От едната страна безистенът гледаше към карето между блоковете. В това каре имаше алеи, настлани с трошляк, грохнали дървета, скована набързо беседка с българския трибагреник, до нея, скрита в храсталака, химическа тоалетна, градинка с цветя, заградена с вкопани до средата автомобилни гуми, няколко кашона, наредени под балконите за леговища на бездомните кучета. Бездомни кучета вече нямаше, бяха се изпарили, но кашоните си стояха…
В центъра на карето, под израслия във всички посоки исполински лешник, момчетата бяха залепили две пейки – да им служат като сцена за бирите и за опитите да разберат вкуса на момичешките устни.
Вътре в безистена се редяха едно след друго студио за красота, работилничка за поправка на обувки и ключар. Студиото за красота отдавна не работеше и за изрисуваната на вратата хубавица добрите времена бяха отминали. В обущарницата остро миришеше на лепило „Хелметекс“ и майсторът, надянал твърда като кожа на крокодил престилка, се бореше геройски единствено заради честта на занаята с руините на обувките на старите госпожи от квартала. Навярно криеха скъпоценни спомени за едновремешни танци, затова им бяха толкова скъпи.
Ключарят се вясваше от дъжд на вятър и живеещите наоколо с право го подозираха, че вече вероятно осребрява уменията си при тези, срещу които беше призван да воюва.
От другата страна безистенът гледаше към малко площадче. Изходът му граничеше вдясно с партерно помещение, което дълго време стоя празно. Но едно младо семейство наскоро отвори там ресторантче, което нарече „Макарон“. Мъжът беше чернобрад, с весели очи, жената – с красива бенка над устната и с немирна конска опашка. Хората бяха мили и артистични, а явно разбираха и от гозби. „Макарон“ бързо се превърна в любимо място за семейни сбирки. Най-много клиенти имаше, разбира се, в събота и неделя.
Един петък преди обед отпред спря лъскаво ауди. От него слезе добре облечен млад мъж, остриган ниско, с оформена като по конец тридневна брада. Фризьорът беше направил фалшив белег в прическата му, както и на едната вежда. Корав пич, щеше да си каже всеки, който го видеше.
Той влезе в ресторантчето. Още нямаше клиенти. Собствениците го посрещнаха и го поканиха да седне. Мъжът остана прав, като се оглеждаше във всички посоки като керкенез. После заговори:
– Искам да запазя целия ресторант за утре. Босът има специален повод.
– Изключено. За утре имаме вече доста резервации – отвърна собственикът. – Можем да запазим маса.
– Ще откажете всички резервации.
Мъжът погледна часовника си.
– Утре в пет следобед заведението да е празно.
И излезе.
Всъщност не бях докрай искрен. Вътре имаше един клиент, който пиеше кафе. Дълго горчиво кафе. Седнал до прозореца.
Този клиент бях аз.
Исках разказчето да мине без мен, да не се появявам изобщо вътре. Но не успях. Когато си млад, гребеш с двете гребла и лодката лети напред. С годините едното гребло или се счупва, или водата го отнася. И трябва да гребеш само с едно гребло. Вече нямаш сили да гребеш ту от едната страна, ту от другата, за да държиш посоката. И лодката започва да се върти в кръг. Така се получи, както разбрахте, и сега.
С една дума, видях аудито. Видях мъжа. Чух разговора. Видях как онзи си тръгна. Скоро след това и аз си тръгнах. Не исках да притеснявам собствениците, защото видях, че милите хора са доста разтревожени, направо не бяха на себе си.
На другия ден исках да отида до „Макарон“ в пет следобед, за да проследя как се е развила ситуацията. Но не успях да отида.
Държа обаче да отбележа още нещо. Когато си тръгвах, се натъкнах на купчина изхвърлени книги до контейнера за боклук. По стар навик, ги разгледах и си избрах една. Беше стихосбирка. И ето на какво стихотворение попаднах:
Безистенна балада
Държи нащрек клиентите възторжени
потайният, полулегален безистен
със тоя външен вид на бивш каторжник
(брадясал и прехвърлил шейсетте).
Кой ще докаже, че е негова вината?
Така го е орисала приземната съдба:
да му е малко старомоден занаята,
молци да му шушукат зад гърба.
Зяпачи всякакви – тълпа бъбрива! –
Но блеснал с очилата между тях,
ценител като стар роднина се отбива
отново да подиша апокрифен прах.
И нещо поверително със антикваря
си шепнат до ухото на съседа обущар,
докато той със скуката си разговаря
на пета страница в следобедния „Старт“.
Денят е спортен, и почти по потник,
пак летните си маратонки е обул.
А налчетата, месечинки безработни,
ще подковат нощеска някой сомнамбул. [1]
–––
[1] Малина Томова, „Ежелюбов“, изд. „Христо Г. Данов“, 1987
