Мама работи нощни смени. Когато е на работа, тя ме оставя в съседния апартамент, при дядо Весел.

Дядо Весел живее сам. Неговите деца са се пръснали по белия свят. А жена му е под чимшира. Така ми каза. Той е трудно подвижен. Аз си играя на масата в хола с едно счупено камионче. Камиончето може само да завива.
– Защо се казваш Весел? – попитах го веднъж.
– Какво не ти харесва?
– Весел не е име. Весел е… не знам. Че си весел.
– Така са ме кръстили моите родители. Навярно са искали животът ми да е весел.
– И какво стана?
– С кое?
– С живота ти. С веселото.
– Май остана само в името ми.
– Тогава е трябвало да те кръстят Тъжен.
– Хитро. Виж, не са се сетили за това.
– Да де… Ама как щяха да ти викат тогава? Тъжньо?
– Тъжньо не става.
– И аз това викам.
– Стига си бърборил. Хайде да вечеряш, че трябва да се спи.
Когато ме оставя при дядо Весел, мама оставя в две чинии на масата храна за мен и за него.
Дядо Весел се надига от леглото, подпира се на двата бастуна и отива до масата. Сяда тежко на стола и ме поглежда.
– Донеси лъжици.
Отивам в кухнята, вземам две лъжици, за мен и за него, и ги оставям на масата. Той започва да се храни. Ръката му трепери. И аз започвам да ям. Опитвам се да разбера какво е да ти трепери ръката, докато ядеш. Моята ръка също започва да трепери.
– Ще разлееш супата – казва ми дядо Весел. Поглеждам го дали се шегува, но той е съвсем сериозен.
Ръката ми спира да трепери.
– Ти какво си работил?
– Бях библиотекар.
– Какво е това?
– Библиотеката е една сграда с много книги. Хората идват при мен, вземат си книги да ги четат и после ги връщат. И си вземат други. А аз отбелязвам в картончето кой какви книги е взел и кога ги е върнал.
– А защо четат книги хората?
– По различни причини. Някои са ученици или студенти. И четат, за да им върви ученето. Други четат за удоволствие. За да живеят много животи. Когато четеш, живееш не само твоя живот, но и живота на героите, които са описани вътре в книгата. Но после събориха библиотеката и построиха хотел.
– Ти много книги ли си прочел?
– Много.
– А сега защо не четеш?
– Заради очите. Вече не виждам буквите. А ти можеш ли да четеш?
– Ами… още не.
– Искаш ли да те науча?
– Добре.
– Добре тогава. От утре почваме. Ще ти трябва тетрадка и молив. Кажи на майка ти да ти приготви.
На масата в средата в една чинийка има три дюли. Приличат на нарисувани. Мама ги донесе, сигурно от някой пациент.
– Искаш ли дюля? – питам дядо Весел.
Той се засмива за пръв път тази вечер. И за пръв път прилича на името си.
– Нямам зъби за дюлята – казва.
Занасям чиниите и лъжиците в кухнята и ги оставям в мивката. Утре мама, като дойде да ме прибере, ще ги изплакне.
– Майка ти каза да си измиеш зъбите – напомня ми дядо Весел. Мама е оставила паста и четка. Отивам в банята, пускам водата да шурти и стоя така. Не обичам да си мия зъбите. После се връщам в хола.
Лягаме си. Аз спя на дивана, а дядо Весел – в леглото си. През нощта той често става до тоалетната и ме буди.
Сутринта ставам навреме, защото мама всеки момент ще се върне от работа и ще дойде да ме прибере. Дядо Весел още спи. Това е чудно, защото той се буди по-рано и от мен.
На вратата се звъни. Това е мама. Отивам да отворя. Тя е. Виждам колко е уморена.
– Как сте? – пита тя. – Наспахте ли се?
Веднага влиза в кухнята да изплакне чиниите. Сетне бърка в чантата си и оставя на масата две кифлички за закуска на дядо Весел. Сетне се оглежда.
– А дядо Весел къде е?
– Ами той още спи – отвръщам аз.