.

Школуван, бих казала, в психоанализата литературовед, М. Кирова не само задава въпроси, свързани с главоломните метаморфози в житието на Захари Стоянов, но и им дава отговори, намирайки ключ в травмите на произхода, в комплексите за малоценност, в незаглушимата сила на вътрешните гласове, разтърсващи тялото и духа: „… впечатляваща е неговата воля за знание, ненаситното любопитство към постиженията на същите тези „преучени синигери“, които комплексът го задължава да смята за жалки и безполезни“ (Част 1, с. 73); „има нещо отчаяно в яростта, с която той обижда, унижава, обругава довчерашните си съмишленици и съратници в стотици памфлети, статии и фейлетони, написани през последните четири години от неговия живот. Сякаш се саморазправя с нещо в себе си, сякаш се опитва да заглуши някакъв глас, който не идва отвън, а отвътре и затова е непобедим“ (Част 1, с. 75).

В литературноисторическите си портрети М. Кирова е и дълготърпелив изследовател, и проницателен тълкувател, и неспокоен коментатор, притежаващ дарбата да напипва пулса, да улавя бързопроменящите се гримаси на творческата физиономия, да усеща нейната аура. Все пак най-важният въпрос за литературната историчка е: „… как – върху фона на реакционните си умствени настроения от периода 1885–1889 г. – Захари Стоянов успява да напише няколко книги, в които метаморфозата му сякаш не се е случила и които увековечават присъствието му в историята на българската култура“ (Част 1, с. 75).

Оттук насетне литературоведката внимателно ще проследява „преображенията“ на З.-Стояновия писателски почерк, неговите морални, граждански и естетически основания. Започвайки от първата етапна книга „Васил Левски (Дяконът). Черти из животът му“, изследователката ще посочи най-същественото като тенденция – белетристичните и митотворческите „тяги“ на творбата, като анализът отново ни въвлича в „приказно-библейската“ героика и реалии: „Митотворческата линия изобщо е много силна и авторът си служи с всички средства, които познава: романтическа белетристика, публицистична реч, свободен преразказ на устни истории… Не липсват и символи от библейския текст: подобно на Исус от Евангелието, и дякон Игнатий обича децата, общува свободно с тях, учи родителите им на „много полезни неща“ (Част 1, с. 77).

Тук ще се завърна към моята теза след прочита на „тритомника“ на М. Кирова – усещането, че пребиваваме в приказна страна, идва не само от увлекателното сюжетиране, от интригуващото навързване на познати и неизвестни факти; не само от използваните академично-повествователни – евристични – похвати чрез задаване на въпроси и предлагане на мрежа от каращи ни да се замислим отговори, но и от аналитично-интерпретативните подходи, от типологичното мислене, от ерудитския поглед – непрекъснатите сравнително-асоциативни отпратки към архетипни образи, към универсални символи, към библейски протосюжети и фолклорни парадигматични персонажи, към култови реплики, сентенции, максими от европейския културен фонд…

И още нещо характерологично за литературноисторическото писане на М. Кирова, което го прави гъвкаво, ново, нестандартно – авторката непрекъснато се самопровокира, археологически дълбае, търси скритите причини, но и „тайните пружини“ на литературноисторическите процеси и явления, като винаги се стреми да даде отговори , съдържащи в себе си и синхронна, и диахронна аргументация. Така например във връзка със З.-Стояновия „опит за биография“ на Левски, изследователката задава следния с висока степен на трудност въпрос: „И все пак – въпреки своя изключителен обект на изображение, мощната психологизация и смесването на популярни типове изказ – първата книга на Захари Стоянов никога не достига дори скромно място в българската литературна класика, за разлика от „Записки по българските въстания“. Това ни кара да си поставим въпроса: защо?“ (Част 1, с. 78).

За да последва многопластовата мрежа от тези и хипотези, които обаче са извлечени от дълготърпеливото изучаване на всички промени, модулации, трансформации на авторовия глас и почерк:

– „В ранното писане на Захари Стоянов все още липсват двусмислиците, многозначителните недоизказвания, преплитането на противоречиви гледни точки – все неща, които карат изследователите да претърсват „Записките“ и днес (Част 1, с. 78).
– „Книгата за Дякона е силно и съзнателно белетризирана; това убива силата, която се крие в „непосредствения“ материал, фризира героя според последната мода, убива интерпретативното предизвикателство. Захари Стоянов обаче я пише с мисия, която не е същата като мисията на „Записките“. Съвсем като Вазов с „Епопея на забравените“ той гради „паметник“ (Част 1, с. 79).
– „По всичко изглежда, че – през фигурата на Месията, на българския Герой – неотдавнашният апостол на Априлското въстание Захари Стоянов се връща към своето минало, към личното си усещане за призвание и апостолска мисия. Тази му идентификация му пречи да бъде добър (или поне модерен) писател, прави го твърде сериозен и пристрастен към задачата, която си е поставил“ (Част 1, с. 80).

Убеждаваме се, че тръгвайки от характеристиките на ранния почерк, минавайки през жанровото съзнание на епохата и стигайки до себеусещането на автора разказвач, изследователката не само дава няколко възможни отговора, а извършва ред литературноисторически „проби“, за да обясни не само естетическата, историографската или гражданската стойност на съответната творба, но и нейното рецептивно (не)случване.

И така, „Записки по българските въстания“, тази opusmagnum на българския Тукидид от село Медвен, но и на българската литература изобщо.

Отдавна е известно, че З. Стоянов се превръща в „един класик на българската проза“, след като Ал. Балабанов открива книгите му в копривщенски нощви, докато е на лятна почивка. Но личното прозрение на професора по класическа литература не е достатъчно, за да попадне името на „историческия овчарин“ в българския канон, тъй като, знаем, една птичка пролет не прави. И изследователката – съвсем очаквано за нея – ще потърси ред причини за това културно-обществено преобръщане в отношението към Летописеца през 20-те години на миналия век: войната е разтърсила из основи българското общество, преобърнала е с главата надолу ментални, мирогледни, морални представи и опори, следват главоломни исторически събития, кое от кое по-кърваво и братоубийствено. Няма как да не се срути и кулата на изкуството от слонова кост, а символизмът, довел литературния изказ до съвършенство, няма как да не мине встрани и да даде път на нови посоки – към оварваряване и огрубяване на художественото, към жанрови експерименти и фрагментация на традиционната композиция. Но не по-малко силна е и другата тенденция – завръщането към миналото, към традицията, към народната митология. Именно тази разорана и разтерзана духовно-историческа целина е почвата, която прави така, че: „… автори, които доскоро са смятани за „полуписатели“, а творбите им имат маргинален и неясен статут, изведнъж добиват актуалност и популярност: сред тях попадат Захари Стоянов и Алеко Константинов, Иван Хаджийски и Симеон Радев“ (Част 1, с. 81).

Но литературоведката не спира дотук. Тя ще потърси моделите и съответно ще именува и формулира през каква интерпретаторска оптика всеки следващ период, според собствените си актуални потребности, ще препрочита и реканонизира тази мегатворба на българската култура. Търпеливо, внимателно, пунктуално авторката ще щудира и анализира трансформационните етапи, през които минава рецепцията на „Записките“. И така в едновременния режим на дескриптивното и дискусионното ще навлезе в скритите механизми на „направата“ на творбата, но и на „превращенията“ на нейното повече от вековно битие.

На първо място М. Кирова припомня непрозорливостта на изходната критическа метафора за „Записките“, че са „овчарски дивотии“, т.е., че са четиво елементарно, наивно, неизкусно, просто и простовато. Проследила вековната рецептивна панорама около книгата, изследователката подчертава, че още през 80-те години на миналия век се подронва легендата за неукия селски овчар, за да се окаже, че Захари Стоянов не само е завършил първия цикъл на училищното образование, но: „… и след това упорито е продължил да се самообразова и самовъзпитава“ (Част 1, с. 82).

Но много по-важно за нас е заключението, което елиминира присъщия ни комплекс за малоценност: „И когато говорим за „странния“ синкретизъм (жанров, стилов, идеен) на неговото писане, не трябва да забравяме, че по онова време така се е пишело за миналото по принцип, така се е правела история и в големите центрове на европейския културен живот (Част 1, с. 82). Тук дори не говорим за съизмерване с „голямото“ с късна дата, а за синхронно течащи историографски и естетически процеси у нас и в Европа…

На второ място, с годините се втвърдява Вазовият етикет за „Записките“, че представляват „склад от сурови материали“. Но пак от 80-те години на ХХ век насетне и това убеждение е развенчано от българското литературознание, което чете този мегатекст на националната литература като невероятно вместилище на високото и ниското, красивото и грозното, великото и профанното, които : „… се срещат и си въздействат взаимно, за да изплува един нов, трети план, в който тяхното невъзможно съ-действие ражда идеите за кръговрат на човешкия живот, за изпитанията, които налага съдбата, за театралния абсурдизъм на българската история, за иронията на историята изобщо – неразбираема с човешки усилия“ (Част 1, с. 83).

Именно това съ-жителстване, съ-съществуване на „невероятното“ и „простото“, на грандиозното и обикновеното, на историческото и делничното прави наратива на медвенския Тукидид вечна класика.

На трето място е акцентиран естетическият упрек на законодателя на модерната българска критика д-р К. Кръстев, че Захари Стоянов е „вестникарин в литературата“; че журналистиката е подменила художеството. Но според тълкуванията с днешна дата тъкмо в публицистичния пласт на повествованието диша и живее патосът на онази епоха; кове се българската историческа митология; противопоставя се на днешното тук и сега миналото с неговите идеали и самопожерствования. Такова е мисленето ни и досега – в миналото живеят титани, а днес … „днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек“ (Част 1, с. 84). И неслучайно „Записките“ се превръщат за националната култура в матрична книга, в чиято словесна дълбина е закодирано българското битие – в „зенита“ и в „надира“ на съществуването.

Всеки съвременен литературовед, посегнал да пише за „Записките“, неминуемо проблематизира неподражаемия жанров синтез на творбата. Интересни в тази посока са разсъжденията върху автобиографичния пласт в повествованието, който: „… не е плод на спонтанното импулсивно писане заради самото писане, а е продукт на модерните епохи и е пряко свързано с усещането за индивидуалната значимост и неповторимост на личността“ (Част 1, с. 85). Нещо повече, страниците, посветени на патимиите на автобиографичния герой след потушаването на въстанието, когато вчерашният апостол трябва да хитрува, да се преструва на луд, за да забавлява турците с грандиозни абсурди, за да не бъде разкрит, са находчиво оприличени на типологично равнище с пикаресковия роман.

Разбира се, сред най-големите достойнства на книгата е мемоарният пласт с умението на автора да наблюдава внимателно и да прониква зад привидностите на действителността. Но най-важното според изследователката е, че мемоарната линия в тази необичайна творба не може да бъде разграничена от белетристичния повествователен модел. За този тип историческо мислене основополагащо е „не вярното, а онова, което изглежда в най-голяма степен правдоподобно“ (Част 1, с. 86). Оттук и поредицата от плътни психологически портрети, които въ-плътяват, персонифицират по удивителен начин историческите съдбини на нацията. Убеждението на З. Стоянов и на мемоаристиката ни от онази епоха въобще стои твърде близо до модерните „идеи за историята“. Тъкмо осветляването, поставянето на пиедестал на героическите личности на общността е най-важният влог в съграждането на националния исторически наратив.

За новаторски смятам разсъжденията около пълноценността на есеистичния пласт в творбата, преобразен от Летописеца в: „… есеистично-психологически жанр, известен като народопсихология“ (Част 1, с. 89). Неслучайно тя го определя като „първия български народопсихолог“ (Част 1, с. 89), тъй като есеистично поднесените му нравствени и психологически обобщения постигат висоти, познати в българската народопсихологическа култура между двете световни войни.

Но най-големият влог на Захари-Стояновата книга е нейният митотворчески потенциал. Творбата на медвенския Тукидид наистина ражда българските митове, националната ни митология, заедно с „Епопеята“ на Ив. Вазов, естествено.

Именно Захари-Стояновата книга е „българската библия“, която сакрализира в степен „архетипните роли в историческото поведение на българския човек“ (Част 1, с. 90): апостолите светци, мъчениците, но и противно на християнската догма – самоубийците. Сред всички тях М. Кирова откроява една с особен статут – ролята на Летописеца, тя е запазена за самия Захари Стоянов. Много може да се говори – и е правено – за образа на повествователя, който попада в сложни отношения с биографичната персона на автора, а двамата заедно раждат „митологичната фигура на писателя-историк-и-свидетел Захари Стоянов“ (Част 1, с. 90). Тъкмо той, писателят-историк-и-свидетел, но и главен митологизатор на националната идея, съгражда чрез целостността на светогледа си „най-българския“ свят.

Все така пунктуални и аналитично задълбочени са и наблюденията върху другата етапна книга на Летописеца „Христо Ботйов. Опит за биография“. Изследователските въпроси продължават с пълна сила, излъчвайки едроскроеното евристично-типологическо мислене на авторката:

Въпрос: „Защо символът високо/красиво чело липсва в описанието на другия велик българин, портретиран от Захари Стоянов – Левски?“ (Част 1, с. 95).

Отговор: „Преди всичко, защото Левски попада в друга парадигма на героична мъжественост и е задължен да притежава други черти… ботевското чело символизира романтическата представа за гениален творец…“ (Част 1, с. 95)…

***
След като в сравнително кратко време изчетох в периодиката няколко публикации от М. Кирова, посветени на Вазов и неговото обкръжение, бях сигурна, че тя подготвя голямо изследване за Патриарха с много висок документално-биографичен и психоаналитичен заряд. Текстовете се появиха в периода 2020–2021 г., когато се честваха годишнините от рождението и смъртта на Дядо Вазов.

Най-вероятно М. Кирова дописва книгата си за Патриарха. Тук ще се спра на някои от нейните изследователски находки, литературноисторически конструкти с оглед мястото на Вазов в националната култура, на критическите ѝ прозрения за някои невлизали в активен оборот негови творби.

Първата част „Иван Вазов – творчески път“ е великолепен синтетичен портрет, портретен медальон, би се изразил Св. Игов, маркиращ най-важните творческо-биографически епизоди, роли, образи от поетическото битие на Патриарха, фактологично уплътнени с ключовите му книги, с жанровите му приноси, с незабравимите му шедьоври, с осъзнаването след краткото министерстване, че „патриарх и народен поет можеш да бъдеш само извън креслата на официалната власт (Част 1, с. 102). И най-вече със собствено Вазовата представа за мястото му в паметта на единородците. Действително в края на живота си Вазов публикува и страници от „книгата на сърцето“, но българите по̀ му вярват, когато „хроникира“ живота на общобългарската душа и се връщат към него през изповедта му „и мойто битие всецяло слях/ със битието на народа“.

Не е нужно в подробности да коментирам прочита на „Епопея на забравените“ като литературна митология и национална памет. Смятам за възлова формулировката относно мястото на Захари Стоянов и Ив. Вазов в съграждането на мита за „другото време“ и „другите хора“, а именно, че те заедно се явяват строители на „новата носталгична реторика“ (Част 1, 106).

Като осъзнал се педагог, идеолог на нацията, Вазов знае, че единственият ефективен начин да се съгради националната идентичност на българския човек е „построяването“ на национален героически иконостас, на национален героически некропол – на националната митология – с всички възможни художествени ресурси, главно в областта на романтическото изображение. И е най-добрият в това символическо държавостроителство в литературата, което М. Кирова неслучайно ще определи като „интелектуален подвиг, като истинско чудо“ за българската култура. Но като учен, който не се уморява да дълбае в най-скритите пластове и понякога невидими енергии на тази култура, изследователката няма да се задоволи с метафората за „чудото“, а ще се взре в неговата „механика“ (Част 1, с. 110) .

За да осъзнаем по възможно най-аргументирания начин, че Левски на Вазов „не говори като реален човек от времето на Възраждането, а като романтически легендарен герой“; че Паисий се нарежда в парадигмата на Славейковите културни герои и даже е предходник на „Микеланджело“, най-репрезентативният образ в културногероическата концепция на модерниста. Да не говорим за непрестанните аналогии с алегорични фигури и протосюжети от християнската митология, от евангелските притчи, което повдига на степен дълбочинността на литературноисторическия аналитико-интерпретативен разказ. Благодарение на строго литературоведската, но и общокултурна ерудиция, на психоаналитичния нюх, но и културноисторически подплътено „въображение“, М. Кирова успява да създаде цялостна система от интертекстуални, но и интердисциплинарни „механизми“ на мислене в своята История: „Като продукти на въображението трудовете на историка и на романиста не се различават. Те се отличават по това, че картината на историка претендира за истинност. Романистът има една-единствена задача: да конструира една свързана картина, картина, която има смисъл“.[6]

Обръщам специално внимание на мястото на фигурата на обущаря в националното митостроителство на Вазов, но и в българската книжовна традиция въобще в статията „Кочо, или за тайното изкуство на обущаря“. Радвам се, че може би без да я познава, М. Кирова също открива афинитета на Вазов към образа на „простий чизмар“. Но от „Кочо“ до „Безпортев“ има само една крачка и тя е: „Тъмнината на времето и „лудостта“ на личността… раждат величието на историята, онова, което я превръща от поредица събития в епопея. Вазов чудесно съзнава митологичната продуктивност на тази идея и ще продължи да я имплицира във всички свои творби, посветени на близкото минало, докато успее да я разгърне напълно в романа „Под игото“ (Част 1, с. 120).

Невъзможно е да говорим за следосвобожденска литературна история и да не обърнем подобаващо внимание на „Под игото“, който: „… не е първият, но е първият успешен роман в българската литература и пример за това как един жанр може да постигне успех и да се наложи в националната класика, без да има продължителна и значима традиция“ (Част 1, с. 124).

Впрочем, не само литературните историци, а всеки български литературовед тежи и според това как се е произнесъл, какво ново е казал за „Под игото“; къде е поставил този „най-четен“, „най-любим“ български роман в скалата на националната класика. И тук е мястото да вметна, че М. Кирова е изследовател, който изключително прецизно, след изпробването на различни аналитико-тълкувателски модели, след внимателно проследяване на литературноисторическия континуум, след социокултурните разрези на конкретното „микроисторическо“ време, определя стойността на една творба в целокупната българска литература, имайки предвид не единствено строго естетическите ѝ качества, но и тяхната колективно споделяна (или не) ценно(стно)ст. Или пък – тяхната конюнктурно-обществена овластеност.

И така, имайки наум плурализма от гледни точки към дадена творческа персона или конкретна творба, изследователката се явява своего рода церемониалмайстор, който ни хваща за ръката и ни предлага място в наблюдателницата на литературноисторическата зала[7].

Като своеобразен тълкувателски ключ към романа М. Кирова избира неговото подзаглавие „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, което на пръв поглед много напомня това на „Чичовци“ – „Типове и нрави български от турско време“. Но като „дебатиращ наблюдател“[8] и неизменно подтикващ към размисъл изследовател, авторката притегля вниманието към други смислови полета, а именно, че подзаглавието на романа усложнява темпоралната перспектива, битът вече не е разположен в безтегловното протяжно „турско време“, а е маркиран с ясното и разделно събитие „Освобождение“. Така: „… между безвремието и Времето са се случили събуждането на българския национален дух и спонтанното му избухване в опити за въоръжена борба“ (Част 1, с. 125).

Не един и два са инвентивните акценти в прочита на „най-обичаната“ българска книга, някои от които познаваме от предходни публикации на авторката: за митологемата Азия като земя на етническа и религиозна различност, като маркер на „другия“, тъмния свят в съзнанието на българина от втората половина на XIX век (Част 1, с. 126); за срещата между чорбаджи Марко и Бойчо Огнянов като среща между Странника и Стопанина, между бита и бунта (Част 1, с. 127); за предреволюционното преосмисляне (проглеждане) на смъртта, която престава да бъде безлична категория на бита и парадоксално се превръща в символ на активен социален живот (Част 1, с. 128)…

Да не говорим за откривателските интерпретаторски портрети (за контекста след 1989 г., тъй като, както споменах, много от написаното в настоящата литературна история излиза преди това в отделни публикации) на чорбаджи Марко, който от „баща на затворено патриархално семейство“ се е превърнал в „пророк на една нация“, „в устата му прозвучава молитва, която няма да срещнем в нито една свещена книга“. Защото: „Според романтическата концепция на българския писател лудостта дописва текста на битието и придава нови измерения на историческата съдба“ (Част 1, с. 233). Или да погледнем тълкувателския профил на професионалния шпионин Заманов например – „… удостоен“ от турските власти с изгнание, той е изпратен в Азия, в Диарбекир, т.е. в същия онзи затвор, от който идва Бойчо Огнянов и където традиционно умират мъчениците на българската национална борба. Наказвайки своя герой, сюжетът скрито го е въздигнал; „лудостта“ изчиства неговия позор и го преселва в пространството на високите колективни ценности“ (Част 1, с. 133).

Не само според М. Кирова „пиянството“, „лудостта“ и „проглеждането“ са езиците, са „граматиката“ на свободата в романа. По-важното е, че дълбинните романови смисли се тълкуват не според конкретно историческите референции, а според иманентните художествено-естетически закони, според „логиката“ на фикционално конструирания свят. Оттук и едно от ключовите обобщения на литературната историчка, че: „Българските писатели през 80-те години по принцип твърдят, че са повече очевидци, отколкото автори на истории за историята от близкото минало; в крайна сметка се случва така, че българската история се създава най-напред като художествен разказ и едва след това – като историографско описание на конкретни събития, силно повлияно от вече популярните художествени репрезентации“ (Част 1, с. 123–124).

Уловила есенциалното, „сърдечните пулсации“ на Вазовия свят, М. Кирова съвсем основателно ще заключи, че в него: „Априлското въстание е българската Голгота. Народът трябва да мине през чистилището на страха, през рая на блаженото безумие, през ада на предателството и срама. Само тогава ще прогледне и ще се почувства прероден“ (Част 1, с. 136).

Но най-важното е (и това е характерно за литературоведския почерк на М. Кирова изобщо), че изследователката опровергава обичайните представи за Иван Вазов. За да изпъкне той, народният поет, идеологът на нацията, самобитният литературен Патриарх като Автор, чиято концепция позволява „съдбата на българския народ да бъде измерена в универсални символи на цивилизацията и прогреса, взети от Библията и от историята на други народи“ (Част 1, с. 137).

До този момент в литературноисторическите наративи не съществуват толкова скрупульозни наблюдения – и в жанрово поетологичен, и в художествено-процесуален, и в идейно-тематичен план – върху всичките осем поеми на Вазов, създадени в периода 1879–1884 г., при това като цялостно явление. Фундаментът на тези наблюдения се намира в, бих казала, капиталното за контекста на 90-те години на миналия век изследване на М. Кирова „Българската поема от Освобождението до Първата световна война“ от 1989 г.

В целия литературноисторически разказ, така както се полага, доминира континуалното мислене, непрестанно текат ретроспективни и проспективни асоциации, междутекстови връзки, диалогични или антагонистични реплики между отделни творби през времената. Най-задълбоченият изследовател на поемата до края на Първата световна война, М. Кирова ще открои всички видими, но и скрити промени в жанра, и то само в рамките на Вазовото творчество. Така, коментирайки по-малко известната (спрямо „Загорка“ например) поема „Трайко и Риза“, изследователката ще заостри вниманието върху съществените промени, случили се в следосвобожденската поема спрямо възрожденската идеология: разработването на мотива „любов между турчин и българка“, невъзможно в предходното десетилетие; интерес към личността и нейните душевни проблеми; тенденция към психологизиране на образите, към амбивалентното представяне на женските преживявания, при това: „… с еротика в стила на възрожденските преводи от турски любовни песни, но и в този случай Вазов прави начална крачка в дълга поредица от по-късни опити да се създаде българска Кармен“ (Част 1, 143). Дори в този дребен на пръв поглед детайл проличава ерудитският поглед на изследователката, тягата на нейното интерпретативно-аналитично повествование към световната съкровищница от матрични образи, символи, мотиви, сюжети и т. н.

Дескрибирайки хумористичната поема „Моята съседка Гмитра“, литературоведката ще разпознае в нея мотиви, образни елементи, цели фрази от най-високия тематичен пласт на Вазовата поезия, и то преди още да са създадени „Левски“ или „Опълченците на Шипка“, за да изтъкне за пореден път сърцевинно вазовското, а именно вдъхновението на Вазовия свят, което е цялостност на светогледа, органичност на светоусещането: „… сякаш Вазов отрано е побрал в съзнанието си целия свят на българската действителност – в неговите високи и ниски, тържествени и трагични, сериозни и комични страни. Трябва му само повод, някакво стечение на пограничните обстоятелства или събития на обществената действителност, за да „измъкне“ подходящата нишка от кълбото на този свят, докато ядрото му си остава все така цялостно, с неразделимо преплетени начала на всички възможни посоки“ (Част 1, с. 147). Добре го е казала – кълбото на българския свят с неговите НАЧАЛА!

Съвсем неслучайно изследователката ще отдели пространно място за „В царството на самодивите“, тъй като осмисля нейната различност и новаторство в контекста не само на Вазовото поемно наследство, но на българската литература въобще. Акцентът е най-вече върху образа на Поета, върху неговата творческа идентичност, която се оказва самодостатъчна. Поетът е важен, защото е Поет, а не защото е посветен на обществените нужди. Обстойният анализ води до извода, че Вазовият лирически говорител събира в себе си ренесансовия антропоцентризъм, романтическата вяра в значимостта на необикновената личност, но и модернистичната представа за ницшеанския свръхчовек: „Три епохи на литературната история се оглеждат едновременно в образа на Вазовия Поет“ (Част 1, с. 152).

М. Кирова притежава удивителното умение да натрупва аргументи, тълкувателски нюанси, литературноисторически детерминации, а оттам – и да внушава идеи и представи. За да се убедим за сетен път, че Вазов не е традиционният хроникьор и летописец на националната история, а Творецът, който фундира всички „посоки и цели“, всички НАЧАЛА на новата българска литература: „Макар че нито д-р Кръстев, нито Пенчо Славейков биха признали Вазов за свой естетически предходник, Народният поет – къде интуитивно, къде по-съзнателно – успява да огласи актуалността на някои от техните литературни идеи, още преди българската интелигенция като цяло да е била подготвена да ги чуе и усвои по адекватен начин“ (Част 1, с. 156).

И не на последно място – макар и да очакваме образите на Скитника евреин, респ. на бродника Ахасфер, на ницшеанския свръхчовек, на Орисниците като фолклорно-митологична персонификация на съдбата и пр. да населяват страниците, посветени на индивидуализма и символизма, ги срещаме в размишленията около Вазовата поема. И то не само за да се подчертае, че Вазовото творчество е в синхрон с класическите ценности на традиционалистката европейска ерудиция, но също така трепти на честотите на модерността на своето време. Но освен това изложението на М. Кирова представлява свързан, цялостен свят, в който автори и творби, епохи и процеси взаимопреливат едни в други. Но някак това изложение научава на основополагащи универсалистични категориално-понятийни, образно-символни, културно-цивилизационни модели, в контекста на които да мислим българската литература, не изпускайки от очи нейното своеобразие, залога на нейните Патриарси.Ю

 

 

[1] Милена Кирова. Българска литература от Освобождението до Първата световна война в три тома (2016, 2018, 2020). С., Колибри. Всички цитати от съответните части на труда и страниците ще се поставят в скоби вътре в текста.
[2] Български тълковен речник. С., 1994, с. 754.
[3] Шкловски, В. Художествената проза. Размисли и разбори. С., 1988, с. 77.
[4] Вж.: Елиът, Т. Традиция и индивидуален талант. Варна, 1980, с. 18.
[5] Стоичкова, Н. Литературната история на Милена Кирова. // Литературата: удоволствия и предизвикателства. Юбилеен сборник в чест на проф. Милена Кирова. С. ,2018, с. 361.
[6] Колингууд, Р. Историческото въображение.// Историци за историята. С., 1988, с. 132.
[7] За критика като церемониалмайстор, който помага на читателя да намери мястото си в залата вж.: Хенри Джеймс. Изящното изкуство на критиката. С., 2022, с. 133.
[8] Джеймс, Х. Изящното изкуство на критиката. С., 2022, с. 142.

 

 

 

Антония Велкова-Гайдаржиева