„Холивудобългарин“, Владимир Тодоров, издателство „Колибри“, 2024 г.
Животът е като кутия бонбони – никога не знаеш какъв ще ти се падне, казваше Форест Гъмп. Подобна е историята на героя в книгата „Холивудобългарин. В страната на илюзиите“ от Владимир Тодоров. Кой е главният герой в книгата? Холивуд, анимацията, големите мечти, киното или късметът да бъдеш себе си? Днес сме в готовност да направим компромис с идеалите си заради успеха, защото добрата кариера е критерий за съдържание. „Холивудобългарин. В страната на илюзиите“ се появява тъкмо навреме – историите са разказани от първо лице и са истински, а не плод на развихрена фантазия.
Представете си, че сте изключително разсеян и неспособен да запаметявате според учителите – мойрите на образователната система са отсъдили, че няма да се откроите с велики дела. Пропуснахме да кажем: действието на тази история започва през годините на дивния соц. Представете си, че владеете онова прословуто техне, описано от древния Аристотел, и учите в Художествена гимназия. А сега превъртаме лентата и ето вече е 1990 г. – летите за Лондон и сте подписали договор с UniversalPictures. Не знаете, че работодател ви е Стивън Спилбърг. Скоро ще разберете, дори ще се снимате със Спилбърг, въпреки че са ви инструктирали – Спилбърг не е по снимките за спомен в работно време.
Така след първите 30–50 страници на „Холивудобългарин. В страната на илюзиите“ читателят, за когото режисьорите Стивън Спилбърг, Робърт Земекис, Крис Кълъмбъс, Роб Минкоф не звучат екзотично като медиана към хипотенуза в правоъгълен триъгълник, остава с впечатлението, че разказвачът е голям късметлия, щом работи с (за) тях.
Художник, аниматор, илюстратор, филмов режисьор – Владимир Тодоров разказва за хората, местата, за спецификата на всеки нов проект с ирония, дяволито ни намигва, сякаш иска да ни подскаже, че все още нищо не сме видели. И ето, след някой друг ред се появява актьорът Том Ханкс, който обича да черпи с кафе и когато се налага, учи колоритни български изрази. Книгата на Владимир Тодоров е своеобразен дневник на приключението да бъдеш себе си, защото животът му е потвърждение на идеята, че всяка крачка си заслужава усилието, дори и онази леко встрани от пътеката. Освен киното Владимир Тодоров е голям почитател на китарните рифове и особено на групи като „Клаш“, „Секс Пистълс“ – затова с голям интерес проследявам описанията на срещи с легендарни изпълнители. Този блясък на бунта, на шума, на трясъка на свободата да кажеш „здрасти“ на музиканти като Шиниъд О’Конър, Питър Гейбриъл, Стиви Уондър, Стивън Тейлър ме привлича, защото в поведението на Владимир Тодоров има лекота, има неподправен гаменски порив и палава закачка с имиджовото позициониране на автор. Владимир Тодоров е пънкар по дух и едновременно с това той е майстор, владее магията да създава, да фантазира, да си играе с въображението.
Дали героят обича да кара самолет, дали обича българските митници? При какви обстоятелства остава без личен багаж на летището – това пък е битова гатанка, палаво подскачаща между страниците. От тези приключения ще стане ясно, че нашият Гъливер от малката страна се оказва космически авантюрист, преодоляващ с усмивка шегите на съдбата. Любознателният читател ще открие и разковничето за радост от живота – да не се отказваме от мечтите си. Ако разгърнете книгата, ще ви се ококорят персонажите на „Полярен експрес“, „Хари Потър“, „Беоулф“, „Коледна песен“, Moonrock, човечето от „Трепет“, детето от „Мечтател“, герои от „Алиса“ – различни отговори на задачи, при повече късмет те остават във филма.
Холивудобългаринът Тодоров няма претенцията, че е писател. Той съзнава, че историите му не са от ранга на класическите произведения – стилът му е динамичен, закачлив, повествователен, но вглеждайки се в ситуациите, би било добре да си водим записки, ако мечтите ни са свързани с киното. За да успееш отвъд сенките на индивидуалното тесногръдие и ограниченост, с което се славим като кино гилдия, се изисква еманципиране, придобито в други пространства. Когато си надскочил географията на своите сънародници и си оцелял в страната на великаните, тогава създаването на нещо различно, забелязано и оценено е повече от личностно развитие. Ето защо е добре да се запомнят няколко мисли на автора за голямата машина Холувид: „Ако не си създател и притежател на интелектуална собственост, т.е. не си носител на правата на дадено произведение, а си само наеман от студиа или продукции единствено заради таланта и сръчността ти, си оставаш просто един добър занаятчия и няма да стигнеш кой знае колко далеч“. Отбелязвам с молив и следното мнение: „Шуробаджанащината не вирее добре в пазарни условия. За разлика от държавните субсидии, които позволяват промъкването между капките на непродаваеми и никому интересни проекти, пазарът не плаща стотинка за нещо, което не би могло да се осребри и да върне печалба“.
Днес Владимир Тодоров е все по-често в България. В столицата или пък в Созопол, където заедно с приятели като Чавдар Гюзелев и Самуел Финци записва видеа и се шегува с авторитетите, кулинарията, новата книга, опитвайки се да ни разсейва от разочарованията, да прогони тъгата или поне да ни покаже, че не е интересно, ако ти е лесно.
