Рене Жирар, „Случаят Йов. Пътят на древните, по който са ходили беззаконниците“, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“ 2024 г.

В полето на съвременната хуманитаристика Рене Жирар (1923–2015) е самотна фигура, но неговата „теория за миметичното насилие“ набира сила и става все по-популярна днес. Тя отдавна надхвър­ля сферата на литературознанието или на антропологията на религията, прилага се дори в по­литическите науки, в анализа на феномени като войната или тероризма.

Самият Жирар е парадоксален пример на изследо­вател, чиято слава тръгва от САЩ, за да се вър­не в Европа, а не обратното (какъвто е пътят на други френски мислители като Пол Рикьор, Жак Дерида или Жан-Люк Марион). Той заминава като лектор по френски език в САЩ още в края на 40-те години на ХХ в., където години наред странства от университет на университет, преди да се ус­танови окончателно през 1980 г. в Станфорд. При това упорства и пише на родния си език в Аме­рика, въпреки че във Франция първите му книги не се ползват с особен успех, включително заради християнската перспектива, която той отстоя­ва по време, когато интелектуалният хоризонт се намира под знака на трите „М“ (Маркс, Мао и Маркузе).

През 60-те години на миналия век структурална­та антропология на Клод Леви-Строс е също в апо­гея си. Тогава обаче друг един християнски мисли­тел – Пол Рикьор – отправя към бащата на „Диво­то мислене“ (1963) следния важен въпрос от стра­ниците на персоналисткото сп. „Еспри“: Как ста­ва така, че можем да обясним всички митологии или култури освен нашата собствена? Нима юдео­християнската култура не е дала доказателства за възможностите си да се самоинтерпретира или самообновява? Отговорът на Леви-Строс е категоричен – „можем да разбираме само отвън“. Сиреч необходима е определена дистанция между наблюдаващия и наблюдаваното, затова не бихме могли да сме „етнолози на нашето племе“.

Малцина по време на онзи спор забелязват поява­та на първите текстове на Рене Жирар, нашумял малко по-късно чрез книгата си „Насилието и све­щеното“ (1972), с която напълно реабилитира въз­можностите на западната култура да промисля собствените си начала. Нещо повече, според Жи­рар, който е практикуващ католик, християн­ството е единствената религия, предвидила соб­ствения си финал. Става дума за „предзнанието“, известно като апокалипсис и описано в Открове­нието на св. Йоан Богослов. Истината за „иден­тичността“ на всички хора е възвестена в исто­рията, но никой не иска да я чуе, а вместо това отстояваме фалшивите си различия. И вместо да възприемем мускетарската формула „Един за всички, всички за един“ (идеалната формула за отношение към ближния), продължаваме според Жирар да прибягваме до принципа „всички срещу един“, основаващ се на кръвопролитието и „из­купителната жертва“ (описана в Стария Завет като „жертвен козел“).

Хипотезата на Жирар е следната: тъй като хо­рата изначално са в плен на подражанието (ми­мезис), те трябва да открият средствата, чрез които да се справят със „заразяващото желание“. В противен случай съперничеството между всич­ки „желаещи същества“ е в състояние да прово­кира такова отприщване на насилието, което би могло да доведе до изчезването на техните об­щества. Още от зората на човечеството, твър­ди Жирар, подобни кризи са се разрешавали чрез принасянето на „изкупителна жертва“ (жертве­ния козел) – едновременно виновна за безредие­то, но и способна да възстанови мира. И така до следващата миметична криза. Човечеството се ражда от жертвоприношението и всички ние сме деца на религията, но едва християнството из­вършва радикален обрат, разкъсвайки целия този ритуален кръг на насилието, когато Невинният (сиреч Христос) поема върху Себе Си всички гре­хове на човечеството. Ала в наши дни, настоява Жирар, слабостта на религията вече не е в състо­яние да удържа насилието (войната на всички сре­щу всички) в определени граници. И в този смисъл апокалиптичните текстове от Светото писание наистина описват надигащата се към нас реална катастрофа. Именно заради тази „еволюционна теория“ на културата философът Мишел Сер на­рича Рене Жирар „Дарвин на социалните науки“, а изследователят Жан-Мари Доменак го определя като „Хегел на християнството“.

Мнозина изтъкват, че цялата теория на Жирар се съдържа още в първата му книга „Романтическа лъжа и романна истина“ (1961), базирана върху про­чити на Сервантес, Пруст или Достоевски. И това е вярно, въпреки че цели петнайсет години той задълбочено проучва трудовете на етнолози или на антрополози на религията, търсейки аргумен­ти, които да потвърждават или отхвърлят него­вата „миметична теория“.

С изключение на християнството, настоява Жи­рар, всички други религии сакрализират насилие­то и оневиняват гонителите. Само Библията ни предлага различен прочит, тя предоставя думата на жертвата, за да можем да чуем и нейната глед­на точка. Включително и тази на Иисус Христос, на Агнеца, превърнал се в невинна жертва и дошъл на този свят, за да отнеме „греховете на света“ (жертвеното насилие).

Ала как проработва тезата за „миметичното на­силие“ в Случая Йов? И що за ключ към нея ни пред­лага Рене Жирар в книгата си „Пътят на древни­те, по който са ходили беззаконниците“, публику­вана през 1985 г.?

Въпросът е какво знаем всъщност за Йов. Толко­ва много неща, но и толкова малко. Йов е роден в страната Уц, твърде далечна страна, за чие­то местоположение са се изказвали догадки от векове. Той не е евреин, но силата на красноре­чието му е съпоставима с тази на старозавет­ните пророци. А в същото време е сякаш гражда­нин на човечеството. Йов е всеки отделен човек. Включително заради това, че страда непрестан­но. Изгубил е синовете и дъщерите си и всичките си притежания. Всички тези злодеяния са му сто­рени от сатаната с позволението на Бога, както научаваме още от пролога.

И именно тук се намесва Рене Жирар, предлагайки коренно нов и различен прочит на Книга на Йов. Без да „дописва“ нещо, позовавайки са на редица пасажи, които са убегнали на вниманието ни, пре­създавайки ги чрез термините на своята „миме­тична теория“.

Новото е в онова, което сам Йов намеква, спирай­ки се на нещастията си. Причината за неговите страдания не е „нито божествена, нито сатанин­ска, нито материална, а човешка, само човешка“.

За да ни убеди, Жирар прибягва до следния „при­йом“: не се спира на пролога и на заключението, а съсредоточава вниманието си върху Диалозите на „приятелите“ на Йов с него самия.

Да, вярно е, че по този начин сякаш се загърбва най-важният „екзистенциал“ на Книга на Йов – предмет на коментари от св. Йоан Златоуст до папа Григорий Велики или св. Тома от Аквино, а впоследствие от Киркегор или Шестов до Карл Густав Юнг (списъкът е безкрайно дълъг).

Но пък така „жизнената драма“ на Йов и отговор­ността на човеците в нея става по-ясна и по-от­четлива: защото той първо е бил възвеличаван, а сетне остракиран; станал е жертва на „масов об­рат“ и на едно променливо обществено мнение, капризно и чуждо на всяка умереност. Самият Йов не е отговорен за промяната, която претърпява тази тълпа, подобно на онова, което се случва с Иисус в сходни обстоятелства – между Връбна не­деля и Разпети петък.

И тук вече схемата с „жертвения козел“ прора­ботва (без този библейски термин да се използ­ва пряко в Книга на Йов). Става дума за прилага­нето на принципа „всички срещу един“, който кара „стръвната глутница“ да се сбере около избрана­та жертва и да сакрализира насилието. Всички са срещу Йов. Близките, а и по-далечни съседи, мла­дите, както и старите, някогашните прияте­ли и сродниците се превръщат в хор, повтарящ, че той е виновен, въпреки липсата на конкретна вина. Дори съпругата на Йов го призовава: „Похули Бога и умри!“ (Иов. 2:9).

Жирар е категоричен, че в това отношение съд­бата на Йов силно напомня тази на персонажите от античните трагедии и че той е съпоставим с Едип или Антигона, станали жертви на чудовищ­ни обвинения и наказани сурово от общността. И все пак разликата е много съществена.

Благосклонността на народа издига Едип, но сетне той бива обвинен в отвратителни престъпле­ния. Със смущаваща бързина кумирът се превръ­ща в прокълнатия и чумавия, чието колективно наказание ще възстанови божествената благословия срещу „врага на Бога“. Едип обаче е успешен жертвен козел, докато Йов е провален жертвен козел. Той съсипва митологията, удържайки своя­та гледна точка. Оставайки верен на своята ис­тина като жертва, Йов е всичко онова, което Едип не е.

Йов бива подложен на истински „тоталитарен процес“, а неговите приятели заговарят на ези­ка на бъдещите сталински прокурори. Жертва­та трябва сама да признае вината си. Йов тряб­ва да се самоочерни пред общността. Единствено пълното и окончателно самопризнание, съгласие­то на жертвата е онова, което може да даде вре­менен лек за проблемите на общество, заразено с „миметичното насилие“. Но само за кратко, преди нови конфликти да наложат необходимостта от намирането на нова жертва.

По тази причина, твърди Жирар, тримата прия­тели са заинтересовани от истината не повече, отколкото съветските прокурори. Йов трябва публично да признае виновността си; не е важно в какво, важно е да е пред очите на всички. Клетни­кът е подтикван да признае, че е бил поразен от „един непогрешим Бог, а не от погрешими хора“.

И тук е второто откритие в анализа на Жирар, който изрично ни подканва особено да внимава­ме в това „кой говори“ в Книга на Йов. И как ста­ва така, че Бог внезапно се вслушва в жалбите и виковете на Йов? Да не би в някои от основопола­гащите пасажи на Книга на Йов тримата прияте­ли да говорят „с друг глас“, макар да твърдят, че говорят от името на Бога? Защото този техен бог (изписан с малка буква от Рене Жирар), този бог на преследвачите и на отмъщението в макси­мална степен се припокрива с „княза на тоя свят“, който е „открай човекоубиец“ (Иоан. 8:44).

Ала това не е Богът на жертвите, Защитник на невинно обвинения Праведник, когото идва да възвести Иисус Христос.

Подобно на Йов, Иисус е обвинен и всички го въз­ненавиждат. Той се превръща в „кървав откуп“ заради греховете на цялото човечество. Но за разлика от Йов, който е реабилитиран приживе, Иисус бива осъден на смърт и разпнат. Страсти­те Христови възпроизвеждат всички страдания, извървени някога „по пътя на древните, по кой­то са ходили безаконниците“ (Иов. 22:15), цялата тази „магистрала на насилието“, белязала човеш­ката история.

Онова, което е особено важно в Случая Йов, е, че един човек устоява на „миметичното насилие“ и подава много важен знак към Бога, макар да успява само „наполовина“.

Чрез Страстите Христови обаче Иисус заразя­ва с ненасилие насилието и сякаш го превръща в мъртва буква.

„Животът ми е духване“ – ни казва още Йов (7:7). Двояка е и Историята, която чрез историята на Йов получава своята цел – правотата.

Йов е праведник, както е прав пътят. Нали в кни­гата на Исаия е казано следното: „Пътят на пра­ведника е прав: ти ще уравняваш пътя“ (Ис. 26:7).

На Йов, изглежда, е било писано да уравнява Исто­рията, преди тя да навлезе в своята нова ера.

_____

Текстът е предговор към българското издание на книгата на Рене Жирар, която току-що излезе от печат.   

Тони Николов