От години вече (приблизително от 2020 г. насам) в душите на българите си пробива път чувството за объркване и несигурност, за тревожност и страх пред бъдещето, което на свой ред поражда не по-малко объркани и хаотични политически и обществени жестове.
Това чувство не може да бъде пренебрегнато от никой сериозен наблюдател, тъй като голяма част от събитията, които ни сполитат, се коренят именно в неговата основа.
Причините за неговото възникване са много и за съжаление, немалка част от тях имат народопсихологически характер. Страхът от бъдещето например е характерна черта за нации, които в своята история са губили своята независимост в течение на дълги периоди. Тази загуба поражда устойчиво убеждение, че от личните и национални усилия не зависи практически нищо; че винаги някой друг определя съдбините ни и тегли зад кулисите на международната ситуация конците, по които танцуваме; че не е по силите ни да се справим с хаоса, в който живеем – и трябва да дойде някой отвън, за да ни оправи. В скоби казано – такива наистина идват – Симеон Сакскобургготски е само най-видният пример: той дойде именно за да ни „оправи“ в рамките на 800 дни, в резултат на което обърка политическото структуриране на обществото ни до степен, при която и до днес нормалността не може да бъде възстановена.
Чакането някой друг да оправи балканските ни бакии е основната причина, поради която се проявяваме като мрънкаща нация. То неизменно и неизбежно е съпроводено от усещането, че каквото и да ни сполети, винаги някой друг ни е виновен. Пак поради него сме лишени от критерии, по които да оценяваме света, в който живеем – например за повечето българи ЕС е не свободен и демократичен съюз, а нещо като ново Политбюро, откъдето ни казват как да живеем, какво е правилно и какво не е – включително и можем ли да ядем шкембе чорба или напротив.
Нещо по-лошо, когато не смяташ, че сам определяш съдбата си и бъдещето е в твоите собствени ръце, неизбежно ставаш податлив за всякакви полуистини и откровени лъжи, сервирани ти от медиите – социални или не – и натъпкан до гуша с фейкове, затъваш в блатото на конспиративните теории. Българите не са просто доверчив народ, на тях им липсва критична дистанция, за да могат да преценят кое е истина и кое е лъжа със силата на собствения си здрав разум, а когато не можеш да различиш едното от другото, то и границата между доброто и злото започва да чезне.
Към всичко това се прибавя и усложнената, а бих казал и влошената ситуация в света, в който сме потопени и чиито влияния не можем да избегнем. Днешния геополитически климат няма много общо с този, на който се радвахме в първите две десетилетия след падането на Берлинската стена. Оттогава насам краят на историята, за който говореше Фукуяма, беше отменен, а освен това се оказа, че целокупното човечество май още не е излязло от пещерата – и варварската война в центъра на Европа е прякото доказателство за това.
Нещо по-лошо: сатрапиите в света се окуражиха взаимно и тихомълком се обединиха, поради което тази война – агресията на Русия в Украйна – днес е мултинационална: тя се води с прякото участие на Северна Корея и с военна подкрепа от страна на Иран, както и ако не с политическа подкрепа, то поне с мълчаливо съгласие от страна на Китай. Заплахите за употреба на ядрено оръжие и прогнозите за избухване на Трета световна война вече са ежедневие, а на всичкото отгоре се оказа, че човечеството въобще не си е научило урока от започването на Втората световна война и отново е готово да умилостивява агресора и да пренебрегва моралния си дълг към неговите жертви – каквато линия поддържаха Франция, Великобритания и практически целия цивилизован свят по отношение на Хитлер – резултатите от което са известни.
Всичко това има много пряко отношение към ситуацията в България. Българите са най-големите поддръжници на Путин сред страните от ЕС – един антирекорд, печален в нравствено отношение. Пак те в най-висока степен вярват на руските пропагандни трикове – например на това, че Украйна е нападнала Русия, а не обратното. Което впрочем се отразява не само на тяхната геополитическа визия, но и върху самата им ценностна система, като нанася тежки и дълготрайни поражения с непредвидими последствия. На подобна гледна точка се дължи вярата, че правото е на страната на силния – вяра впрочем също характерна за страни, в чиято история липсата на независимост е оставила обширни бели петна.
Може би ще възразите, че това верую е в основата и на реалната политика. Не, не е. Това, което наричаме днес „realpolitic”, е всъщност едно изродено разбиране за политика и ценности, характерно за XIX и XX век и възродено днес като пряк адекват на политиката, водена от Путин. Вярата, че силният е винаги прав, намира израз в днешните български реалности като откровено фашизоидна тенденция – изразявана примерно от партия „Възраждане“ и други проруски партии в днешния политически контекст, и намираща израз в уродливи обществени явления като скорошните събития пред Народния театър, а също и в глобалното опростачване на българската политическа сцена.
При един по-задълбочен анализ обаче не можем да не видим, че зад отприщването на местните бесове се крие същото това чувство за несигурност и тревожност, което се долавя толкова натрапчиво в днешния ден. Тъкмо уплашеният за съдбата си човек е този, който се поддава на политическите безчинства – и тъкмо такива хора винаги са попълвали редиците на фашизоидните партии при тяхното възникване. В допълнение: всяка диктатура е рожба на обществения, но и на психологическия хаос – разходете се малко из историята и ще го видите.
В заключение бих казал, че да, разбира се, тревогата в днешния ден се дължи и на още много други фактори, анализът на които не може да се побере в една статия. Един от тях относително рядко се споменава: процесите на глобализация и технологичният бум изпреварват възможностите на човека да ги разбере и осмисли. Темпът, с който се разгръща променящия се свят, надминава възможностите на собствените ни възприятия. Категорично не сме готови да приемем и осмислим предизвикателствата на глобалното затопляне – въпреки че те са свързани със собственото ни оцеляване, на изкуствения интелект – въпреки предупрежденията, че към неговото въвеждане в някои сфери трябва да бъдем особено предпазливи, на ресурсните кризи от всякакъв характер, които възникват на нашата пренаселена вече планета, и много други предизвикателства, разбира се.
Всичко това е валидно в глобален смисъл, но още по-валидно е то при народи, които трябва да наваксват цели епохи в своето развитие – а българският, за съжаление, е такъв. Това забавяне на способностите за възприемане спрямо темпа на глобално развитие поражда и носталгия към миналото – а времето, както е добре известно, няма как да бъде върнато назад, каквито и усилия да полагаме в това отношение. Всъщност единственото, което ни чака при подобна идеализация на невъзвратимото, е срив в някоя абсурдна антиутопична ситуация – която ще бъде изключително пакостна за нашето общо бъдеще, но няма да трае прекалено дълго.
Какво ни остава тогава? Може би да изчакаме – както бедуините са имали навик да изчакват в пустинята, за да могат изостаналите им души да настигнат техния керван. А може би просто да следваме ориентири, по-трайни от събитийните гърчове и ценностните метаморфози на новото хилядолетие – тези, които ни помагат да отделим доброто от злото, и тези, чрез които сме способни да открием смисъл в хаоса на днешните безсмислени жестове. И не ми говорете, че нямало кой да ни ги посочи – това е направено още преди повече от две хиляди години. Трябва само да имаме уши, за да чуем, и очи, за да видим.
Другаря Едвин Сугарев е поет, публицист, литературен критик и историк, общественик, дипломат. Старши научен сътрудник в Института за литература, БАН, и доцент в НБУ. Народен представител в 7-ото ВНС, 36-ото и 37-ото НС. Посланик на България в Монголия и Индия, генерален консул в Ниш, Сърбия. Бил е редактор на самиздатския алманах „Мост“ (1989), един от основателите и главен редактор на седмичника „Литературен вестник“ в периода 1991–1997 и 2002–2010 г. През 2023 г. започва подкаст за войната в Украйна: „24 февруари“.
