Обичам пица, харесвам италианския футбол, обожавам Венеция и Таормина; встрастен съм в мелодиката на Нино Рота и маестро Мориконе, имам лични истории със Дзукеро – еднакво силно обожаваме Джон Лий Хукър и ферментирало грозде, даже получих покана да гостувам във винарната му в Тоскана; тънък ценител съм на джаза от тази държава и в часност Стефано ди Батиста и Енрико Рава, който за мен е Майлс Дейвис от Ботуша, аплодирам неокласическите метъли "Рапсъди ъф Файър", прогресарите "Премиата Форнерия Маркони" и съвременния пробив на готиците "Монескин"; силно изкушен съм от италианското кино и литература - местен шик с европейски привкус, Фелини, Бенини и братя Тавиани, Петрарка, Пирандело и да не говоря за Умберто Еко, в едни дале-е-е-чни ученически години в час по латински трябваше да пишем есе за мандата на Цезар като протоконсул в Британия - след като сме научили на място от мемоарите му Bello Gallico какво е целяла военната кампания.

Обаче – с ръка на сърцето – трябва да призная, че италианската поп музика не ми e сред любимите. Просто почти всички звуци от тази тамошна сцена някак си приличат прекалено много. Но всяко правило има изключения, които да го подчертаят. Сред тях е Лаура Паузини – вероятно най-известната италианска певица извън границите на страната от 90-те години насам.

Мелодичните ѝ хитове са преизпълнени с жар, добро настроение, елегантност и класа. А самата вокалистка е фигура релефна и с висококалорийна харизма. Десетото световно турне на Лаура Паузини ще мине през зала "Арена София" (бивша "Арена Армеец") тази вечер.