Разговор с режисьора Маркус Шмид, който отива с цял берлински биг бенд в Мали в търсене на корените на афробийта, фънка и оркестрите за „старата градска“ музика от втората половина на ХХ век

Този филм за музиката на Мали е различен. Напомня по-скоро на Buena Vista Social Club на Вендерс, отколкото на филмите за преоткриването на блуса в Западна Африка. И тук има Куба, има стари и забравени майстори, има цяла една световна традиция, чиито корени също са в Мали, макар по-късно тя да става известна благодарение на ганайската „хайлайф“ музика и да изживява истинския си разцвет в Нигерия с Фела Кути и „афробийта“. Днес Мали е страна, известна по цял свят по-скоро с нгонито, арфата кора, грио традициите, свиренето на китара, пустинния блус… Но какво ще кажете, ако ви заявим, че Мали е преди Фела и че фънкът в Америка също идва от територията на бившата Мандингска империя от XIII век – както блусът, но в едни по-нови времена.

Германският документалист Маркус Шмид и биг бендът Omniversal Earkestra от Берлин отиват в Мали. И се срещат както със световноизвестни музиканти като Шейх Тидиан Сек и Салиф Кейта (и двамата в младостта си през 70-те – членове и на Les Ambassadeurs, и на Super Rail Band de Bamako), така и с певци и инструменталисти, за които светът сякаш е забравил през последните десетилетия. И съвместните им записи в нови времена са съизмерими с това, което отишлият си без време Тумани Диабате направи със Symmetric Orchestra, или с музиката на Бен Забо – напомняне за една традиция, също възникнала в Мали, чиято история във времената след получаването на независимостта и военния преврат няколко години по-късно (през 1968) оказва силно влияние върху формирането на „новата градска музика“. Всичко това е в самия филм „Мали 70“, както разбира се и поезията, която не може да бъде разказана и без която нито един добър документален филм не би бил това, което е. „Мали 70“ закри четвъртото издание на Международния Родопи филм фест миналия юли, а днес е специален акцент в програмата на „София МЕНАР“.

Маркус Шмид

Маркус, били сте в Мали и преди да се роди идеята за този филм. Как започна цялото приключение за вас?

Винаги съм обичал Фела Кути и афробийта, но когато започнах да изследвам корените на тази музика, ги открих в Мали, а не в Нигерия. Когато станеше така, че да попитам някой музикант в Мали дали знае за музиката на Фела Кути, всички казваха: „Да, разбира се, но афробийтът всъщност е от Мали“. И по-точно от района на град Сегу, откъдето произлизат световноизвестни групи като Super Biton de Segou, но не само те. Аз пътувах до Сегу и открих, че всъщност много големи малийски музиканти са родени точно там – например Тидиане Коне, който по-късно свири с Фела… В Берлин много често работя с един биг бенд (The Omniversal Earkestra,б.а.). Те свирят всеки понеделник и често преди или след концерта имам възможност да диджействам. Бях завъртял едни редки плочи, които бях открил в Мали, и музикантите сами проявиха интерес към тази музика, дори се ентусиазираха да направят аранжименти на някои от песните за оркестъра. По този начин започна всичко и нещата се развиха така, че 3–4 години по-късно всички отидохме до Мали заедно.

През годините много режисьори са снимали документални филми за музиката в Мали, която е безкрайна, но все пак – направеното досега е толкова много, основата е толкова солидна, че сигурно се налага човек да е непрекъснато нащрек, за да избегне клишето. Какъв беше вашият подход?

Не беше трудно, защото за музиката, която нас ни интересуваше, няма много снимани филми. Ние се захванахме с брас музиката, откривайки с голяма изненада каква огромна вълна от групи с основополагаща брас секция е имало след обявяването на независимостта на страната през 60-те. Тези влияния идват основно от Куба. В групите в Мали от онези ранни години намираме много сходства с музиката на Джеймс Браун, откриваме корените на фънка, които водят после към афробийта на Фела Кути. И това е една наистина могъща вълна, която „се завръща“ в Мали от Новия свят в началото на 60-те и се развива там по свой начин. Ние познаваме всички традиционни инструменти от малийската култура, но отивайки назад до 60-те, виждаме зараждането на една съвсем нова традиция.

Кое е най-характерното за песните от онези години?

Ето един добър пример – Batoumanbe, една от най-известните песни от репертоара на Super Biton de Segou. На място в Мали открихме, че тя е дори още по-стара, оригиналът е на Mieruba (също от Сегу) от 50-те. Когато обаче започнахме да работим по аранжимента ѝ за нашия биг бенд, разпитахме различни хора в Мали за текста ѝ и те само се подсмихваха и избягваха отговора. Чак накрая една дама ни преведе текста – „Когато докосвам гърдите ти, моето момиче, то не е, защото съм похотлив, а защото те обичам цялата“. Песента е изключително еротична. Представете си – година е 1957. И не само текстът, музиката звучи доста еротично и е имало много такива песни в тоя период. Голяма част от тях произлизат от стари фолклорни песни, например Chie, която е в нашия филм, но музикантите през 50-те и 60-те, аранжирайки ги за брас инструменти, ги „кубанизират“ и така се ражда цяло едно ново направление в малийската музика.

И все пак добре сте уловили и „културните различия“ межу Мали и Куба в едно пререкание по време на репетиция.

Във филма има един голям спор между Шейх Тидиан Сек и един от саксофонистите в оркестъра (Шорш Пфистер), който е живял дълги години в Куба. Спорът възникна около изсвирването на един ритмически патерн (в кубинската музика се нарича „клаве“ – „ключ“), който Шорш знае от кубинската музика по един начин, а Шейх твърди, че така, както го свири Шорш, е напълно погрешно и не може просто ей така да обърнеш ритъма с главата надолу. Проблемът произтича от това, че оригиналното „клаве“, оригиналната ритмическа структура в малийския канон е различна. Тя обаче е пренесена в Куба и след векове отново се връща в Мали, но променена…

Годините, в които е заснет филмът, са малко по-напрегнати. Особено след 2012 – със съответните периодични изостряния на конфликта в северната част на Мали, сепаратизма, „вносния“ радикален ислямизъм, съюзяването на държавата със зловещи военни организации като „Вагнер“… Искам да кажа, на Мартин Скорсезе със сигурно му е било много по-лесно преди две десетилетия със заснемането на документалната си поредица за блуса в Мали…

Имаше една легендарна група Le Mystère Jazz de Tombouctou. Много ни се искаше да отидем в Тимбукту и да свирим с тях. Но днес това е напълно невъзможно, защото най-вероятно щяхме да бъдем отвлечени за откуп. Срещнахме се с музиканти от Тимбукту обаче на „безопасна територия“ и всички разказваха, че този „радикален ислямизъм“ понякога е най-обикновено мародерство. Разправяха ни, че познават лично много от бунтовниците, които един ден просто дошли, за да откраднат инструментите и звукозаписната им техника. Така че те виждат ситуацията най-вече като резултат от икономически разпад на системата. Туарегите от своя страна искат да се отцепят, а след падането на Кадафи в Либия, изведнъж се оказва, че има много оръжия на свободно разположение… Но в крайна сметка според всички, с които говорихме, проблемът е на първо място икономически и оттам тръгва всичко.

Какво ви даде лично на вас работата с тези вече възрастни музиканти, които са носители на цялата история, на цялата памет за тази музика?

Видях цялата богата палитра. Във филма са музиканти като Салиф Кейта и Шейх Тидиан, които са наистина известни и свирят по целия свят, но и Сори Бамба от Мопти или музикантите от Super Biton de Segou и от Тимбукту, които водят доста скромен и беден живот, но живеят с музиката, която им носи всекидневна радост. Можеш да го почувстваш дори само като ги срещнеш. Много от нас не говореха френски, а европейският език, който се говори в Мали, е френски и на моменти ние нямахме общ език, на който да се разберем, но музиката заличаваше тези различия. Между снимките и звукозаписните сесии имаше моменти, в които ни беше приятно просто да сме заедно, атмосферата беше много приятелска и когато някой трябваше да каже на някого нещо, а нямахме общ език, изтананиквахме мелодия или изплясквахме някакъв ритъм и наистина се разбирахме прекрасно без думи.

Цветан Цветанов