С колко още невъзвратими животи трябва да заплати Украйна? Не е ли време поне опозицията в емиграция – Владимир Кара-Мурза, Иля Яшин – да призове своите поддръжници да платят морални и материални репарации, а не да продължава да се занимава с месианство и да хуманизира тъмничните си надзиратели.
Затворих галерията, вечерях с приятели, излязох с кучето, помогнах на дъщеря си с домашното и включих таблета. Възнамерявах просто да благодаря на Фарида Корбангалиева, да сложа линк към интервюто и да си легна, правейки мислено планове за утрешния ден.
По същия начин, на хиляди километри, харковчани вечеряха и лягаха да спят в жилищата си. Точно такива хора като мен и семейството ми. Но сега аз пиша тези редове, а тях ги вадят изпод развалините. Или това, което е останало от тях.
… Не успяха да спасят момченцето, текат новинарски информации…
… Виждат се части от тела…
… Двама под развалините са живи и са се свързали със спасителите…
… Атаката е извършена от Белогородска област…
Това се случва именно сега.
Какъв е смисълът от всички тези интервюта, ако ракетите летят и убиват отново и отново. Ако геноцидът продължава, извършван от ръцете на самите руснаци, които в никакъв случай не бива да бъдат обиждани/дразнени/оскърбявани/унижавани… и каквото още бръщолеви руската опозиция. С които трябва да сме солидарни и всячески да им съчувстваме, както ни учи един деец на руската опозиция, изпратил жена си в столицата на фашизма, за да прибере семейните сребърни лъжички. Лъжичките са намерени, а съпругата е под домашен арест.
Наистина ли мислите, че не става дума за вас? Че фашизмът е за някой друг? Че форумите са си форуми, войната си е война, затворът си е затвор, а семейните лъжички трябва да пътуват по разписание? Че изпод развалините сега вадят някаква друга порода хора, предназначени за клане? Че трябва да бъдем солидарни не с тях, а с тези, които изстрелват ракетите или пък предпочитат да не ги забелязват? При огнестрелното оръжие тези функции също са разпределени – има ударник, има спусък, има заглушител. В своята комбинация това е инструмент за убиване.
Често ми казват, че в живата реч съм по-мека и по-малко категорична, отколкото в текстовете си. Вероятно.
Днес почти веднага съжалих, че не бях много по-остра в позицията си за предстоящата акция на руската опозиция в Берлин. Преди интервюто все още не бях видяла плаката с руски трикольори, преплетени с украински знамена.
Вие какво, да не сте полудели? До каква степен трябва да си сляп и глух (а навикът да не виждаш и да не чуваш другия е в основата на имперското самосъзнание и на усещането, че дневния ти ред е световна повратна точка), за да излезеш от фашисткия затвор и да продължиш да тичаш с флаг със свастика (за да му „върнеш честта“ – така май го беше казал Яшин), а освен това да комбинираш свастики със звездите на Давид? Нима не разбирате, че това е не просто нетактично, а обидно и позорно?
„… Реанимационните действия, продължили 40 минути, се оказаха неуспешни… получените травми са несъвместими с живота… момчето е на 11 години… разчистването на развалините продължава… до този момент пострадалите са над 20.“
И на фона на тези новини предлагате да размахваме руския трикольор? На всичко отгоре по улиците на Берлин. В това има някаква допълнителна, оскърбителна ирония.
Да, видях списъка с искания на протестиращите – изтегляне на войските от Украйна. Знаете ли, това е необходимо, но далеч не е достатъчно условие – и това успях да кажа в интервюто. За какво, по дяволите, е този „антивоенен митинг“, при положение че Путин и путинизмът могат да бъдат победени единствено в тази война? И тя се води с ръцете и животите на украинците? Колко още хора трябва да бъдат убити, за да престане да мрънка вдовицата на политик, убит в затвора: „Трудно е да се каже“ (четете „всичко е нееднозначно“), и да призове западните политици да дават по-активно оръжия и да помагат на украинците да победят путинизма (нали самата тя смята, че тази война е на Путин).
Съгласна съм, време е да напуснем балона, в който живеем, и да излезем на улицата.
С колко още невъзвратими животи трябва да заплати Украйна? Не е ли време поне опозицията в емиграция – Владимир Кара-Мурза, Иля Яшин – да призове своите поддръжници да платят морални и материални репарации под формата на дарения за украинските въоръжени сили, не да чакат края на войната, а по-скоро да приближат така нейния край, който може да се реализира само с победата на Украйна. А не да продължава да се занимава с месианство, да хуманизира своите тъмнични надзиратели и същевременно да нормализира на национално ниво стокхолмския синдром, превръщащ се в напълно замръзнала емпатия.
Страна на жертвите или палачите?
Страна на жертвите на палачите.
Не, не така: Страна на жертвите/палачи. Често е едно и също.
Вчера беше Денят за връщане на имената – традиционен и може би най-важен за мен ден през последните години.
Ден, който ме свързва по трагичен, но неразривен начин с Русия и нейната история, с приемствеността.
Имената на хора, убити от Русия и в Русия. Имената на хора, които няма да се върнат.
От кого бяхте убити? Къде сте заровени? – пееше Ким[1] в младостта ми.
Русия ги уби. Русия ги зарови.
От началото на войната Ким не е изрекъл и дума за осъждане на инвазията или в подкрепа на Украйна…
Вчера, чувствайки важността на този ден, усетих, че нещо необратимо се промени не в деня, а в моето възприятие.
„Non omnis moriar“ (нe всичко умира) – цитат от Хораций. В древността хората придавали огромно значение на надгробните плочи и епитафиите и били готови да заплатят баснословни суми, за да поставят надгробния си камък на първия ред, до пътя, водещ към града.
Тайната е проста. Докато поне едни устни четат името ми, аз съм жив в паметта.
Не можем да върнем починалите, но можем да попречим да изчезнат в нищото, където са ги пратили убийците, грижейки се дори за изчезването на имената им. И лицата от фотографиите. Между другото, в древната римска съдебна практика най-лошото наказание било damnatio memoriae – заличаване на името от паметници, постаменти, заличаване на личността от текста и контекста на обществения живот.
Сега поне едни устни ще изрекат имената…
ДМИТРИЙ ДМИТРИЕВИЧ КАЗАКОВСКИ
на 24 години
шлифовчик в Московския автомобилен завод „Сталин“
Разстрелян на 4 септември 1937 г.
ЖАН АЛЕКСАНДРОВИЧ ДЕРБУТ
на 45 години
началник на Управлението на Граничните сили на НКВД в Грузинска ССР, полковник
Разстрелян на 25 август 1938 г.
ВАСИЛИЙ АЛЕКСАНДРОВИЧ МАШКОВСКИ
на 34 години
инструктор по стрелба в Московския инженерно-строителен институт „Куйбишев“
Разстрелян на 15 ноември 1937 г.
ГУСТАВ ГУСТАВОВИЧ ШПЕТ
на 58 години
философ
роден в Киев на 7 април 1879 г.
Разстрелян в Томск на 16 ноември 1937 г.
Плочата „Последен адрес“ бе изтръгната от стената на московска къща още миналото лято.
Сега са демонтирани и стълбовете с портретите на разстреляните в Кащак и Томск. Изпратиха ми снимки.
Да, диктатурите винаги са започвали с паметта като основна част от кръвоносната система на живото общество. Ето защо „Мемориал“ е така ненавиждан от сегашната руска власт – на пръв поглед неголяма и почти незабележима обществена организация…
Но липсата на памет, по-точно избирателната памет (на Нормандския форум този септември френският историк Стефан Куртоа описа много точно тази комбинация – амнезия и хипернезия – заличаване от паметта на едни епизоди и раздуване на паметта за други, умишленото изкривяване на пропорциите, за да формира пропагандата удобен за властта разказ) – уви, се оказа нещо присъщо не само на властта, но и на онези, които доскоро възприемах като съмишленици, макар и само в този ден.
Не мога да помня само онези епизоди, хора и имена, в които ние сме жертвите, а не агресорите. На фона на летящите ракети усещам в това някаква инструментализация и дори присвояване на чуждите страдания, някаква лъжа или по-скоро, че това не е пълната истината – може би това ни гложди и не ни дава да преживеем този ден, както преди.
От кого сте убити?
Къде сте заровени?
От Русия.
Под отломките на собствения си дом.
И още: в тази акция се връщат имената на убитите, но няма престъпник – сякаш тази катастрофа не е антропоцентрична във всичките си измерения, сякаш е някаква авария или природно бедствие. И думите „репресии“ и „жертви на сталинизма“ само подсилват в съзнанието тази картина на безличност (без личност).
Сякаш не едни хора са убивали други хора, а „държавата“, „махалото“, „машината“… в този безличен механизъм виждам дълбокото отклонение.
Спомням си първото и единствено (незавършило с нищо, но много важно) дело на Денис Карагодин, който искал да съди палачите на своя дядо или прадядо. Той открил имената на отговорните и извършителите. И дори, спомням си, започнал кореспонденция с някой от потомците им. Но това е единичен случай. А имената са милиони.
Продължавам да се опитвам да създам мостче между паметта и отговорността. Без него всичко е безсмислено. Паметта, присъстваща в настоящето само във формата на идентификация с жертвата, ще остане захвърлена в миналото, без отговорност тя не се проектира в бъдещето, в never again…
Но какъв е смисълът, ако да правиш новини, означава да четеш дори не имена, а броя на убитите от Русия.
Докато пишех този текст, броят на пострадалите се увеличи до 29. А към Киев и областта летят нови ракети.
Екатерина Марголис (род. 1973) е руска и италианска преводачка, художничка, илюстраторка и дизайнерка, писателка, преподавателка по живопис. Текстът е публикуван във Фейсбук страницата на авторката.
Превод от руски Александър Бакалов
–––
[1] Родителите на Юлий Ким са жертви на репресиите от 1937–1938 г. Баща му е екзекутиран, а майка му – като „член на семейството на предатели на родината“ – е осъдена на пет години лагер и три години изгнание. През 1968 г. Ким напуска московското училище, в което преподава, по искане на ръководството на градския комитет на КПСС, заради редица протестни изявления срещу реставрацията на сталинизма в СССР, участие в редактирането на нелегалния правозащитен бюлетин „Хроника на текущите събития“, а също и заради съчиняване на сатирични злободневни песни, получили широко разпространение наред с песните на Александър Галич и Владимир Висоцки. От 1998 г. живее в Йерусалим и Москва. Член е на редакционната колегия на „Йерусалимско списание“.
