Откъс от книгата на аржентинския писател, когото Борхес нарича свой най-голям учител, както и статия за Маседонио Фернандес от преводача Николай Тодоров

Приживе Маседонио Фернандес (1874–1952) е най-изтъкнатият експериментален писател в Аржентина и неговият антироман „Музей на Романа на Етерна“ е първи връх на авангардната литература в страната. Фернандес едва ли не еднолично разрушава традиционната представа за жанровете (и разширява до безкрайност техните граници). Борхес го нарича свой най-голям учител и „върховен метафизически хуморист“, въпреки че Фернандес упорито отказва да публикува книги и ръкописите му се четат, предават, крадат (и губят) от ръка на ръка.

Още съвсем млад, Фернандес се откроява със своите инициативи: опитва се да създаде алтернативна общност на парагвайски остров (проваля се заради комарите). След смъртта на съпругата му Елена през 1920 г. той престава да работи като адвокат и слага начало на „тяхната легенда“ (изпълнена с грандиозни обещания и чудновати случки) като бутафорно кандидатиране за президент и списъци с „ненужни изобретения“ в духа на Марсел Дюшан (например „тангото на мисълта“).

Сянката на Фернандес се простира върху Хулио Кортасар и Леополдо Маречал – „Музеят“ на Маседонио е баща съответно на „Игра на дама“ и „Адам Буеносайрес“; върху Рикардо Пиля и Хуан Хосе Саер. Сблъсъкът на метафизичната страст и реалистичната форма ражда лаконични текстове, които самият писател нарича „художествени действия“ (или просто „произволни мисли“).

„Един роман започва“, Маседонио Фернандес, подбор и превод Николай Тодоров, корица Даниела Денчева, издателство „Панорама“, 2024 г.

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИЗМИСЛИ БОРХЕС

По думите на Рамон Гомес де ла Серва – аржентинският писател Маседонио Фернандес е „креолският Кеведо“. По думите на Хорхе Луис Борхес – Маседонио (който настоява да се обръщат към него с първото му име, което е по-необичайно за испаноезичния свят) е Сократ от Буенос Айрес, първият метафизик на града и единственият автентичен аржентински философ. И то главно заради своята жива реч, която Борхес – като един ловък Платон – да пренапише и да трансформира.

По думите на Маседонио – той самият можел да каже, че е роден от Гомес де ла Серна и че съвсем скоро след като се е родил Борхес, е започнал да го цитира и възхвалява, и то с такава липса на свян, че имало голяма опасност твърде скоро самият Маседонио да стане автор на най-доброто, което Борхес бил написал.

Едва ли съществува литературен критик, който да отрече, че Борхес създава и разкрасява мита за Маседонио. И все пак Марсело Балве закачливо заявява, че заради влиянието на Маседонио над Борхес всъщност Маседонио е човекът, който е измислил Борхес – навярно спомняйки си прочутото твърдение на Унамуно, че Дон Кихот е измислил Сервантес. На този фон Маседонио, откривателят на беларте (съкращение от bello arte, ще рече „красиво изкуство“) нееднократно и недвусмислено заявява, че отъждествява себе си с Едгар Алън По. В днешни дни подобен авангарден жест изглежда озадачаващо, но ако си спомним за космогоничните търсения и мистицизма на Маседонио и ако препрочетем „Еврика“, чудноватото мистично есе на По, може би ще се доближим с още една стъпка до завладяващите творчески индивидуалности и на двамата. („Еврика“ до такава степен запленява Хулио Кортасар, „втория ученик“ на Маседонио, че той превежда есето на испански, публикува го и го популяризира.)

Странни са литературните родства, но също така странен е и младежкият дух, който Фернандес запазва и в последното десетилетие преди смъртта си (Борхес твърди, че Маседонио е „младата вечност“ и „детинското в мъдростта“). Намерил постоянен дом за по-дълго време, той се отдава на своята собствена метафизика, на Страстта и на Изненадата да бъдеш. Необичайно е как въпреки редките и обикновено закъснели публикации, именити автори като Алфонсо Рейес, Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар и Октавио Пас неизменно се връщат към идеите на Маседонио Фернандес (това, което Гомес де ла Серна нарича „нова архитектура на духа“).

Един от най-изтънчените ерудити на Латинска Америка, Луис Алберто Санчес споделя, че Маседонио е имал „най-нежните сини очи на света“ и усмивка, в която прозира „контрастната ирония“ на аржентинския хумор, събрана в понятието cachada, близка до кубинското choteo, но различно от чилийското talla или испанското broma (всички тези понятия означават „шега“).

Шегата cachada, особено характерна за района на Буенос Айрес, е своеобразно надмогване на реалността с малко черен хумор, макар и той никога да не е насочен срещу конкретна личност. (Санчес добавя: „Никога не видях Маседонио да се смее, но и рядко спирах да виждам усмивката му. Усмихваше се без лошотия, с добротия (може ли да се каже така?)“.)

И явно тази усмивка непрестанно е съпроводена от облаците дим от „цигарите за отказване на пушачи“, които Маседонио не отказва. Много от прозаичните и поетичните му опуси са написани на скъсани пакети от цигари, амбалажна хартия, кибрити и салфетки. В началото на 40-те „универсалният колумбиец“ Херман Арсиниегас се влюбва в „Поетиката на хумора“, която Маседонио Фернандес е написал още в края на 20-те, а перуанският поет Алберто Идалго издава като свое друго негово съчинение по естетика…

Маседонио „идва от нищото, за да запълва нищото с нищо“. Опитва се не да предава, а да поражда усещания. (Санчес добавя, че Маседонио „издига дребния човек и неговото танго до нивото на трубадурите и техните песни“, „превръща креолската паяда в платоническия диалог на Буенос Айрес“, „превръща метафизиката в улично изкуство“.)

Хуан Карлос Фоа разказва: „Един ден Маседонио откри по случайност, както почти всичко, което е видял, че между многото неща, с които трябваше да се оправя, се намираше и това, което му пречеше, това, което го правеше неловък. Нарече го „акено“ (буквалното значение на a que no, което тук е изписано слято, е „нима“ и „защо не“). Какво е „акено“? Това са всички онези апарати – каза той – чието включване винаги е предшествано от известно неверие, ще рече запалките, автоматичните химикалки, възлите против забравяне, препаратите за петна, парашутите, предпазителите на револверите. (Оказва се, че тялото е главно акено.)

Като носител на авангардната чувствителност и като идол за по-младите, въстанал срещу Аристотеловата представа за достоверност, самият Маседонио води живот, превърнал се в нескончаем низ от анекдоти, но фактите са достъпни във всеки справочник: роден е през 1874 г., през 1901 г. се жени за Елена де Обиета (сватбата е съпроводена от стихотворението „Молба на живота“), имат четири деца и тя умира през 1920 г. (смъртта ѝ е увенчана от поемата „Елена Белямуерта“). Въпреки че Маседонио успява да си намери спътница в живота, младата Консуело Бош, до края на живота си почита паметта за своята съпруга.

Приживе той има четири издадени книги, но огромното му творческо наследство е разпиляно в недовършени или постоянно преработвани ръкописи, събрани и подредени в осем тома от Адолфо де Обиета, неговия син (изданието е завършено чак през 2019 г., макар и част от архива да не е включен в него). Занимава се главно с въпросите на творчеството, реалността, съня и страстта. Като водач на аржентинския авангард през 20-те години на ХХ век, той експериментира с литературните форми и бароковите образи. В повечето случаи използва умишлено усложнен синтаксис и тежък архаичен изказ, пълнен с парадокси и полисемни изрази.

Н. Т.

Литературен вестник

МУЗЕЙ НА РОМАНА НА ЕТЕРНА (ПЪРВИ ДОБЪР РОМАН) (1967)

ПОСВЕЩЕНИЕ НА МОЯ ПЕРСОНАЖ ЕТЕРНА^[1]

Максималният порив на алтруистиката^[2], на милостта без никакъв объркан или сенилен порочен елемент при дейното самопожертвование и впускане заради някого съм виждал при Етерна: нищо от това, което помни историята или публикува и обсъжда хрониката, не подготвя за разбирането на порива в нейното Милосърдно деяние, озаряващо и всеобхватно. Най-напетата Скорошност на душата е алтруистичният скок за притичване на помощ, за развеселяване или утешаване с пълния и незабавен устрем, с който се движат стъпките на Етерна.

В

ГОЛЯМА СТРЕМГЛАВОСТ

(Върховната забързаност намерих аз)
Бях в Етерна; и нийде не се видя.
Нийде и в никого нейният лъч не се видя.

Реалността и Азът, или на първо място аз, Личността (независимо дали има, или няма Свят) само се осъществява, отдава се заради алтруистичния миг на милосърдие (и на удовлетворението), без да се слеят, в различие. Неинстинктивното деяние от Милосърдие, като се запазва просветеното различие на различието, без объркване на Другия с Нас – това е целта на „Да има Нещо“ и остава само етичното: да бъдеш все още друг, когато правиш всичко за някой друг.

ПРОЛОГ НА ВЕЧНОСТТА

Всичко вече е написано, всичко вече е казано, всичко вече е направено, чу Бог да му казват, а още не беше създал света, все още нямаше нищо. Също и това са ми го казвали, отвърна навярно от старото сцепено Нищо. И започна.

Едно изречение от народна песен ми изпя една румънка и после го намерих десет пъти в десет произведения от различни автори през последните четиристотин години. Няма съмнение, че нещата не започват; или не започват, когато биват измислени. Светът е измислен древен.

ПРЕДСТАВЯНЕ ЗА ЕТЕРНА

Колебание.

Като тези зимни дни на буря и слънце, колко разтреперани биват угасени от миговете и правят от света зрелище на усуквача на Нерешителността, имах няколко свои след като се запознах с Етерна, когато между нея и Изкуството и Мистерията се поколебах – в такава мрачина и такъв недоимък идвах. От всичко разизгубен, оттогава живея в откривателството.
Сред всичките пъти, когато стигнах до вяра в себе си, само нейният беше стремглав.
И само защото тя иска да се усмихне за последен път на своята любов, бидейки извън тази любов, от Изкуството, съчинявам тази книга, от която нямаме нужда.
Нищо трудно не е тази книга да има неголямо значение, защото го направих много отдавна, посветен в скептицизма, не по отношение на Изкуството, а по отношение на това, че за нас Изкуството все още пази нещо, до което можем да се допитаме.
Птичката на бурята няма да се зарее, няма да пресече нашата любов.
Обаче онази сянка на Края, на Скриването?
Когато стигне до нас, ще се протегнем, ще съберем своите образи и своите дрехи, за да не ги досегне приближаващият блед уплах.
Изцяло доколкото са тъжни нейните очи, е високо моето съществувание, моето съществувание на очакване. И мигът минава. Но веднъж, и то ще го направя, трябваше да разцепя тази сянка, която повече няма да се върне.
Още не вярваш. Аз също не те отгатвах, колко беше невъзможна. Невъзможното на Отговора на смъртта, който имам. Вселюбов, която си; всезнание, което аз носех.
На теб, независимо дали съществуваш, или не, посвещавам тези страници; поне си реалното от моя дух, Вечната красота.

ДОМ НА НЕСЪЩЕСТВУВАНЕТО

Копнежът, който ме насърчи в градежа на моя роман, беше да създам дом, да превърна романа в дом за несъществуването, за несъществуването, в което има нужда да се намира Деунамор Ел-но-екзистенте-кабалеро, за да разполага със състояние на ефективност, за да бъде реален в своето очакване, като го разположа в някоя област или обиталище, достойно за изтънченото му същество и за изяществото на неговото въжделение, за да може да бъде срещнат някъде, в моя роман, докато чака, и когато се върне от смъртта неговата любима, която той нарича Белямуерта^[3], ще рече че е разкрасила смъртта със своята усмивка, когато умира, и че „добива“ смърт само от Красота: направената само от раздяла, скриване, смъртта, която зачева всяка красота на Реалността: тази, която разделя влюбени, защото друга смърт няма – не се умира за себе си, нито има смърт за онзи, който не обича; нито има красота, която да не произлиза от смъртта, нито има смърт, която да не произлиза от любов, защото тя поражда целия възторг в Идилията-Трагедия^[4], възторгвайки идилията от страх пред смъртта и когато трагедията се създаде в най-голямата си болка на разрушена идилия.

Ще рече че моят роман „има“ святото, въодушевлението от това да бъде едно „къде“ за мястото, към което ще слезе свежа Любимата, връщайки се от смърт, която не я е превъзхождала, която не се е нуждаела от Нея, за да се пречисти, а само за да обезпокои любовта, и затова ще слезе свежа в смъртта, не възкресена, а преродена, усмихната, както тръгна, и едва с едно вчера от своето отсъствие от години.

Пчелите на туптенето, на Живота, ще се разположат на новата усмивка на вече завърналата се, както го направиха на нейната усмивка на тръгване, като и двете усмивки ще ги намерят свежи и събрани от едно изцяло сегашно време, едно неувяхващо време, което диханията не покваряват.

Чиста и събрана също както очакването на Деунамор, чието несъществуване по-чисто от смъртта може, „между равни“, да се отърси отново може да се ожени за нея сякаш тя е познала смъртта без объркване или петно…

^[1] В оригинала името навсякъде е членувано. Правилното му произнасяне на испански е с ударение на второто „е“, Етéрна. Значението на името e „вечната“.
^[2] Под „алтруистика“ авторът разбира „пълна отдаденост на приятелството и на любовта“.
^[3] Името означава „красива мъртва“. Има известно застъпване между образите на Белямуерта и на Етерна.
^[4] Фернандес смята, че „Идилията“ и „Трагедията“ (понякога словосъчетанието е „Трагедията-Идилия“) постоянно се създават една друга, равни са на Любовта и тя е „Красота през Смъртта“ – ключова концепция, която означава както „Красотата заради Смъртта“, така и „Красотата отвъд Смъртта“. Ако художникът не е опитал трагедията като жанр, то тогава, според Фернандес, още не е художник.

Маседонио Фернандес