„Който бе чел и който не бе чел пиесата измежду тези синковци, разпространяваше заблудата, че Шоу написал тази пиеса само защото мразел българите… Но никой от тях не бе прочел предговора и не бе забелязал, че Шоу говори с топло чувство за „храбра малка България“, която без да насърчава милитаризма, може да бъде героична.“
„Прогресивната общественост“ се надигна на протест срещу пиесата „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, поставена от Джон Малкович в Народния театър „Иван Вазов“. Вечерта преди премиерата на площада пред театъра се събра гневно (не искам да бъда груб) множество, което с думи и действия (тук няма да спестя епитета – грозни) заклейми комедията, която окачестви като антибългарска, а поставянето ѝ като предателство срещу България, народа, героизма на българските войни през Сръбско-българската война. Нещо повече, протестната маса попречи на хората, закупили си билети, за да гледат представлението, да влязат в залата. Имаше също малтретирани, сред които известен актьор и режисьор, без малко и директорът на театъра.
Дали огромната част от изсипалото се пред Народния театър будно гражданство знаеше за какво всъщност става дума? Сигурен съм, че не, защото никак не му личеше. Съмнявам се, че тази огромна част (не казвам всички) знаеше кой е Бърнард Шоу, какво е написал, камо ли да бе чела пиесата – между другото, преведена и публикувана на български (2018)[1], поставяна два пъти преди това (във Враца и Русе, под заглавие „Шоколадовият войник“ – с режисьор Николай Поляков). Тогава?! Въпросното гражданство беше мотивирано – както е ставало и други пъти – от лозунги, призиви, манифести, които в подобни случаи вършат работа: отродителство, майцепродавство, отцеругателство, жълтопаветничество, соросоидство, грантаджийство и т.н. С организацията на т.нар. протест се бяха заели няколко именуващи се като патриотични и националистически организации, но което е още по-важно, като катализатор на „справедливия“ им гняв се яви Съюзът на българските писатели, представляван от неговия Управителен съвет. Впрочем някои известни писатели, също членове на Съюза, се разграничиха от тази позиция, представена за официална. На тях им бе ясно, че става дума за литература, че литературата, драматургията, боравят със средствата на художествената условност, а хуморът и сатирата – с ирония, пародия, гротеска, сарказъм и т.н.
Още същата вечер и на следващия ден (7–8 ноември 2024 г.) медиите и социалните мрежи буквално се взривиха от патриотични поддръжници на т.нар. протест, сред които тук-там авторитети. Повторени бяха до болка познатите заклинания, към които в движение се добавяха и допълнителни аргументи, все в регистъра не на културната, а на политическата реторика. Бързаха хората да се изявят като познавачи, но не на изкуството (литературата, театъра в случая), а на „историческата правда“ и нейното оплюване, дискредитиране, сатанизиране (по израза на един критик) в пиесата. Заподозряха гнилия Запад в заговор срещу България и българския народ, настояваше се за някаква просръбска пропаганда…
Измежду припряните критици на Шоу, Малкович и съмишлениците им се изяви и моя колежка, литературен изследовател, музеен специалист – Катя Зографова, която прибави сред възмутените от „Оръжията и човекът“ името на видната писателка, преводачка и публицистка Анна Каменова (1894–1982). Тя е сред потомците на Георги Бенковски, дъщеря на Михаил Маджаров, съпруга на изтъкнатия юрист и политик Петко Стайнов, запомнена е с романите си „Харитиния грях“ (1930), „Градът е същият“(1933), „Пет момичета“ (1938), с детските книги „Владко в Индия“ (1960) и „Владко се връща от Индия“ (1965), с многократно преиздавания превод на „Чичо Томовата колиба“ от Хариет Бичер Стоу. А. Каменова е била редовен сътрудник на сп. „Златорог“, сп. „Философски преглед“, „Вестник на жената“ и мн. др.[2].
К. Зографова връща лентата към далечната 1925 г., когато Анна Каменова пише до Бърнард Шоу писмо по повод на „Оръжията и човекът“, на което той отговаря собственоръчно. Изследователката не публикува нито писмото на Каменова до Шоу (то не е запазено), нито отговора му (той е известен), не се изказва и по въпроса има ли право зрителят с билет да влезе в театъра и да гледа една пиеса, или просто не трябва да бъде допускан, но намесвайки като контрапункт „Под игото“ и „Новото гробище над Сливница“ от Иван Вазов, казва с подходяща за случая патетика, че А. Каменова „не се колебае да защити изкривения образ на българския воин, който спечели именно в Сръбско-българската война безпрецедентната си победа „на капитаните срещу генералите“ и даде паметен урок на подлите нападатели“ (sic!).
Националният литературен музей, където работи Зографова и в който съм работил 10 години (1976–1986), изигра важна роля в заниманията ми с литературна история и критика, научи ме стриктно да проверявам фактите, да си служа с архивни документи и да не се доверявам на непредставителни източници. Тъй като публикацията на К. Зографова доби известност, бе многократно препубликувана във и извън социалните мрежи, а авторката ѝ бе адмирирана за изнесените нови факти и за изтъкнатата от нея „достойна позиция на Българка“, проявена от Каменова, си направих труда и издирих въпросната „тайнствена“ защита, за която Зографова говори, без да я цитира.
По-долу публикувам автентичния текст на А. Каменова, който казва точно обратното на казаното от Зографова. Но преди това бих искал да споделя, че имах прекрасната възможност да се запозная лично с писателката, която посетихме заедно с мой колега от Националния литературен музей някъде в края на 70-те години на миналия век. Домът ѝ (доколкото помня живееше сама) се намираше на улица „Оборище“ №36. Строго и нелуксозно мебелиран, холът, в който бяхме посрещнати, ни впечатли с окачения на стената му портрет на Анна Каменова от Иван Милев. Той придаваше особена мистика на сумрачната обстановка, сякаш излъчваше светлина. В подножието на картината седеше и разговаряше с нас оригиналът; въпреки че от създаването на портрета я делеше повече от половин век, Анна Каменова излъчваше свое сияние, покрито с благородната патина на умереност, мъдрост, спокойствие. Писателката общуваше с нас, без каквато и да била предвзетост и демонстрация на превъзходство пред очевидната ни младежка незрялост. (Наблягам на това неслучайно – подобно покровителствено и понякога надменно държание се наблюдаваше у някои други писатели, които посещавахме, за да „изпросим“ нещо за фонда на музея.) В хода на разговора ни Анна Каменова спомена, струва ми се не без отсянка на гордост, че притежава писмо от Бърнард Шоу, но отказа да го предостави на този етап, не ни даде и други материали – било още рано – а за портрета от Иван Милев каза, че на никаква цена не може да се раздели с него.
От билото на изминалите около 45 години след тази единствена моя среща с нея, се убеждавам, че А. Каменова е имала право. Въпреки напредналата си възраст тя е имала пред себе си още живот и работа. През 1985 г., непосредствено преди нейната кончина, в издателство „Български писател“ излиза книгата ѝ „Неповторимото“, достойна равносметка на извървения творчески и житейски път. Именно в този обемист том е поместена статията „Отговорът на Шоу“, която изяснява в пълнота собственото ѝ отношение към пиесата „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу. Ето самия текст на статията (с. 527–531):
ОТГОВОРЪТ НА ШОУ[3]
Българската общественост прояви към Бернард Шоу голям интерес по случай стогодишнината от неговото рождение. Тя не можеше да не оцени инициативата на Международния съвет на мира: да се изтъкне дейността на бележития драматург и писател против войната. Но това, което придава по-особен колорит на вниманието, с което ние, българите, окръжаваме литературното и театрално дело на най-големия английски драматург след Шекспир, се дължи и на това, че неговата борба против войнолюбците е свързана до голяма степен с името… на България и с българския народ.
Между пиесите, които повдигнаха най-голям шум навремето и в които Шоу взе най-ярко отношение против войната, е и пиесата „Оръжията и човекът“ („Arms and the man“).
Действието на тази пиеса става в малък пограничен град в България по време на Сръбско-българската война от 1885 година. Героите са почти изключително българи и не е безинтересно да припомним няколко момента от тази пиеса и споровете, които се водиха навремето около нея.
Тази пиеса всъщност възвеличава героизма на българина, близостта с природата, хубостта на българската девойка. Райна е умна и добра патриотка. Тя мрази ония австрийци, които са накарали нашите братя – сърбите, да се опитат „да ни лишат от нашата национална свобода“. За нея всички българи са храбреци и герои.
Шоу съпоставя героизма на военното изкуство. Героизмът побеждава военното изкуство. България побеждава.
В пиесата „Оръжието и човекът“[4] се порицава намесата на великите сили, които според Шоу насъскват балканските държави една срещу друга, като превръщат техните правителства в жалки оръдия на империалистите, и той главно се надсмива над професионалните, наемните войници – professional soldiers (професионалните войнолюбци).
Швейцарецът Блунчили[5], едно от действащите лица, е тип на професионален наемен войник. За него войната е доходна професия. Все му е едно на коя страна ще се бие. Той е постъпил в сръбската, а не в българската войска, защото, идещ от Швейцария, той е пристигнал най-първо в Сърбия. Срещу него Шоу отправя най-острите си стрели.
Пиесите на Шоу са винаги придружени от предисловия и послесловия. Мъчно може да се предугади кое от двете – дали писането на пиесата или на предговора – е доставяло по-голяма радост на автора. Същото колебание изпитва и читателят, тъй като той не може да реши кога е преживял по-голяма наслада: дали при четенето на предговора и пояснителните бележки, или от самата пиеса. Предговорите и послесловите на Шоу са в повечето случаи по-дълги и по-обстойни от самите пиеси. Шоу развива своята основна мисъл в предговора, а пиесата служи за илюстрация на този предговор: да го поясни, да го направи по-достъпен и интересен за читателя. Докато в пиесата Шоу е тънък наблюдател, смел сатирик, кипящ от остроумие изобличител, в предговорите той е мъдър философ. Шоу не е никога безстрастен наблюдател, не пише никога само да забавлява или само за чистото изкуство. Той е винаги страстен, тенденциозен, във всяко свое произведение прокарва една политическа идея. Както за читателя, така и за актьора и режисьора предговорът на Шоу е неделима част от пиесата.
Факсимиле от писмото на Бърнард Шоу
Това се отнася и до пиесата „Оръжието и човекът“. Но някои българи, незапознати с предговора ѝ, а сигурно и слабо запознати със самата пиеса, бяха я оценили съвсем превратно[6]. Преди тридесет години тази пиеса се играеше с голям успех в Париж и Берлин. Български студенти шовинисти и патриотари, заедно с други българи, живеещи по това време в Берлин, без да разберат английския хумор на великия ирландец, обявиха Шоу за враг на българския народ и се опитаха със свиркания и хулигански действия в театъра да снемат тази пиеса от сцената на Шилер-театър в Берлин. Без да вникват в съдържанието на пиесата, тези великобългарски шовинисти се позоваваха само на някои безобидни шеги, които Шоу отправяше към българите, живеещи в затуленото крайгранично провинциално градче през първите години след освобождението на България от турско иго. Ето една от тези шеги:
„Петков – Миенето може да е добро за здравето, но то не е естествено. Имаше един англичанин в Пловдив, който се мокреше цял със студена вода всяка сутрин, щом стане. Отвратително! Всичко това ни иде от англичаните. Техният климат ги прави толкова мръсни, че трябва непрекъснато да се мият. Виж баща ми! Той не бе се къпал ни веднъж през живота си, а умря на 98 години. Най-здравият човек в България!“[7].
Който бе чел и който не бе чел пиесата измежду тези синковци, разпространяваше заблудата, че Шоу написал тази пиеса само защото мразел българите, измисляха, че бил кореспондент на в. „Таймс“ в Сърбия, че наблюдавал българите през призмата на „сръбско оръдие“ и други подобни измислици. Но никой от тях не бе прочел предговора и не бе забелязал, че Шоу говори с топло чувство за „храбра малка България“, която без да насърчава милитаризма, може да бъде героична.
Една година по-късно, декември 1924 г., на сцената на Народния театър в София бе поставена друга пиеса на Бернард Шоу – „Андрокъл и лъвът“. Тук бележитият драматург използва старата легенда за роба Андрокъл, който не е бил разкъсан от лъва, за да се надсмее този път над свещеници и фалшиви черковни обредности в Англия. Пиеса от Шоу не се играеше за първи път в София. И преди това на сцената на Народния театър бяха играни с голям успех „Антоний и Клеопатра“ и поетичната „Кандида“. Но сега, след случая в Берлин и в София се намериха шовинисти, които, без да знаят за коя пиеса точно става дума, само заради това, че авторът е Шоу, почнаха да свиркат при вдигането на завесата. На сцената се бе явил артистът Денизов в ролята на лъва: той накуцваше, скимтеше, показваше наранената си лапа и се мъчеше да извади от нея забилия се трън.
Тъй като публиката не можеше да си обясни неуместното свиркане на неколцината, някои от зрителите помислиха, че това е пиесата, за която се шумеше в Берлин и че в нея Шоу се надсмива над България, като я представя като наранен лъв, и се възмущаваха, че гъркът Андрокъл ще я спаси, като извади тръна от лапата на българския лъв! Свиркането се засили, кашлянето се разпростря и представлението не можа да продължи. Пиесата бе снета от сцената[8].
Но от всички тези вряви, спорове тогава изникна един уместен въпрос: щом Бернард Шоу никога не е идвал в България, защо, когато е отправял филипиката против войната, не е взел за местонахождение английска война, а е поставил действието на пиесата „Оръжието и човекът“ на българска земя. Този въпрос му поставих и аз с писмо, което му отправих в Лондон. За щастие, писмото можа да го достигне на остров Мадейра, дето Шоу беше отишъл на почивка без секретар и без пишеща машина. Отговорът не се забави, и то написан ръкописно, собственоръчно:
Любезна госпожо,
„Оръжието и човекът“ бе написана с празни места за имената на лицата и мястото на действието. Когато пиесата бе свършена, аз попитах Сидни Уеб (виден социалист, бивш министър в кабинета на Макдоналд – б.пр.)[9], дали може да ми спомни някоя по-нова война, в която воюващите са си служели с картечница; по този начин го ограничих доста във времето. След няколко напразни опити за налучкване той ми каза, че най-добре ще бъде да се спра на Сръбско-българската война. Така и сторих и открих тъкмо това, което ми трябваше. Тогава се посъветвах със Степняк (известен руски революционен нихилист, автор на „Подземна Русия“, който живееше в Лондон – б.пр.), руски писател и емигрант, отгде да взема имена и местни подробности. Той ме запозна с адмирал Серебряков, който командваше българската Дунавска флота през войната. Аз прочетох пиесата си на адмирала, тъй както беше написана. Той ми каза, че съм описал една английска провинциална къща, построена на улицата на някой английски град и населена от англичани. Животът в провинциалните градове в България, ми обясни той, е много по-първобитен. Аз бях произвел моите български офицери в чин генерал. Това също, ми каза той, е невъзможно, тъй като войната всъщност бе австро-руска война със сръбски (вероятно г. Шоу иска да каже руски – б.пр.) и австрийски войски. С тези сведения и грижливото прочитане на книги и исторически данни, каквито можах да намеря, аз приспособих пиесата за България, като вмъкнах тези подробности, които са ви изненадали с привидното ми познаване на страната.
Никога не съм бил в България, но съм живял по света и познавам човешката природа, която е навсякъде същата. Освен това съм ирландец, роден и отрасъл в една сравнително нецивилизована и неразвита страна, чието население цени много националния героизъм.
Тъй като адмирал Серебряков не ми е дал право да спомена името му, моля ви да не го споменавате публично. Достатъчно е да се спомене официалното му положение; когато го видях последния път, той се занимаваше със земеделие в Девоншайр.
Ваш верен ДЖ. БЕРНАРД ШОУ
21 януари 1925 г.
Голямото внимание, което той оказа с бързия, изчерпателен и искрен отговор, показа добрите чувства, които великият англичанин е хранил към България. Това писмо, това пояснение за мястото на действието представлява интерес и за английската критика, и за английския литературен свят, за който всяко изказване на Шоу, всяко пояснение във връзка с пиесите му е светиня. Това писмо е ценен принос за изясняване на сложното, задълбочено и сатирично творчество на големия критически реалист и голям драматург.
Вдъхновена от успеха на своята публикация, К. Зографова пуска в социалните мрежи и втора, в която нарича пиесата на Бърнард Шоу „водевил“ (грешка, недопустима за литератор – А.Б.), а Джон Малкович „недоказал се режисьор на посредствена пиеса“ и „забавна“ позорищна игра с българското достойнство“ (sic!). Тук отново е намесена Анна Каменова, за която е написано, че в писмото си била задавала на Шоу „иронични въпроси“ (sic!). Ще спестя останалите квалификации, отправени от Зографова на други адреси, за мен те нямат отношение към казуса. Убедих се обаче, че в дадения случай най-пострадалата и нуждаеща се от защита е самата Анна Каменова. И тъй като съм чел „Оръжията и човекът“, декларирам пълното си съгласие с нейното мнение.
В своето чудесно есе „Хуморът на безхуморните“ (1929) А. Каменова пише: „Хумористичният писател често улеснява задачата на философа. Той спомага да разберем човешката природа по един приятен начин. Хуморът ни откъсва от дребнавото, от всекидневното; позволява ни, като се надсмиваме дори над себе си, да се взрем по-дълбоко в себе си. Хуморът освобождава духа, разширява кръгозора. Понякога в него се съдържа толкова мъдрост, колкото в една проповед“[10]. К. Зографова споменава това есе в публикацията си, но дали го е чела? А си струва.
Алберт Бенбасат (род. 1950) e литературен историк, критик, книговед, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на 14 книги, сред които „Еротиката у Кирил Христов“ (1995), „Еротичният жизнетворчески роман на Андрей Протич“ (1997), „Българската еротиада“ (1998), „Литературни приключения“ (2000), „Книгата като тяло и като дух“ (2004), „Европеецът“ Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца“ (2005), „Печатни пространства и бели полета“ (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване“ (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век“ (2013), „Лъженауката за книгата“ (2014), „Изгубени вещи“ (разкази, 2020), „Когато големите станат малки“ (роман, 2023). Редактор и издател на сп. „Критика“ и Библиотека „Критика“, редактор и съставител на множество книги.
–––
[1] Издадена от УИ „Св. Климент Охридски“ в превод на Стоян и Райко Чапразови, с предговор на Стоян Чапразов. Има и още едно почти неизвестно издание от 2006 г. на пловдивското изд. Веда Словена“: „Шоколаденият войник“, прев. Венцеслав Бъчваров (по данни на НБКМ).
[2] Вж. също Вачева, А. Защо сте дъй далечни, страници блестящи…
[3] Статията е написана през 1956 г. по повод 100-годишнината на Бърнард Шоу.
[4] В публикацията от „Неповторимото“ думата „оръжията“ е изписвана както в множествено, така и в единствено число. Запазваме оригиналния ѝ начин на изписване, вероятно коректорска грешка.
[5] В публикувания през 2008 г. превод на пиесата името на героя е Блънтчли.
[6] Част от този предговор на Б. Шоу е публикувана в програмата на спектакъла, поставен от Малкович, и е цитирана от Тони Николов в статията му „Бърнард Шоу, Малкович и обидените“.
[7] Преводът е на Анна Каменова.
[8] По време на премиерата запасното войнство, националистическите организации „Кубрат“ и „Родна защита“ организират въпросното освиркване, смятайки, че Бърнард Шоу се подиграва на българите в пиесата „Героите“ (друго загл. на „Оръжията и човекът“), освиркана на премиерата ѝ в Берлин от български студенти. „Андрокъл и лъвът“ веднага е свалена от сцената и е възобновена през сезон 1927/1928 г. По този повод Анна Каменова още тогава се изказва неколкократно в печата, защитавайки Б. Шоу. Вж. Колектив. Народен театър „Иван Вазов“. Летопис (януари 1904–юли 2004). Изд. „Валентин Траянов“. С., 2004, с. 185–186.
[9] В писмото на Шоу всички бележки, поставени в скоби, са на Анна Каменова.
[10] Каменова, А. Хуморът на безхуморните. – Златорог, 1929, № 6.
