Алексей Навальный, Патриот, Литва: One Book Publishing, 2024
1
На 11 април 2024 година, три месеца след убийството на Алексей Навални в изправителната колония „Полярен вълк“, неговата прессекретарка Кира Ярмиш съобщи в профила си в Телеграм, че Навални е написал автобиография. До поста на Ярмиш информацията за книгата беше пазена в тайна близо пет години.
Работата върху книгата започва успоредно със заснемането на документалния филм, но двете свидетелства за живота на Навални се оказват в крайна сметка коренно различни. Разликата между филма и книгата сами по себе си, като артефакти е толкова голяма и неочаквана, че е съизмерима с радикално събитийното разграничаване между приживе и посмъртно, в което двете творби попадат постфактум.
Ако филмът Навални (2022) не ви е допаднал (на мен не ми), книгата Патриот (2024) има голяма вероятност да ви хареса – мен ме очарова – въпреки лишеното от въображение и езикова плът заглавие, свеждащо екзистенциалната и литературна плътност на автобиографичния разказ до един ключов наистина политически проблем на Русия и самия Навални.
Да, трансформацията на Русия от атавистична териториална империя в „съвременна нация-държава“ (Владимир Пастухов) е безкрайно отлаганият, незаобиколим и чакащ разрешаването си проблем, който Навални посмя да повдигне с критикуваните от всички страни опити за формиране на широка антипутинска коалиция между националисти и демократи. И да, Навални се върна в Русия именно защото този проект не може да се осъществи в емиграция – и съответно го превърна със завръщането си и предизвестената си смърт в завещание, каквото всъщност е автобиографията му. И да, накрая, политическите завещания имат да правят след смъртта на автора си преди всичко политика.
Затова Патриот. Но автобиографията на Навални е много повече и нещо много по-сложно от това – не на последно място тъкмо поради свръхкомплексността на политическата задача по превръщането на една катастрофално окъсняла и архаично мултиетническа империя в модерна национална държава. Повече от очевидно е, че на историческия етап, в който се намираме след началото на голямата война, чисто политическото описание – да не говорим за каквато и да било форма на реализация – на демократично-националистическия проект на Навални изглежда по-малко възможно от всякога.
Националистическото в Русия на победилия видимо за необозримо време военен путинизъм е здраво апроприирано и закотвено в националболшевизма. Преди началото на голямата война въобразяването на политическата квадратура на кръга, в който да се впишат националистическите и либерално-демократичните сили в Русия, беше въпрос на нетривиална индивидуална харизма на един отделно взет човек.
На политическия проект на Навални му остава в настъпилата междувременно епоха на зрелия военен путинизъм в обозримо бъдеще единствено опцията на автобиографичния разказ, описващ генеалогическите предпоставки и социалните контексти на нетривиалната индивидуална харизма на един отделно взет човек, пишещ inextremis своето завещание.
Фондацията за борба с корупцията (ФБК), изградената от Навални организация, все повече затъва, от своя страна, в напълно безперспективна вътрешновидова конкуренция, деляща с другите емигрантски опозиционни сили кожата на по-живата от всякога путинска мечка.
2
И тук на сцената излиза един Навални, когото лично аз не познавах. От книгата научих защо не съм го познавал. И защо фигурата, която бегло бях мяркал в Ютюб, преди да започна да се интересувам покрай голямата война от случващото се в Русия, първосигнално не ми бе симпатична. В документалния филм главен герой по необходимост беше именно тази фигура: разследващият влогър тип московски хипстър и неговият аватар в социалните видеоплатформи.
Преди да стигне до тях обаче и да наложи с тяхна помощ този образ за себе си, на който се дължи огромната му популярност, Навални първоначално и изходно е – изненада – пишещ човек. Решаващата крачка от писането към видеоформатите я прави в принудителен ред, когато през март 2014-а – „три дена преди путинския референдум в Крим“ – блокират блога му в LiveJournal (Живой Журнал). „Трябваше някак да се оправи ситуацията: за мен беше важно да стана отново достъпен за милиони граждани на Русия […] реших да опитам да направя това с помощта на видеа. Но тук имаше проблем: необходимостта да се снимам в тях ме ужасяваше.“
Колкото и да е трудно да си представим Навални, който се ужасява от перспективата да трябва да се снима, той е бил такъв – пишещ човек – и постигнатото по-късно и въпреки естеството на пишещ човек респектира. „Аз обичам да пиша. Откакто се помня, съм бил човек на текста. […] В началото за мен нямаше по-голямо мъчение от това да гледам самия себе си на запис. Особено при онези откъси, където се опитвам нещо да изобразя, да изиграя, да се пошегувам – това направо ми причиняваше физическа болка. Ако трябва да съм честен, това и до днес не ми е минало напълно.“ Това звучи толкова невероятно, че човек се пита защо му е тази версия на Навални, ако не е вярно. Определено няма политическо основание сам да подкопава медиалния фундамент на многомилионния си – при филма за двореца на Путин 133-милионен към момента – успех. И „прозрачността“ като чисто политически императив също няма как да е достатъчно основание.
Освен политическо завещание обаче Патриот е и безспорна изповед в най-буквалния богословски смисъл на думата. В началото на книгата изповедалността е мотивирана меко от стремежа за повествователно предаване на „духа на времето“, от една страна, и от необходимостта – вече малко по-твърдо – за скъсване с миналото в процеса на политическа еволюция. „Може би пиша за това в такива подробности, тъкмо за да предам не просто духа на времето, но и да разкъсам връзката – посредством метода на публичната изповед – със себе си от онова време.“
Към края на книгата, в частта на „Затворническите дневници“, изповедността се втвърдява екзистенциално-теологически, натоварвайки самия процес на писане с трансцендентални свръхсмисли. Ако при първата част на книгата, създадена в Германия през месеците на рехабилитация след отравянето, Навални диктува на Ярмиш в ролята ѝ на литературен секретар, затворническите дневници са писано слово в буквалния смисъл, разрешавано от лагерните разпоредби по половин час на ден и придобиващо статута на единствен прозорец на контакт със себе си и трансцендентното.
Завръщането към писането след дълги принудителни прекъсвания – 24-дневната гладна стачка например – се свързва с поличби. „Вчера заваля първи сняг. И аз реших, че това е знак. Трябва отново да започна да пиша.“ Десет месеца по-рано минималистичното описание на снеговалеж в затворническия двор пряко препраща към изконния руски апокалипсис. „Но все едно много красиво и апокалиптично. Едри, здрави новогодишни снежинки летят през редове бодлива тел.“
Най-трудно се признават – без изпадане в русоистки нарцистичен мазохизъм и религия на сърцето – малките банални детски злодейства, особено когато те подозрително напомнят на безспорните професионални достойнства на зрелия изповядващ се. Такъв е случаят със садистичното унижаване пред целия клас на учителката по история, объркала модерния романтически талант с античната парична единица. Можем с голяма степен на вероятност да допуснем, че разказът за срамната детска постъпка на по-късния блестящ политически присмехулник е един от малките и безспорни сертификати за автентичност на същностната изповедност на автобиографията му.
3
За разлика от автобиографията на Егор Гайдар Дни на поражения и победи (1996) – най-ранният образец на жанра в постсъветската епоха – разказваща живота на ключова политическа фигура като континуален роман на възпитанието, четвърт век по-късно Патриот описва ставането на един не по-малко емблематичен политик в жанров диапазон, простиращ се от детективски трилър (отравянето) и пикаресков роман (младежките години през 90-те) до путински архипелаг ГУЛАГ и записки от един буквализирал се в случая на Навални мъртъв дом.
Контрастът между Гьотевата жанрова хомогенност и непрекъснатост в единия случай и Бахтиновата разкъсана хетерогенност в другия се дължи колкото на съответното време на социализация, толкова и на съответните ѝ места. Темпоралният контраст между късния развит социализъм, от една страна, и 90-те (в радикалния им руски вариант: лихие девяностые), от друга, не се нуждае сякаш от разяснения. Контрастът по място, от своя страна, е също толкова интуитивно очевиден: Москва при Гайдар – и любимото на Пелевин и Сорокин Подмосковие при Навални (в българския вариант: София град vs. Софийска област).
Навални се самоопределя и самоописва като типичен ъндърдог от Московска област, явяващ се по своя произход чуждо тяло в московската „градска десница“, в която започва политическата си кариера. „Всички момчета от моя клас и другите паралелки дружно постъпиха във военни училища, военния университет и Академията на ФСБ. Изобщо тази особеност на биографията (аз съм от семейство на военен, всички наоколо са военни, всички приятели постъпиха във военни училища) по-късно ме правеше малко чужд в либерално-демократичните среди. Не че подобен произход се осъждаше, но той изглеждаше странноват. Типичният активист е завършил добро московско училище. А аз съм подмосковен тип, на когото му е изписано на лицето, че е ченге или военен. […] Преди да стана повече или по-малко известен и да почнат да ме разпознават, полицаите по митингите постоянно ме взимаха за свой – за оперативник.“
Дори когато по-късно иронично отбелязва, че хората от екипа на ФБК „чисто външно изглеждахме като московски хипстъпри“, Навални запазва това автентично самочувствие на момче от подмосковните села, добре описано от Пазолини в ситуацията на избор през 68-а между разбунтувалите се деца на буржоазията и полицаите от селата край Рим. Пазолини застава на страната на момчетата от селата.
В последния манифест на Навални в затвора Моят страх и ненавист (11.08.2023) отчетливо се чува гневът на левия ресентимент срещу „градската десница“ от 90-те, който екипът му ще въплъти в документалния сериал Предатели, качен в Ютюб през пролетта на 2024-та като част от политическото му завещание. С включването на левия ресентимент в квадратурата на кръга на антипутинската коалиция между националистическите и либерално-демократичните сили тя става още по-имагинерна, но същевременно автобиографично по-плътна и автентична.
4
Още преди да прочета Патриот смътно знаех отнякъде, че фамилията Навални е украинска (укр. Навальний), но не си бях направил труда да проверя това и да се информирам в кое поколение е връзката с Украйна. След началото на голямата война мярнах, че украинската контрапропаганда беше канселирала Навални заради злополучно-знаменитата му фраза „Крим не е сандвич“. (Точният цитат в интервю от есента на 2014-а: „Крим да не е сандвич със салам, за да го връщат насам-натам?“)
Украинската отмяна бодро и успоредно на настоящата партийна линия е възпроизведена в материал, посветен на смъртта на Навални под заглавието „Крим не е сандвич“: най-известните изказвания на Алексей Навални за Украйна и войната“. Подзаглавието на това своеобразно и отблъскващо inmemoriam гласи „Руският „опозиционер“ постоянно използваше чисто пренебрежителния предлог „на“. Да, опозиционер е поставено в кавички, говорейки за човек, който предният ден е платил с живота си за това, че е опозиционер. А нарцисизмът на малките разлики се упражнява върху стилистично-политкоректната разлика между на Украине (политически некоректно) и в Украине (политически коректно).
Всъщност Навални осъжда през пролетта на 2014-а включването на Крим в състава на Руската федерация и освен това изключително прозорливо и навременно още тогава призовава Запада в статия в NewYorkTimes към въвеждането на допълнителни санкции срещу „вътрешния кръг на Путин“, както и към замразяването на активите и конфискуването на собствеността на едри руски бизнесмени.
Същевременно обаче подкрепата за окупацията на Крим по това време определено не се свежда до „вътрешния кръг“ и путинските олигарси. С малки изключения тя е масова, „дълбинно-народна“ – т.нар. „Кримски консенсус“ от 2014–2018 г. – и Навални добре знае това. Крим е първата очевидна реалнополитическа проверка и препъникамък пред визията му за широка антипутинска коалиция. В случая с Крим широтата се оказва, уви, отявлено пропутинска.
5
Автобиографичният разказ обаче казва всичко необходимо и достатъчно около украинския произход в прав текст. „Моят баща се е родил в това село [Залесье, укр. Залісся, Чернобилски район, изселено след аварията]“. Всяко лято до 10-годишна възраст – до непосредствено преживяната от детето апокалиптична 1986-а – Навални прекарва в Залесье при баба си по бащина линия, превръщайки се в „украински хлопчик“, забравил руски“.
На масата той постоянно трябва да отговаря на неизбежния при децата от смесен брак въпрос: „Льоша, та ти руснак ли си, или украинец?“ В неговия случай въпросът с „глупашката алтернатива от рода на „Ти кого повече обичаш, мама или тати?“ придобива плът и кръв в руската майка и украинския баща. Опитът да избегне отговора на глупашката алтернатива в политическата сфера няма как да успее. Но като всяко дете от смесен брак той знае, че тя е глупашка.
Последната запазена записка от затворническите дневници, съставящи заключителната част на Патриот, е от 2 септември 2022 година. Между записката от 22 март – изведена от редакторите, нарушавайки хронологичния ред, като епилог на книгата – и финалната септемврийска голямата война е спомената два пъти. Първият е констативно не-„нееднозначен“: „Русия […] води в същия този момент класическа агресивна война срещу Украйна“. Вторият е личен и апокалиптично трезв: Навални медитира върху възможността, че го очаква „безименна“ братска могила.
„Но нали има и по-лошо. Аз съм на 45, имам семейство, деца. Имам зад гърба си преживян някакъв живот, занимавал съм се с нещо интересно, направил съм нещо полезно. А ето сега е война – деветнайсетгодишно момче на бронята, парче от снаряд долита в главата му и край: ни семейство, ни деца, ни живот. В Мариупол сега мъртви мирни жители се въргалят по улиците, глозгат ги кучета и за много от тях братската могила ще е по-добър край. […] Аз сам направих своя избор, а там просто човекът живял, работел, хранел семейство. И една прекрасна вечер злобно джудже от телевизора – президент на съседна страна – го обявява за нацист и заявява, че той трябва да умре, защото Украйна била създадена от Ленин. И утре в прозореца му долита снаряд и няма той вече ни жена, ни деца и него самият го няма.“
* * *
Трезвата медитация за близкия край неусетно обръща поглед към колективния апокалипсис на голямата война, настъпил междувременно за десетки хиляди безименни жертви, които предстои да станат стотици, когато две години по-късно дойде часът на убийството зад полярния кръг. Някои от тези десетки хиляди са лишени и от безименната братска могила, която изплува пред погледа на персоналния затворник на злобното джудже от телевизора като предела на беззаконието и несправедливостта. За безименните жертви на злобното джудже братската могила може би е била по-добър край, мисли той.
Без да е обособена като тема в затворническите дневници, голямата война срещу Украйна се превръща в също толкова естествена част от автобиографичния разказ както смесения произход на аз-разказвача. Глупашките алтернативи, поставяни пред детето от смесен брак в райските украински лета преди Чернобил, са получили вече престъпно окончателно решение по майчина линия и в името на Майката Родина. За да може бутафорно монетаристкият ѝ зов към велика отечествена специална военна операция – Велика Отечествена СВО – да отеква безпрепятствено и необезпокоявано по една девета част от сушата, той, неин един син, лично и поименно трябва да умре. Тогава ще е на възрастта, в която злобното джудже от телевизора става президент на Руската федерация.
