Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил и неговите читатели
Не е лесна съдбата на мислителите, дръзнали да построят цивилизационни системи. Главният упрек, който им се отправя след смайващия изначален ефект, е липсата на достатъчно научна аргументация и фантасмагоричността. Люсиен Февр определя Арнолд Тойнби като лукав шарлатанин, Сергей Аверинцев нарича Освалд Шпенглер агресивен дилетант; Дмитрий Лихачов смяташе последния евразиец Лев Гумильов за фантаст. Те градят вавилонски кули от идеи, но този смел идеен жест се схваща и като претенциозен полет към небесата, като нагъл опит за разгадаване на божественото устройство на човека и цивилизацията, чийто код знае само Вседържителят. А съдбата и на Вавилонската кула, съграждана от идеи, е неизбежна: езиците на възприемане първом са единни в своята възхита, но бързо се размесват в разноречивия и конфликтен дискурс на интерпретациите.
Тези опити за цивилизационна и антропологическа систематизация се правят обикновено в страни с имперско устройство или с развита философия: Франция, Германия, Англия, Италия, Русия. Ще споменем поне Вико, Бабьоф, Тейлър, Фрейзър, Шелинг, Хомяков, Данилевски, Шпенглер, Тойнби. В малки страни, при това векове наред притискани от жестоко и безпросветно чуждо владичество, е трудно да очакваме всеобхватни културни идеи. Но ако тези страни са намират на важен кръстопът, ако техните земи са били отечество на много елитни култури с мирово значение, ако те самите са влияли върху други народи и култури или са били важен посредник, е закономерно и в тях да се родят идеи и да се сътворят паметници с европейска значимост; авторите им могат да бъдат и чужденци. Такава страна е и нашата.
Знаем, че културният разцвет на България през IX–X в. е наричан истинско чудо. Но той е приеман същевременно като нещо съвсем логично поради факта, че страната и народът са били векове наред средище или пристан на високоразвити цивилизации: гръцка, римска, тракийска, готско-арианска, византийска, първобългарска. Поради тази подготвеност и възприемчивост към новото България първо спасява Кирилометодиевото дело след неговия разгром във Велика Моравия и Панония; веднага след това тя сътворява Великопреславската литературна цивилизация и нейните огнища в Плиска и Девол, в Преслав и Охрид. Ролята на старобългарските културни центрове и на самите книжовници е сравнително добре изучена и в самостоятелен план, и като посредници между Византийската хиперцивилизация и Православния славянски свят. Тя продължава и през XIV–XV в., благодарение на книжовниците от двете Търновски школи, на цар Иван Александър и на Патриарх Евтимий, и рецепцията на тяхното наследство на Атон, в Московска и Литовска Русия, Сърбия и Влахо-Молдавия. И макар България вече да стене в оковите на мъчително и изглеждащо безкрайно иго, нейната книжнина продължава да се радва на несекващ прием в посочените страни до XVIII в. Бихме могли да говорим за явлението България след България почти така, както Николае Йорга настояваше за феномена Византия след Византия, ByzanceaprèsByzance (1935). Като културен посредник българинът се изявява и през последните два века, пренасяйки в Западна Европа гръцки (Никола Пиколо) и руски идеи (Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Галин Тиханов). Краткотрайните опити за създаване на универсалистична държава при царете Симеон и Иван Александър завършват с политически залез и загуба на суверенитет, но светлината на сътворената универсалистична православно-славянска литература озарява други страни и народи. Тойнби, който пръв говори за опита на цар Симеон да създаде универсалисистична държава от елинистичен тип, заключава, че България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“, а „съперник на Византия“ в политическо и културно отношение. И че усвояването от нея на византийските образци не е безкрило-механичен, а творчески процес. Същевременно у нас се наблюдава и друг феномен, не така видим. За него съдим от произведения, осмислящи в други пространства и времена културфилософски и политически концепции с общоевропейско значение и засягащи обширни геополитически ареали. Разгледани в хронологическа последователност това са Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил, Изследване на историята от Арнолд Тойнби и Евразийската теория на княз Николай Трубецкой, изложена най-напред в две книги, издадени в София през 1920 и 1921 г. В настоящото есе ще се спрем накратко на първото от указаните произведения, без да стигаме до нашенски екзалтации.
Послание на Константинополския патриарх Фотий до българския княз Борис-Михаил
Написано е по повод покръстването на България от тогавашния византийски патриарх Фотий, чието първо управление продължава от 858 до 867 г. Посланието е разпространено в 15 руски преписи, пет от които непълни, смята се, че е написано около 865–866 и се състои от две части, богословска и поучителна. В богословската се дават сведения за вселенските църковни събори, а втората се отнася към специален литературен жанр, изкуството да се управлява, ars gubernandi, и рисува парадигматичен образ на хуманен и справедлив владетел. Това Фотий прави чрез съвети, които моделират поведението на княза както пред неговото непосредствено обкръжение, така и спрямо целия социум. Целта е да се заличат езическите привички и да се заменят с християнски, да се въведе ново възпитание и етикет. Задължителна за владетеля е справедливостта, а тя се основава на законността. Ще отбележим, че по-късно Фотий съставя законодателен сборник, Номоканон 14 титула (глави), който е преведен на старобългарски език около 912 г., по времето на Симеон. В Посланието се набляга върху човеколюбието (и близките до него етически концепти милосърдие и великодушие) като основополагащ принцип не само на владетелската доктрина и на Църквата, но и на държавата и нейните институции. Знаменателно е, че определението човеколюбив влиза в титулатурата на византийските императори. За човеколюбието (филантропията) като философия и начин на живот на византийската държава, вж. монографията на Деметриос Константелос Византийското човеколоюбие и социалното благосъстояние. ByzantinePhilanthropyandSocialWelfare, 1968, 1991. Фотий отхвърля узурпирането на властта и тиранията като нейна форма. Князът трябва да бъде законен властелин, да не си позволява тиранични методи. Нужно е да се съветва със своя антураж, съставен от най-способните и добродетелни люде. Така Посланието на Фотий до Борис се превръща в емблематичен израз на т.нар. Македонски ренесанс, или по термина на Пол Льомерл, Първи византийски хуманизъм. Със своята антитираничност, човеколюбие и зов за справедливост и законност, Посланието предизвиква интерес в европейските монархии през времето от XVI до XVIII в., но дали е имало въздействие върху своя пряк адресат? Княз Борис е бил запознат със съдържанието, но то е поставяло високи, нови и сложни императиви пред него и не е отговаряло на животрептящия въпрос дали новопокръстена България ще има собствен църковен глава. Скоро след получаването му е извършена ужасяващата екзекуция на 52 проезически болярски рода, в разрез с хуманните препоръки на Фотий. Подобни владетелски наставления се превеждат, но по времето на царете Симеон и Петър: съчинения на Агапит, на Василий I Македонеца до неговия син, за възпитанието на канартикина (престолонаследника). Няма данни, освен езикови, дали това е станало през XIV в. по времето на патриарх Евтимий и неговата книжовна школа. Текстът, с който разполагаме, изглежда е по-скоро дело на Максим Грек и неговите славянски сътрудници, които по-добре са се ориентирали в недатиран и незнаен за нас старобългарски превод. Максим Грек, със светското име Михаил Тиволис (1470–1556), е албански грък, има разнообразен живот, протекъл в Италия, на Атон и в Московска Русия. В Италия той общува с известни личности като Джироламо Савонарола и Марсилио Фичино, на Атон се подвизава във Ватопедския ставропигиален манастир, втори в светогорската йерархия след Великата лавра Св. Атанасий. Така Максим съчетава в своето духовно възпитание ренесансовата широта и хуманизъм с консервативната система на православните ценностни традиции. През 1518 г. е поканен от великия княз Василий III да преведе Тълковния псалтир. Максим превежда от гръцки на латински, а от латински на славянски превеждат Димтрий Герасимов и Влас Игнатов. В Русия Максим остава до края на живота си, извършва огромна книжовна дейност, която включва написването на около 350 произведения, на много нови и редактирани стари преводи. Заедно с това преживява и много страдания, на два пъти е съден и изолиран за дълго време в манастирски затвори. Именно там той препоръчва на малолетния Иван Грозни да чете и се учи от Посланието на Фотий: За да можеш да славиш Бога и да го следваш във всичко, чети по-често Посланието на блажения Фотий, патриарха на Цариград, което изпрати до българския цар Михаил, и голяма премъдрост от него ще почерпиш, ако го послушаш.
Роденият през 1530 Иван IV Василиевич, наречен Грозни, т.е. Страшни, става цар през 1547 г., като дотогава управлява регентски съвет от седем боляри, Семибоярщина (по-късната поговорка гласи Лучше грозный цар, чем семибоярщина, народът предпочита страшния цар пред хаоса и алчността на болярите). Бъдещият патологично жесток владетел израства в отровна атмосфера на интриги, заговори и вероломни убийства, жертва на които става и майка му Елена Глинка, и в нея формира своята неистова подозрителност към болярите. Тя го преследва през целия му живот и благодарение на нея са избити голям брой високопоставени в светската и църковната йерархия люде. Вероятно осведомен за тази нездрава среда на коварни заговори и убийства, преподобният Максим иска да възпита в младия престолонаследник чувство за справедливост и уважение към поданиците. Ала повече от 40-годишното владичество на Грозни (1547–1584) с нищо не подсказва, че царят е възприел и осмислил моралните съвети на Фотий, внушаващи етика, търпимост, уравновесено държане, и чертаещи парадигмата на образцов християнски властелин. Да вземем инвективата на патриарха срещу смеха и глуменето, формулирана накратко в параграф 32: Да се кърши човек от смях не само обезобразява лицето, но и безчести сериозния характер. Тя никак не се съгласува със зловещите карнавални игри, които царят устройва със своите опричници (доверена придворна гвардия, напомняща и монашески орден, и еничерски корпус), при които необузданите игри и веселие завършват винаги с трупове. Със садистична и граничеща с лудост изобретателност Грозни лично ръководи масовите кланета в Москва през 1570 г., не по-малко кървави са насилствените изселвания, извършени през същата година от неговите опричници в Новгород и Псков. Иначе отлично ерудираният в православната книжнина, особено в хрониките и летописите, руски цар продължава да се допитва по различни въпроси до Максим Грек, който, по думите на акад. Дмитрий Лихачов, е първият руски интелигент. Ала идеите на Посланието на патриарх Фотий очевидно не допринасят с нищо за облагородяване на неговото поведение и внасяне на дух на толерантност и справедливост. Напротив, безграничната му мнителност води до все по-жестоки изстъпления и нестандартни, „творчески“ екзекуции, в това число и на най-близките му сподвижници и родственици. Явно царят е бил запознат със Сказание за Дракула воевода, преведенo в края на XV в. от Фьодор Курицин, секретар в Думата (Парламента), писател и дипломат с твърде свободолюбиви за времето си разбирания, близък до еретиците жидовстващи. Показателно е, че героят на Сказанието Влад Цепеш, Дракула, също изобретява ужасяващи мъчения за своите жертви, придружавайки ги с вулгарно-афористични мотиви.
Патриарх Фотий покръства българите и техния цар. Миниатюра от Лицевия летописен свод, съставен
по заповед на Иван Грозни и включващ 15 000 изображения. Покръстването се извършва
в Константинопол, а българският княз е наречен цар.
За славянския превод на Посланието разполагаме с образцовото критическо издание на текста и езиково-текстологическо изследване на проф. Татяна Славова от СУ (2013). Посланието на Фотий до Борис-Михаил би могло да бъде преведено и препоръчвано и на други руски монарси, в частност на Петър I, който също е бил малолетен владетел, опекунстван от регенти. Но по негово време Посланието не е превеждано или преписвано. Първият руски превод е издаден през 1779 г. в Москва, в превод на Иуст Драницин, и преиздаден през 1859 г. в списание Духовная беседа. Изданието е осъществено при управлението на императрица Екатерина II, чиито политически и културни заслуги са добре известни; но то също изобилства с дворцови интриги и заговори. Но 17 години след като е коронована, просветената владетелка явно няма нужда да бъде наставлявана със съчинения от типа на Посланието. Добре образована, с литературни и научни интереси, тя общува с някои от най-напредничавите умове на Просвещението в Европа, Волтер, Дидро, кани ги в Петербург, отпуска им значителни ренти, купува техните богати библиотеки и картини от световни майстори. Но със собствените си руски интелектуалци и реформаторски настроени люде тя говори на друг, традиционен за руската власт и история език, и действа чрез насилствено-наказателна методика, така, както се отнася към бунтовници като Емелян Пугачов.
Фотиевото Послание намира отглас и в Западна Европа. Там вече са написани редица творби, в които се разглеждат проблеми като възпитанието на владетеля, отношението към поданиците и границите на неговата власт, да споменем поне Князът на Макиавели, Образованието на християнския принц на Еразъм Ротердамски и други преводни и компилативни съчинения с наставнически (паренетичен) характер. Превеждано и издавано е неколкократно, на гръцки, латински и френски, най-рано през 1651 г. от епископ Монтакуципй от Ордена на йезуитите, заедно с още 247 други пипсма на Фотий, придружени с превод на латински. Ще се спрем накратко на френския превод, осъществен през 1715 г. от монах Бернар, защото и той е извършен с оглед възпитанието на малолетен владетел. Преводът е споменат от Васил Златарски и е анализиран извороведски и културно-исторически от проф. Рая Заимова през 1992 г., като бъдеща задача остава литературно-стилистичният разбор и основателната, досконална съпоставка с пълния превеждан текст.
Преводачът, монах Бернар, е от Ордена на театинците, който е утвърден официално през 1540 г. Членовете на Ордена, особено тези във Венеция и Неапол, преследват еретици, близки са до йезуитите, следват строг монашески режим, апостолска простота в живота, нямат право да притежават каквато и да е собственост. Подобно на Максим Грек, Бернар адресира преведения от него текст на Посланието до малолетния крал Луи XV (1710–1774), на когото е бил известно време наставник, заедно с още няколко други възпитатели. Луи XV е правнук на Людовик XIV, наричан още Kраля слънце, и е най-дълго управлявалия френски владетел, цели 58 години. Бидейки малолетен, държавата се управлява от регентски съвет, като начело на правителството до 1743 г. е йезуитът кардинал Андре де Фльори. Де Фльори е назначен през 1515 г. за възпитател на петгодишния крал и оказва влияние върху първоначалното му формиране с добротата и умереността си, по-скоро с обаятелната си личност, отколкото с добродетелите, които му внушава. Подкрепял и превода на Посланието на Фотий, защото е съзвучен с неговата възпитателна методика.
Преводът на френски е непълен и организиран в стихове. Монах Бернар е подбрал 36 от всичките 114 параграфа, диференцирани по изданието на Валета от 1864 г. Те са превалиращо морално-етични максими и поведенчески съвети, не е пропуснат и зреещият в прогресивните кръгове на френското общество проблем за деспотията. Не са преведени началните догматически глави, в които се излага историята на седемте вселенски църковни събора. Изобщо Бернар проявява както литературен, така и педагогически усет и отстранява всичко, което изглежда познато и отегчително за четене и слушане от високостоящия му, но петгодишен реципиент. На тези максими, които запазва, придава по-четивен вид, като ги превръща в епиграматична, полудетска и лесна за възприемане поезия.
Стихотворният превод на Посланието съдържа етични максими, които са обичайни за френската литература през този период. През XVII в. се проявяват ерудитите с техните държавно-правни идеи, но далеч по-интересни и значими са моралистите и идващите рационалисти. В края на века са написани трудовете на двама знаменити мислители моралисти, майстори на афоризма и максимите, и на един от най-големите европейски баснописци. През 1680 г. умира Франсоа дьо Ларошфуко, автор на Максими и размисли, през 1696 г. си отива Жан дьо Лабрюйер, прославил се след старогръцкия Теофраст със своите Характери илинравите на сегашния век, през 1695 г. умира ненадминатият в басните Жан дьо Лафонтен. Ще добавим, че двадесетгодишният Волтер е противник на регента на Луи XV и заради своето волнодумство и злъчни епиграми е позорно бит с тояги на улицата и на два пъти лежи в Бастилията. А от Волтер до апела на трибуните Свобода, Равенство, Братство, Liberté, Égalité, Fraternité (който е девиз на Франция) не е така далече. Със своя зов за толерантност и етика на монарха преводът на Посланието на Фотий се вписва, макар и приглушено във френската моралистична есеистика и афористика. Към нея ще добавим и Фенелон (+1715), възпитател на бащата на краля и автор на нашумелия роман Приключенията на Телемах. Самият Бернар без колебание нарича Фотий както античен оракул, така и свой съвременник и сънародник, пропускайки името му.
Луи ХV
Но върху самия реципиент, бъдещия Луи XV, то не оказва почти никакво въздействие, може би кралят единствено не е така краен и суров в наказанията. Погледнато в държавен план, разорителните и в повечето случаи неуспешни войни, фараонските разходи за помпозни градежи и пищни увеселения, водят до финансова разруха. Кралят живее като азиатски деспот (за опасностите на всяка тирания деликатно предупреждава Фотий), с много любовни връзки, сред които се откроява тази с официалната му фаворитка и покровителка на изкуствата маркиза де Помпадур, нему (или на нея) се приписва цинично-крилатата фраза След мен и потоп, Après moi le deluge. В културата обаче се наблюдава оживление, в архитектурата, дворцовото обзавеждане и парковата поетика се налага стилът рококо, във философията и литературата изпъкват забележителни фигури на Просвещението и енциклопедизма, които след няколко десетилетия ще доведат Франция и Европа до политически катаклизми.
Ще завърша с първоначалното написване на Посланието на Фотий, в което отново е намесен малолетен владетел. То става при управлението на Михаил (840– 867), император, който двегодишен остава без баща, а управлението се извършва от регентски съвет, в който главна роля играят майка му Теодора II и вуйчо му Варда. С времето Михаил премахва Варда и праща майка си в манастир, докато самият той е убит от старшия си коняр и бъдещ император Василий. Михаил III е известен с разгулния си живот, с привързаността си към пиенето и хиподрума, с травестийно-богохулните си шествия в столицата, в които предвожда мерзка, декласирана компания, пародираща християнския ритуал и институции. Именно при него светско лице като Фотий е избран скоропостижно за патриарх и е низложен след смъртта му. Съвсем естествено е Фотий, съставяйки своите поведенчески максими, да е имал предвид и някои от увлеченията и пороците на израсналия без баща Михаил.
