„Случаят Йов“, Рене Жирар, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2024 г.
Тони Николов, преводачът на „Случаят Йов. Пътят на древните, по който са ходили беззаконниците“ (Фондация „Комунитас“, 2024), описва в своя предговор: „Рене Жирар и Случаят Йов“ особената, изненадваща и извънредна теория на френския културолог и литературовед Рене Жирар (1923–2015) ето по такъв начин:
Хипотезата на Жирар е следната: тъй като хората изначално са в плен на подражанието (мимезис), те трябва да открият средствата, чрез които да се справят със „заразяващото желание“. В противен случай съперничеството между всички „желаещи същества“ е в състояние да провокира такова отприщване на насилието, което би могло да доведе до изчезването на техните общества. Още от зората на човечеството, твърди Жирар, подобни кризи са се разрешавали чрез принасянето на „изкупителна жертва“ (жертвения козел) – едновременно виновна за безредието, но и способна да възстанови мира. И така до следващата миметична криза. Човечеството се ражда от жертвоприношението и всички ние сме деца на религията, но едва християнството извършва радикален обрат, разкъсвайки целия този ритуален кръг на насилието, когато Невинният (сиреч Христос) поема върху Себе Си всички грехове на човечеството. Ала в наши дни, настоява Жирар, слабостта на религията вече не е в състояние да удържи насилието (войната на всички срещу всички) в определени граници. И в този смисъл апокалиптичните текстове от Светото писание наистина описват надигащата се към нас реална катастрофа. Именно заради тази „еволюционна теория“ на културата философът Мишел Сер нарича Рене Жирар „Дарвин на социалните науки“, а изследователят Жан-Мари Доменак го определя като „Хегел на християнството“.
„Прякорите“, пришити на Рене Жерар, безспорно са ефектни, провокират замисляне, но сякаш стрелят встрани, извън мишената: ако търсим съответствия и „праотци“ на теорията на Жирар, струва ми се, че малко трудно бихме ги открили в „Произходът на видовете“ и „Феноменология на духа“; по-лесно би ни било, ако се обърнем с лице към „Златната клонка“ на Джеймс Фрейзър. В този обемист труд на един от основоположниците на антропологията се разказва историята за Горския цар, жреца на Диана Немийска, който – за да поеме тази функция, трябва непременно в двубой да убие своя предшественик. И да чака на свой ред да бъде убит. Прочее, Рене Жирар си дава сметка за този генезис на своята теория, казва: „Ако „делото Йов“ наистина притежава изброените от мен характеристики, тогава бихме могли да го разглеждаме като особено жертвоприношение, може би наистина като онова, което етнолозите от Фрейзъровата школа наричат ритуал на жертвения козел“. Разликата е, че ако при Горския цар въпросът с убийството е между двама индивиди, то при страдалеца Йов иде реч за индивид и общност: общността се е надъхала да премаже Йов и го прави, защото това е единственият начин да остане общност. За да има общност, трябва да има жертва, която да е припозната като жертва от всички членове на общността.
Защо обаче точно Йов? Защо не Елифаз, Валдад или Софар? Или дошлият по-късно най-млад Елиуй? Тук вече идва втората съставляваща прозренията на Жирар – миметизмът. Ще рече: подражанието на първия, най-личния, което те кара – повече дори, направо те принуждава да се опиташ да заемеш неговото място. Да го изтласкаш. Според френския мислител най-същинското проявление на миметизма е завистта: „Завистта не би разполагала с нечувана мощ в човешките общества, ако хората не бяха склонни взаимно да подражават на желанията си. Завистта не е нищо друго освен взаимен заем на желанията, което в условията на равенство е достатъчно, за да осигури разгръщането на миметични съперничества“. Йов е бил първи, следователно е обречен да стане последен: „Книга на Йов“, поне в интерпретацията на Рене Жирар, се явява като обратно движение на описаното в Евангелието от Матея: „Тъй ще бъдат последните първи, и първите – последни; защото мнозина са звани, а малцина избрани“ (Мат. 20:16). И в същото време му е съответно, тъй като – на това, прочее, май не се е обръщало достатъчно внимание, успоредицата е между първите, които ще станат последни, и избраните; тоест по някакъв начин измежду тях ще се изберат праведните, измежду падналите първи, съборените от тълпата властници и водачи. Вероятно и това е имал предвид Рене Жирар, когато е изтъкавал своята смайваща хипотеза.
Тя се гради освен това – той го подчертава нееднократно, на т.нар. „Йерусалимски превод на Библията“, от една страна, от друга – на предпоставката, че въведението и разрешението към „Книга на Йов“ са по-късни добавки, целящи да скрият тъкмо жестокостта, с която „приятелите“ се отнасят към бедстващия. Жестокост, породена от завист, обричаща Йов да се превърне в жертвен козел. Всъщност тук е ключовият елемент в теорията на Рене Жирар, нейният активен обяснителен механизъм: за да се избегне войната на всички против всички (Хобс), тази война задължително трябва да се трансформира във война на всички против един. Или, със словото на Рене Жирар: „Приятелите разглеждат жертвоприношението на Йов като социална терапия. Става дума не толкова да се излекуват индивидите, колкото да се бди над благоденствието на общността в нейната цялост“. Една префинена жестокост, която благодарение низвергването на един осигурява триумфа и оцеляването на всички останали. С една особеност, много важна, върху която Жирар не спира да набляга: Йов, жертвеният козел, също трябва да е съгласен с това да стане (бъде) такъв. Иначе няма да се получи: като се казва всички, наистина трябва да са всички, включително Йов; и ако той се опъва, вопие и крещи, че не, не иска, че приятелите му не могат и не бива да настояват от него за такова нещо, значи цялото мероприятие с жертвения козел се е провалило.
Тук Рене Жирар сравнява библейския Йов със Софокловия Едип, за да постанови: „Едип също е успешен жертвен козел, тъй като винаги е неразпознат като такъв. Йов е провален жертвен козел. Той съсипва митологията, която би трябвало да го погълне, удържайки собствената си гледна точка, въпреки единството, което го обкръжава. Оставайки верен на своята истина като жертва, Йов е наистина този герой на познанието, който Едип не е, но за какъвто минава във философската традиция“. Това е онзи радикален момент в Библията, който дава право на французина да постанови: единствената митологична книга/история/разказ/сюжет/наратив, която дава дума на жертвата, е Библията. И тъкмо поради това християнството е единственото религиозно учение, способно да разкъса порочния кръг, този прокълнат circulus odiosus, в който човечеството инак е обречено да се върти до откат. В „Човекът и свещеното“ например Роже Кайоа показва – повече с възторг, отколкото с ужас, това „вечно завръщане“:
Тогава трябва да си припомним основната специфика на примитивния празник. Това е време на ексцесии. Тогава се прахосват резервите, натрупвани понякога в продължение на години. Нарушават се най-светите правила, онези, на които като че ли се основава самият социален живот. […] Всички крайности са разрешени, тъй като от самите крайности, от прахосването, от изобилието и от нарушенията обществото очаква своето възраждане.
Съвсем логично Кайоа открива еквивалент на това „време на ексцесии“ във войната. Свещената жертва, жертвеният козел води, с други думи, до „голямата месомелачка“, когато жертви и убийци, преследвани и преследвачи, отхвърлени и привилегировани могат да станат всички, може да стане всеки. Един всеобщ „театър на жестокостта“, лишен обаче от романтичните илюзии на неговия идеолог Антонен Арто. Жирар не се сеща за своя сънародник – няма как, неговата концепция е изцяло противоположна както на възторзите на Кайоа, така и на митологемите на Арто: той е изнамерил методологията на жертвения козел и миметизма, описал ги е, сиреч разбулил, демистифицирал, изобличил, разкрил, демаскирал; за нас остава да ги приемем като теоретичен инструмент, да приемем християнството като жизнено поведение и да се освободим от побъркващите ни злости. Или да заключим с думите на самия Жирар:
Прочитът, който разкрива как викът на Йов се превръща в неразрушима скала на интерпретацията, е единствено верният, но той може да се разгърне само чрез Евангелията, само Духът Христов позволява да се защити жертвата, тъй като Той наистина е Paraclet.
Не бива миметически да дирим жертва, за да успеем; успехът е, когато няма жертви, когато няма нужда от жертви, нито една… Нека Йов, клетият Йов бъде последната…
P.S. Прочее, дават ли си сметка радетелите на „санитарния кордон“, че така натискат тъкмо за „жертвен козел“? И че по този начин изпълняват жестокия танц на миметизма, потикващ ги да пожелават мястото на „първия“, който да стане последен?
