Пиесата на Джордж Бърнард Шоу "Оръжията и човекът", станала повод за протести в София, има 130-годишна история. Историкът Стефан Дечев разказва за проблемните моменти в нея, историческите факти зад написаното и реакциите при поставянето ѝ през десетилетията.
Кога, как и защо е написана пиесата „Оръжията и човекът“? Според изследователя на Джордж Бърнард Шоу (1856-1950) Мартин Мейзъл, ирландският драматург пише пиесата, за да дискредитира нормите на военните романи и да ги замени с един по-смислен поглед върху войната и жените.
Шоу си поставя преди всичко антивоенни цели и се противопоставя на идеализма и ширещата се според него фалшива и лицемерна романтика, която обслужва войната като явление. Бърнард Шоу се стреми да покаже на публиката безсмислието на войната и двуличния характер на човека. В случая конкретната война му служи единствено като фон за да обрисува войника на фронта в една негероична светлина.
Поставил си подобни задачи, драматургът първоначално написва само част от пиесата. Героите му на този етап просто носят имената Бащата, Дъщерята, Непознатия, Героичния любовник и други. Едва когато пиесата му е вече почти завършена, Шоу започва да се замисля над въпроса къде да се развива действието.
После търси и война, на фона на която да го разположи. Изборът попада на наскоро състоялата се Сръбско-българска война. Поради това започва да търси и едно уплътняване на първоначално по-абстрактните и по-скоро метафорични образи на героите. Дори и на този етап намерението му е самото действие да се развива в Сърбия и героите на пиесата да са сърби. Едва по-късно авторът сменя сърбите с българи.
Причината за това е съвсем случайна. Става така, че прочита пиеса на руския адмирал Сребряков, който командвал преди години българската Дунавска флота. Заподозрян обаче в симпатия към преследваните по това време руски нихилисти, Сребряков е принуден да бяга и се установява като емигрант в Лондон. От него Шоу научава някои подробности за българския живот, без сам той да е бил някога в България. През 1894 г. пиесата е завършена и вече готова за поставяне на сцена
На 21 април 1894 г. в лондонския театър „Авеню“ творбата е поставена на сцена. Тя фигурира в програмата с подзаглавие „романтична комедия“. През следващите седмици „Оръжията и човекът“ се играе 50 пъти. Един от биографите му, Антъни Гибс, смята, че точно тази пиеса го превръща в средата на 90-те години на XIX век в „драматург, който продава“. След няколко десетилетия, през 1925 г., Бърнард Шоу ще получи и Нобеловата награда за литература.
Кои са проблемните моменти в пиесата
„Не вярвам да отидем далече с тези нови обичаи. Това постоянно къпане не може да е добро за здравето – не е естествено. В Пловдив имаше един англичанин, който всяка сутрин се поливаше целия със студена вода. Ужасно! За всичко са виновни англичаните. Техният климат толкова ги измърсява, че трябва постоянно да се мият. Погледнете баща ми! Никога през живота си не се е къпал и доживя до 98 години – най-здравият мъж в България. Нямам нищо против една хубава баня веднъж седмично, за добро самочувствие; но всеки ден, това е смешна крайност.“
Веднага трябва да се отбележи, че още при първото поставяне на пиесата Шоу не е много убедителен, когато отговаря на обвиненията на критици в цинизъм и вулгарност. Той например твърди в британския печат, че е имал желание да покаже на лондонската публика „степента на цивилизация на българите през 1885 г., и при чистия въздух и чистите дрехи, които ги правят по-чисти отколкото и най-честото миене в мръсния лондонски въздух, те приемат навиците за къпане на големи западни градове просто като церемонии на цивилизацията и културата, а не от хигиеничната им страна“.
Шоу в същото време изразява дълбоко съжаление, че този откъс от пиесата се тълкува като „обида спрямо българската нация“. По негово мнение той „ни най-малко не е имал намерение да внуши, че българският майор, който се мие веднъж седмично заради социалното си положение, или неговият баща, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора.“
Авторът казва още, че под негов прицел са били по-скоро хигиенните навици на самите британци, като това не става ясно от текста на самата пиеса. Там Б. Шоу все пак осмива хигиената на майор Петков и семейството му, а не тази на самите британски поданици.
Първоначалните критики и недоволства карат автора да вкара в текста си кратко описание на историческата ситуация през 1885 г. Там се споменава за постигнатото наскоро българско Съединение и победата във войната срещу настъпващата сръбска армия, която „превръща българите в нация от герои.“ Това той е сметнал за нужно, доколкото неговият рационален антивоенен поглед го кара да рисува българите и като изпълнени с идеализъм и романтика. Там търси и причината за хвърлянето им с безразсъдна смелост в боевете по време на Сръбско-българската война. Добавеното описание се налага, тъй като от самата пиеса не става ясно, че това е война срещу нападнал противник за защита на Съединението.
Интерпретации на пиесата
В книгата си “Imagining the Balkans” (българското заглавие е „Балкани, балканизъм") българската историчка Мария Тодорова, дългогодишна преподавателка от Университета в Илиной, САЩ, откроява два модела за възприемане на Балканите от Запада в края на XIX и началото на XX в. С цялата им условност тя ги определя като аристократичен и буржоазен. В аристократичния тя вижда предубедено, но и закрилническо покровителство спрямо селянина от Балканите.
От своя страна буржоазният модел притежава някои от чертите на аристократичния, но доколкото се основава на просветителско и линеарно еволюционно мислене, там надделяват опозициите прогресивен-реакционен, напреднал-изостанал, индустриализиран-аграрен, градски-селски, рационален-нерационален и т.н. И в двата погледа общото е презрението към изпълнените със суеверия и нерационалност селяни.
М. Тодорова обръща внимание, че това най-ясно проличава в случаите, когато в тогавашните сериозни дебати в западните общества по определени въпроси Балканите са просто някакъв страничен проблем - така се създава възможност перспективата на погледа върху тях да е напълно несъзнателна.
Според Тодорова още е видно, че самият автор на пиесата слабо се интересува от България и българите сами по себе си. Те са единствено малка част от по-общите въпроси свързани със срещата между романтичните фантазии, от една страна, и прозаичната реалност, от друга. Рационализмът на Б. Шоу отрича и смята за лицемерни романтизма и идеализма, които правят от войната ценност. Тодорова стига до извода, че драматургът не е имал конкретно намерение да обижда българската чувствителност.
Все пак, четири години по-късно, когато пиесата му е публикувана за пръв път, Шоу напомня в предговора си за особено неприятното убийство на българския премиер Стефан Стамболов и добавя, че то е „достатъчно сензационно потвърждение на точността на моя скеч за театралния характер на първите имитации на западната цивилизация от буйните раси, които току-що излизат от робство.“
У него без съмнение има високомерие,
но и добронамерен хумор
и търпеливо снизхождение
„У него без съмнение има високомерие, но и добронамерен хумор и търпеливо снизхождение, снизхождението на възрастния спрямо детето“, пише Тодорова. „Шоу е прав, когато иронизира ирационалната смелост и невежеството на българските войници, но също така е истина, че само тяхната безразсъдна решителност и безусловна посветеност обръщат една безнадеждна кауза в блестяща победа.“
Реакции сред българите
Поради изтъкнатите по-горе моменти можем определено да кажем, че това не е особено поставяна пиеса в България и на българска сцена. През 20-те години на XX в. опит за представление се прави в Петрич, но тогава той е провален от ВМРО. Пиесата не е особено харесвана и в съседна Сърбия.
Когато на 11 юни 1921 г. спектакалът е поставен в Бургтеатър във Виена със заглавие „Героите“, той предизвиква бурно недоволство сред българските студенти в австрийската столица. Управляващият в тези години българската легация в Австрия Панчо Дорев сигнализира пред австрийската полиция, както и пред дирекцията на държавните театри за ненавременния характер на поставянето на пиесата.
Като резултат от постановката са премахнати най-язвителните места спрямо българите, но освиркванията и недоволството сред българските студенти продължават. Според доклада на Панчо Дорев австрийският печат също почти единодушно говори за нетактичността на Бургтеатър спрямо държава, която е била съюзник на Виена през току-що отминалата Първа световна война. Само четири дни след премиерата пиесата е свалена от репертоара.
Изнервените български реакции Б. Шоу разчита като доказателство за своята правота. Ето защо през 1924 г. в свое писмо до редакцията на в. „Берлинер Тагеблат“, публикувано на страниците на „Таймс“, предугаждайки нови протести на български студенти срещу поставянето на пиесата на сцена в Берлин, Шоу настоява, че е представил правдив образ на България и българите. За него наистина през 1885 г. „библиотеките, електрическите звънци и къщите с повече от един етаж“ са скорошни нововъведения в Княжеството. Той изказва и предположението, че е възможно самият Стамболов „да е убит по причина, че не си е миел често ръцете.“
След дългогодишните български възражения към пиесата, точно в това свое изявление в английския печат Бърнард Шоу говори и за характерен недостатък на българите да се надсмиват над себе си. Той пише: „Комедията е възможна само във високоцивилизована култура, защото относително варварския народ не понася осмиването на своите недъзи. Цивилизованата публика се радва, ако я оставят да се смее на самата себе си, и признава благотворната сила на подобно начинание.“ Накрая завършва и с една леко нахална бележка: „Когато с моята искрено дружелюбна подкрепа българските студенти развият чувство за хумор, проблемите ще изчезнат.“
Шоу, разбира се, не е прав. Българите, както и много други нации, имат чувство за хумор и за самоирония и без негова помощ. Алеко Константинов вече е започнал да печата отделни откъси или части от бъдещия „Бай Ганьо“. Да не говорим за Добри Войников и неговата „Криворазбрана цивилизация“, за Славейковото „Не сме народ, а мърша“ или за Ботевите „православни скотове“.
Дълги години точно тази пиеса на Шоу не е преведена на български език. Когато през 90-те години на XX в. режисьорът Николай Поляков поръчва нейния превод, такъв е направен от Георги Станчев. Текстът обаче така и не е публикуван. През 1995 г. в театъра във Враца Н. Поляков прави своя сценична версия и поставя пиесата на сцена със заглавието „Шоколадовият войник“. Получава дори награда на Националния фестивал на малките театри. През 2000 г. Поляков прави нова версия на постановката и на сцената на Русенския театър.
През 2006 г. пиесата е отпечатана в превод на Венцеслав Бъчваров („Шоколаденият войник: Оръжията и мъжът“), а в 2018 г. на Стоян Чапразов и Райко Чапразов („Оръжията и човекът“).
Правдиви ли са образите на българи в пиесата
Като се има предвид обстоятелството, че 30 години след създаването на пиесата драматургът е доста по-остър за липсата сред българите „на високо цивилизована култура, защото относително варварският народ не понася осмиването на своите недъзи“, е логично да се запитаме дали, макар и случайно избрани, българите не са все пак представени правдиво в пиесата. Може би точният отговор би бил - и да, и не.
Надсмиването над себе си се прави
от зрелите нации, като започва
от отделни техни представители
Едно обаче е ясно. Надсмиването над себе си се прави от зрелите нации, като започва от отделни техни представители. Нашата наука вече притежава немалко задълбочени изследвания посветени на хигиената в миналото, които категорично потвърждават описаното в пиесата. Изследвайки всекидневието в миналото историчката Райна Гаврилова отбелязва как „българинът не обича водата и тази вкоренена неприязън не може да се промени с поучения."
„Българинът се къпел рядко", продължава тя. "Считало се за достатъчно да си умиеш краката и главата в събота. Възрастните не се къпели освен в редки случаи.“ И за времето след отхвърлянето на османската власт историкът Румен Даскалов е също категоричен: „Авторите са единодушни по въпроса за липсата на навици за редовно къпане у повечето българи, в контраст с хигиенните навици на турското население и със завещаните от турците бани, много от които били занемарени.“
Всъщност освен историците не по-малко категорични и еднозначни са и свидетелствата на съвременници. През 1901 г. етнографът Димитър Маринов (1846-1940) свидетелства за Западна България следното: „За някои пък няма да преувеличим, ако кажем, че се къпят само два пъти в живота си: кога ги кръстили в купела и когато ще умрат, за да ги погребат. Има още едно трето къпане: кога ги завари на полето силен дъжд и ги окъпи, както казват самите те, насила т.е. против тяхната воля.“
Географът, етнограф, фолклорист и историк Йордан Захариев (1877-1965) също свидетелства как в Кюстендилския край къпането на възрастен човек е било нещо непознато.
По отношение на Македония, но по-скоро в градска среда, още в „Желевзния светилник“, писателят Димитър Талев (1898-1966) също говори за седмичното миене на глава и крака, като допълва за народните представи: „Добре е няколко пъти в годината, срещу Божик или Великден, да отиде човек на баня …“.
ВМРО може и да е провалило поставянето на пиесата в Петрич през 20-те, но в Циркулярите на Рилския конгрес от 1905 г. се отделя немалко място на хигиената - тема изследвана в детайли напоследък от историчката Елена Александрова.
И все пак …
Разбира се, контрастът с другия свят тогава не е толкова голям. Вследствие на слаба хигиена често и на Острова има болести и епидемии. Във Викторианска Англия по това време банята е непозната не само сред бедните в градовете.
Можем да кажем още, че доколкото не е бил в България, нито един от образите на Шоу не се държи реално като българин. Той е налучкал на места бита на страната, но не я познава. Не успява да разбере още, че служещата му за фон война служи на важна за българите кауза, доколкото са нападнати.
И все пак, след години М. Тодорова свидетелства за впечатленията си от първия прочит на пиесата някъде през втората половина на 70-те: „Не си спомням да съм се почувствала засегната ни най-малко при прочита на пиесата. Възприех я просто за остроумна антивоенна пиеса и съм се смяла от сърце.“
След още години обаче Тодорова добавя: „Ако през 1894 г. България не беше още малолетна (едва 16 годишна) и ако някой достолепен българин с отличен английски беше представен на Бърнард Шоу, писателят можеше да се поколебае и може би щеше да смекчи сцената със съмнителната българска хигиена в „Оръжията и човекът“.
Преводачът Стоян Чапразов също изтъква как България и българите са нужни на Шоу единствено за да обслужат комедийните цели на пиесата му. И доколкото самият драматург твърди обратното, сам Ст. Чапразов се пита дали го прави за да приглуши гузна съвест за вече изреченото и за тенденциозното окарикатуряване на портрета на българите.
Всичко това ни най-малко не оправдава нито срамните сцени на 7 ноември вечерта пред Народния театър, нито непремерените и изнервени реакции на Съюза на писателите и националистически организации. Заплахата за свободата на изразяване е толкова голяма, че тя трябва да дойде на първо място.
