От всички вълнения, пламнали тези дни пред Народния театър, зад Народния театър, в Народния театър и извън него, едно разбрах безпогрешно: че България не е страна за театър.
За да проучим защо и как, ще се наложи да поопростим нещата и да обособим естетическите и етични фронтове.
И така, един небезизвестен чуждоземен режисьор тръгва да поставя (при това по наша покана) пиеса на един превърнал се още приживе в класик британски автор – пиеса, в която според някои авторът обижда българската народност, а според други, между които и участващите в постановката актьори, не я обижда. Аз няма да се превръщам в морален апостол и арбитър, няма да тегля и претеглям, да съдя и отсъждам кой и доколко от двата противопоставени лагера има и няма право. Чел съм пиесата преди почти половин век на другия край на Стария континент и тогава не съм се почувствал обиден като българин, но не съм бил и очарован литературно. Как ще е, ако я зачета сега, ми е трудно да преценя – спомените от онези сурови времена или са ме напуснали, или са избледнели до неузнаваемост. А не смятам днес, на стари години, да я препрочитам – след като не ме е впечатлила и грабнала в младостта ми, едва ли ще ме впечатли и грабне в старостта ми. Ето защо няма и да гледам тази станала скандална пиеса. Искам обаче да имам правото да я видя. А това право ми е отнето по гаменски начин от орда гамени. Със сигурност мога да кажа само, че Шоу е писал и далеч по-стойностна, по-високохудожествена драматургия – той е автор на истински и гледани многократно от мен по света и у нас шедьоври, заслужено завладели и британската, и европейската, и световната сцена. (Неслучайно още в дебрите на Студената война аз дефинирах Шоу като мой любим писател и нелюбим гражданин, а защо ми е нелюбим гражданин, е друга тема, върху която съм разсъждавал в други есета.) Пък и въпросът в случая не е кой от привържениците и от противниците на пиесата има и кой няма основание. Въпросът е какъв граждански облик приема това съгласие и несъгласие на едните и на другите и как рефлектира то в националното ни съзнание, как манифестира на обществената сцена.
Въпросът в случая не е кой от привърженицитеиот противниците
на пиесата има и кой няма основание.
Въпросът е какъв граждански облик приема
това съгласие и несъгласие.
Ако питате мен, рефлектира по най-безобразния, по най-примитивния, по най-вандалския начин. Прав е, прав е моят приятел Стефан Цанев: ако Шоу е целял да изтипоса българите като примитиви и диваци, реакциите на онези ни разбеснели се сънародници, които демонстрираха пред Народния театър, доказаха, че драматургът има основания и за най-критичните си преценки по адрес на нашего брата. Да критикуваш и дори да отхвърлиш публично една пиеса, е в реда на нещата – това е съставна част от демократичния процес. Да издевателстваш обаче над онези твои сънародници, които считат тази пиеса за легитимна и за достойна да бъде поставена на престижната сцена на Народния театър, да ги ругаеш, блъскаш, риташ, плюеш и удряш с прътовете, на чийто връх се развява националният ни трибагреник, това вече не е демократично – антидемократично е. Всеки от нас има правото както да хареса, така и да не хареса една художествена творба, но да отнемаш, при това чрез физическо насилие, правото на твои съчовеци на собствено, различно от твоето отношение към едно културно събитие, това е не демокрация и не морална и гражданска позиция – това е вече метеж. А по силата на своята насилствена природа метежът е несъвместим с демокрацията. Демокрацията обезпечава свободата на всеки гражданин да приветства или да бойкотира едно любимо или нелюбимо представление. А както знаем от векове, свободата, Санчо…
Да тръгнеш да отнемаш принудително правото на един режисьор да постави една пиеса, правото на актьорите да я изиграят и (не на последно място) правото на зрителите, които са си закупили билети, да я видят, е форма на приложна цензура – ни повече, ни по-малко. А и цензурата е несъвместима с демокрацията. Защото цензурата, както знаем още от древността, си има своя по-голяма сестра – инквизицията. Не, не само Светата инквизиция, а и инквизицията на всяка религиозна, идеологическа или националистична доктрина. И събитията пред Народния театър илюстрираха черно на бяло, че цензура може да се налага и упражнява не само свише, а и снише, че има нещо по-кошмарно и от най-суровата еднолична диктатура – и това нещо е диктатът на разбеснялата се улична тълпа.
Неслучайно Шопенхауер пише, че с национално достойнство
се хвали само онзи, който няма с какво друго да се похвали.
Не патриотизмът – техен двигател са нетолерантността,
патриотарството, примитивизмът, почвеничеството.
По собствените им думи метежниците от площада пред Народния театър са организирали метежа си в името на патриотизма, на националното достойнство, на българщината. Тежко и горко на онази нация, чието достойнство има нужда от подобно метежно алиби. Неслучайно Шопенхауер пише, че с национално достойнство се хвали само онзи, който няма с какво друго да се похвали. Не патриотизмът, не онова чисто и свято възрожденско родолюбие са задвижили бесовете и демоните на нашите площадни метежници – техен двигател са нетолерантността, патриотарството, примитивизмът, почвеничеството. Техният патриотизъм е патриотизмът на Бай Ганьо, чийто национален идеал е Крум Страшний. Така че аз няма да се учудя, ако нашите бунтари един ден забранят със същата непримиримост и „Бай Ганьо” – най-българина от всички българи, няма да се учудя и ако след някой и друг месец видя разгорещените юначаги от Народния театър да тропат със същия ентусиазъм ледено хоро във водите на Тунджа – в сянката на същите национални знамена плюс всичките им останали (псевдо)национални атрибути: с тежките златни кръстове, провиснали по надиплените им вратове, с бъклиците ракия, обикалящи четата от ръка на ръка, с образите на Ботев, Левски, че и на Христос, зографисани по атлетичните им гърди, гърбове и прасци. Всеки от метежниците би бил подобаващ хоровод на тази народняшка клоуниада.
Няма що: за разлика от родината на Шоу, не е, не е България страна за театър – страна за антитеатрални вандалщини е. Театърът е изкуство, а изкуството е не само арена на каузата на свободата. За да разцъфти и процъфти, изкуството се нуждае от свобода – не от Крум Страшний и не от ледено хоро…
