Слово, произнесено при представянето на книгата на Димитър Михайлов „Яворов“ по повод 110-годишнината от смъртта на поета, отбелязана в Дом-паметника „Йордан Йовков“
На 29 октомври Добруджанският научен институт и музеят на Йордан Йовков в Добрич срещнаха читателите с проф. Димитър Михайлов и неговата нова книга „Яворов“, представена от проф. Антония Велкова-Гайдаржиева от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Събитието бе в програмата на музея по повод 110 години от смъртта на големия български поет. Гостите разгледаха и фотодокументалната изложба на Националния литературен музей (къща музей „П. К. Яворов“) „Път, на който не съзирам края…“, която представя Яворов като поет и революционер.
Тази вечер е едно от поредните „времена на памет“, в която ние заедно, съборно изповядваме мощния, неразрушим – вече 110 години – култ към Пейо Крачолов Яворов. Няма как ние, четящите и интерпретиращите поетовите стихове и жестове, поетовите слова и дела – всеки октомври да не съпреживяваме потресаващата Яворова трагедия, която се превръща в общобългарска.
Чрез книгата си „Яворовата година на траура“ от 2014 г. проф. Михаил Неделчев ни въвлече в духовноенергетичната за българското битие идея – през времето между края на ноември 2013 и октомври 2014 г. да се преживява интимно и колективно годината на траур, белязана от най-изпепеляващата смъртоносна любовна връзка в историята на родната интелигенция, „великата българска трагедия с двойното самоубийство“[1] в нощта срещу 30 ноември 1913 г. Десет години по-късно тук, в Дом-паметник „Йордан Йовков“, потопени в особения, неповторим дух на оная епоха, благодарение на ръководството на Добруджанския научен институт, на Историческия музей – Добрич и в частност на д-р Кремена Митева, главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“, но и благодарение на госта ни, проф. Димитър Михайлов, автор на излязлата именно през тази година негова капитална за българската култура книга „Яворов“, побрала 30-годишните усилия на литературния историк, свързани с живота и творчеството на неговия съгражданин, събралата се наша общност ще почете за сетен път годишнината от смъртта на ясновидещия „поет на нощта“.
Имам специално отношение към жестовете на публична почит спрямо творческите и героическите личности на нацията. Винаги съм се вълнувала от идеята за приемствеността, за поколенчеството в света на литературата, на духовните явления. Но и от ритуалните форми – личностни и общностни, от конкретните човешки въплъщения на тази идея в различни времена от живота на българския Дух. Бих казала, че с книгата „Посмъртното слово като феномен на българската култура“ заедно със съавторката ми Елена Налбантова станахме сред първите историци от по-ново време на българската ритуална култура. Но след появата на книгата на Дим. Михайлов „Яворов“ от 2024 г. от историк аз се превърнах в своеобразен „обект“ на тази ритуална култура. Имам предвид посветената ми част „Критическите текстове на д-р К. Кръстев и Пенчо Славейков за Яворов“, факт, с който наистина много се гордея. Ще си позволя да цитирам: „На Антония Велкова-Гайдаржиева – първата интерпретаторка на някои от тези текстове, моя ученичка и „всегдашна опора“. В тази връзка искам специално да отбележа, че тук, сред нас , са нашите студенти, вече сдобили се с авторитет учители (и не само) в Добрич и ние искрено се радваме на техните успехи.
Посвещенията са гранични словожестове – интимно- съкровени, но и видими, спонтанни, но и промислени. Така или иначе, когато техни автори и адресати са фигури с общобългарско значение, те са част от високата ритуална публичност, общосподелимо достояние на една национална култура.
Самият Яворов – и в полето на посвещенската култура – е не само модерен концептуален, а гениален автор. Знаем, тъкмо от задълбочените аналитични коментари на Д. Михайлов, че последната редакция на „Подир сенките на облаците“, сдобила се с предсмъртните новопоставени посвещения към отделни творби, но и към цялата книга, я превръщат в Яворовия „последен разговор с живите и с мъртвите“[2], в „сетна и окончателна дума“[3], в „съдбовно послание към отвъдното“[4], в „нашата книга на откровението, нашият Еклесиаст“[5], по думите на също гениалния български литературен критик и тълкувател на Яворов Иван Мешеков.
И така – ще споделя първо няколко думи за самия проф. Димитър Михайлов. Преди около вече близо четвърт век двамата гостувахме в Дом-паметника „Йордан Йовков“ и взаимно представяхме новоиздадените си книги. И ето че 25 години по-късно ние сме отново в гостоприемния литературен Добрич отново в тандем.
Неговите над десет книги проблематизират творчеството на ключови имена в историята на следосвобожденската ни и съвременна класика. Във всички тях, както и в цялостното си изследователско дело Д. Михайлов се откроява като изключително прецизен литературен историк, като проницателен анализатор и естетически взискателен тълкувател на художествените стойности от преди и сега, като встрастен homo arhivarius, който не само прави публично достояние откритите и осветлени факти, но ги и „разказва”, композирайки вълнуващи литературноисторически и критически сюжети.
Тримата любими творци, превърнали се в постоянни и верни спътници в неговия живот на български литературен историк и критик, са Михайловски, Вазов и Яворов – три художествени вселени, побиращи в себе си духовните обеми по „хоризонталата” и „вертикалата” на българския свят. За приноса на Дим. Михайлов, който постави Михайловски не само много високо на лавиците на националната класическа библиотека, но и аргументирано разтълкува творчеството му като едно от първоначалата в новата българска литература, говорих наскоро в Елена, на 24 май, когато той бе удостоен с Националната литературна награда „Стоян Михайловски“. Що се отнася до книгата и етюдите, посветени на Иван Вазов, те са едни от литературноисторически най-плътните и мъдри разкази, срещащи ни с „първите“, най-важните истини на българския свят, увековечени завинаги в словото на Патриарха, а десетките опуси и трудове за П. К. Яворов ни съприкосновяват с разтърсващи истории, често и лично преживени, но и ни предлагат емпатични тълкувания на съдбовни биографични жестове и художествени текстове, които безусловно убеждават в световната значимост на българския трагически поет.
Яворознанието, по-скоро яворо-познанието е марка за присъствието на проф. Михайлов в съвременното българско литературознание. Той е от малцината изследователи, чийто жизнетворчески път от раждането му в Чирпан до днес е белязан от безграничния Яворов дух, дарил ни с откровения от метафизичен характер.
Първата част на монографията се занимава с най-средищната, най-знаковата книга за цялата модерна българска литература – „Подир сенките на облаците“ от 1914 г. , която е промислена като книга завет към поколенията.
Яворовата книга се оказва тъкмо този възел, ядро на духовната и езикова зрелост на българската лирика; еталон, с който тя се съизмерва, за да се самопознае. Книгата на българския Бодлер, по думите на един от класиците на българската литературна критика и млад приятел на поета на нощта Васил Пундев
Изследователят групира направените предсмъртни посвещения към отделни творби около няколко „адресатни ядра“ – на най-близките приятели, представители на модерните тенденции в литературата ни, на дейците на македонското движение, с които Яворов е в съдбовна връзка, на членове от семейството. По този начин вече книгата е разчетена като своеобразна „биография“ на поетовия дух. Изобщо с тази книга Яворов представя своя завършен и окръглен (овален) лик за поколенията.
За първи път Яворовата книга е разчетена като поетически разказ с откроена сюжетност. Литературоведски находчиво изследвачът е авторизирал графиката на първоначалното посвещение („Мила Лора! На твоята светла душа, устремен към тебе, духът ми посвещава своите изповеди. Пейо“ ), с което започва „Подир сенките на облаците”. И така то е интерпретирано като своеобразен ключ и „предговор“ в любовния сюжет на стихосбирката. Чрез и през посвещението авторът чете „Подир сенките на облаците“ като любовна книга, като стихосбирка за любовните подеми и сривове на един метежен дух.
Сред запомнящите се фрагменти в „Яворов“ е интерпретацията на „Две хубави очи“ като „една от най-еротичните стихотворни молитви в нашата лирика“[6], като текст, който „изговаря най-важното от влюбената душа на Яворовия лирически субект – неговото опиянение от любимата, но и неговия страх от знанието за следствията на това опиянение“[7]. „Две хубави очи“ е „двоен портрет“[8] – на женската, но най-вече на мъжката влюбена душа, търсеща себе си в очите на любимата без да може да се постигне. (И на моите студенти винаги казвам, че при разговор със средностатистически българин, без да е филолог, на въпрос кое стихотворение на Яворов би назовал на прима виста, почти на сто процента отговорът е „Две хубави очи“. И това е най-банализираното в тълкувателски план стихотворение. Както находчиво се изразява Д. Михайлов, очите са винаги две, а щом са на любимата, ще са и непременно хубави[9]. Очевидно задачата на творбата не е да опише красивите очи на любимата, а по-скоро оглеждането на мъжа в тях, собствените му психологически преживявания.Мнозина забравят за изключително показателния Яворов стих „не искат и не обещават те“!) Става дума за една непозната в българската поезия, непомерна ситуация, в която мъжът и жената се изпепеляват взаимно от „разстояние”, дори без физически контакт. Те застават един пред друг, мъжът се взира, гледа, вижда и не вижда… Любимата остава хладно неотзивчива спрямо зова на любимия. Живеенето, горенето в любовния плам отвежда единствено към смъртта…
Със страстта на литературен детектив Михайлов обхожда стъпка по стъпка пътя на поета, отново и отново разчита изповедите му, разлиства първите му публикации, сравнява различните варианти на стиховете му, възстановява дори „отпаднали“ творби от поетическия му корпус, за да уплътни картината на цялото, за да подчертае висотата на естетическите избори на твореца. Но и по безапелационен начин доказва, че така наречените „новооткрити ръкописи“ – стихове и документи – разчетени и издадени сензационно през 2020 г. от доц. Милкана Бошнакова, всъщност са фалшификати. Помните, може би, за това издание от 2020 г. със скандалната претенция за новооткрити текстове на Яворов. Свръхпрецизният текстологичен анализ и литературноисторически коментар на Д. Михайлов представлява заредено с мисъл за бъдещето предупреждение, че става дума за „особено опасен случай на фалшифициране на документи, който касае един от най-големите поети на България“[10]. А всъщност – цялата българска култура. Но това вече е отделна много голяма и болезнена тема.
Във втората част на труда „Яворов и другите“ всеки текст и всеки жест на П. К. Яворов е разчетен като съдбовен.
„Хайдушки песни“ са се превърнали с времето в канонични и едновременно широко популярни творби на българската литература. Чрез изнесените факти около тяхното раждане, но и чрез тълкуването на тяхното ритуализиране като подготвян подарък на Гоце Делчев и като начало на едно съдбовно посвещаване на четата на бележития войвода Д. Михайлов ги разчита като част от личностен и общностен церемониал – на самата граница между живота и смъртта. В тези подходящи за речитативно произнасяне фолклорни стилизации проницателният коментатор е разпознал модерната различност, трагическото визионерство. Разпознал е не народопесенната мяра, а извънмерността на болезнената модерна чувствителност, която „сън сънува“, „сън прокоба“ – „сънува гроба“… Знаем за смъртоносната орис, която сполита българския революционер след този велик , безсмъртен дар…
Благодарение на Д. Михайлов семейният печат на Лора и Пейо Яворови е не само визуално опубличностен, но и коментаторски „разказан“. Печатът на Яворови е разчетен като израз, като веществен знак на поетовия копнеж по семейство. Копнеж, присъстващ в целия му творчески свят. Двете главни ръкописни букви, преплетени една в друга, Л и П, остават да тежат след случилата се семейна трагедия именно със силата на копнежа по абсолютното мъжко-женско единство. Печатът на семейство Яворови носи паметта за неговите притежатели – устремени един към друг, изпепелени един заради друг. Д. Михайлов е българският яворовед, който знае как да дешифрира паметта на предметите от света на поета.
Лично преживени са страниците, посветени на малкия брат на Яворов – Атанас Крачолов. Съгражданин на автора, Атанас Крачолов е видян не само и не толкова като близък роднина на поета, а най-вече като отвержен участник в реализирането на предсмъртната редакция на книгата завещание „Подир сенките на облаците“. Атанас е орисан с най-страшната отговорност и тегоба – да се грижи за поелия към смъртта Брат и Поет. Краткият текст, онасловен с цитат от Яворовото посвещение „Тебе, мило братче Атанасе…“, е жест на съдбовен спомен от детството, но и събуждане за живот на една забравена фигура от интимния и творчески свят на П. К. Яворов.
Изключително ценен е и етюдът, обговарящ „некролозите по стените“, появили се непосредствено след вестта за смъртта на поета. Симптоматични за духовното равнище на едно общество са жестовете, с които то посреща и изпраща смъртта на представителните си творчески личности. Според проучването на Д. Михайлов се оказва, че редица „сектори“ на българската интелигенция реагират на кончината на Яворов твърде резервирано, безучастно дори. Обстоятелствата около семейната трагедия и „официализиралата“ се жестока мълва за смъртта на Лора, продуцирана от роднините ѝ, предпоставят и „анатомията на омразата“ към най-големия български модерен поет. Но не тя е доминираща в тогавашното обществено пространство. Напротив, некрословата, подписани от студентите литератори-филолози, от най-преданите приятели съратници на поета д-р К. Кръстев, Вл. Василев, Мих. Кремен, Ал. Паскалев, Б. Пенев, Т. Александров, от македонските съзаклятници по идеи и оръжие, звучат като клетва, като другарски обет пред паметта на един „велик мъченик“. Това са текстове на „афективна обвързаност“, попаднали в сърцевината на един свръхтрагически смъртоносен любовен сюжет, на един живот в смъртта заради Отечеството и Любовта. Некрословата, появили се в преломния миг между „вчера“ и „днес“, между полуслепия, но жив и мъртвия, но всевидещ поет, основополагат културната памет за българския поетически гений, за неговото велико страдание и велика любов. В тях се изричат проницания, меродавни вече повече от сто и десет години.
И ще завърша с това, с което започнах. Яворовият мощен, безграничен дух упражнява трудно обяснима рационално власт – и в живота, но най-вече в живота след смъртта. Показва го и настоящата книга с всички разказани в нея сюжети. Защото, дали става дума за „петата хайдушка песен“, или за семейния печат на Лора и Пею Яворови, за достолепната в страданието и самотата си фигура на брата Атанас, или за некроложката изповед преклонение на студентите филолози, духът на П. К. Яворов магнетизира, подчинява, разтърсва. Всичко, до което се е докоснал той, надхвърля „тукашния“ хоризонт – метафизира земните ни дни.
Книгата „Яворов“ на Димитър Михайлов е настолна за всяка българска библиотека, за всяко българско семейство, защото сдобива с неизвестявани досега знания, със значими за цялата българска културна общност прозрения, с един, идващ от дълбините на ума, сърцето и душата поклон пред българския световен поет Пейо Крачолов Яворов. Остава всеки от нас, четейки я, да извърви, по свой образ и подобие, пътя на страданието като познание, на нощните кошмари като ясновидения …
[1] Неделчев, М. Яворовата година на траура. Юбилейно библиофилско издание. София-Поморие: Нора 2000, 2014.
[2] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 27.
[3] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 27.
[4] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 39.
[5] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 51.
[6] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 90.
[7] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 91.
[8] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 92.
[9] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 88.
[10] Михайлов, Д. Яворов. Велико Търново, 2024, с. 433.
