На 8 ноември любителите на фентъзи истории с хорър елементи ще бъдат приятно изненадани, защото излиза от печат „Коприва и кости“ – проникновено и мъдро, същевременно брутално и тъжно четиво, заредено със състрадание. Т. Кингфишър ловко използва „костната тъкан на вълшебна приказка“, за да създаде нещо оригинално и вълнуващо!

 

 

 

 

„Коприва и кости“ (преводач: Диляна Георгиева, художник: Живко Петров, 304 стр., цена: 20 лв.) пренася читателя в малко беззащитно кралство, където живеят три принцеси. А в съседното – млад принц, над когото тегне тежко проклятие. За да бъде скрепен съюзът между двете кралства, принцът отвежда най-голямата принцеса в брачните покои, но тя умира при загадъчни обстоятелства с дете в утробата си. Идва ред на втората, която непрестанно зачева и помята, насилвана от принца, в опит да роди желания наследник. Тогава най-малката принцеса, пратена в манастир, за да е далеч от козните в двореца, решава да спаси сестра си. Ала магията ѝ отрежда да преодолее невъзможни предизвикателства и да открие чудати създания. Трябва да направи куче от прокълнати кости, да си ушие наметало от бухалска кожа с копривени конци и да улови лунна светлина в глинен буркан. По пътя си среща невеста на тленния прах, кокошка, обладана от демон, добри и зли орисници, коварни призраци, озовава се на пазар на гоблини и там избавя от плен рицар, който ще се възправи срещу принца.

С мощно въображение, разказваческа дарба и щипка хумор Т. Кингфишър разчупва класическия приказен модел за принцесата и принца и поднася завладяваща фентъзи история с хорър привкус, в която вплита вечни послания за един по-добър и справедлив свят.

 

 

Т. Кингфишър е псевдоним на популярната и многократно награждавана американска писателка, художничка и илюстраторка Урсула Върнън. Родена през 1977 година, Върнън е автор на книги за деца и комикси, а под псевдонима създава фентъзи литература за възрастни. Сравняват я с Тери Пратчет, Питър Бийгъл и Нийл Геймън. Романът „Коприва и кости“ (2022) е удостоен с престижното отличие „Хюго“, освен това е финалист за наградите „Небюла“ и „Локус“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Т. Кингфишър - „Коприва и кости“ (Откъс)

 

 

 

 

 

 

Из Първа глава

 

 

Гарвани изпълваха дърветата, луди хора пълнеха горите. Кости преливаха от ямата, а шепите ѝ едвапобирахателта.

Крайчетата на телта бяха разкървавили пръстите ѝ. Старитеубожданиявечезасъхваха, новръхчетата им пареха почервенели, а кожата ѝ беосеянасяростни драскотини. Възглавничките на пръстите ѝ сеподуваха и губеха сръчността си.

Мара осъзнаваше, че това никак не е добре, но възможността да живее достатъчно дълго, та да умре от инфекция, бе прекалено нищожна, за да се притеснява особено.
Взе една дълга, тънка кост от краката и уви краищата ѝ стел. Намери ѝ мястододругадългакост–не от същото животно, но пък много подобно – и ги върза една за друга, а после я нагоди в рамката, която ваеше.

Ямата беше пълна с кости, ала не ѝ сеналожида рови прекалено. Можеше да проследи прогресията на глада отзад напред през различните пластове. Бяха се
хранили с елени, както и с говеда. После, когато добитъкът е свършил и нямало повече елени, са изяли конете, а след като и коне не останали, стигнали до кучетата.
Щом приключили с кучетата, се изяли един друг.

Тя търсеше именно кучетата. Сигурно и човек можеше да направи от костите, но вече не питаеше особена любов към хората.

Кучетата обаче… кучетата бяха винаги верни.

– Ключа за арфата извая от пръстите ѝ тънки– запя тихо и вяло Мара под нос. – А от златните коси опъна струни звънки…

Гарваните се зовяха един друг от дърветата с тържествени гласове. Тя се зачуди какво ли си е мислел арфистът в песента, докато е майсторял инструмента си от костите на една мъртва жена. Навярно той единствен би разбрал какво прави тя сега.
„Аковъобщеесъществувал. Адоридаетака, що за живот си водил, че в крайна сметка да правиш арфа от трупове?

Но пък в тази връзка, що за живот водиш, че в крайна сметка да правиш куче от кости?“
Много от костите бяха счупени заради костния мозък. Откриеше ли някои, които си подхождаха, завързваше парчетата едно за друго, така че пак да станат цели, но често бяха твърде нащърбени. Налагаше се да ги увива с тел, оставяйки кървави отпечатъци по повърхността.

Но това не беше проблем. Беше част от магията.

„ПъкикогатовеликиятгеройМордекайепоразил отровния червей, да не би да се е оплаквал, че пръстите го болят? Естествено, че не.

Поне не и там, където някой може да чуе и да го документира.“

– Едничката песен на арфиста бе… – И тя изтананика монотонно: – О! Страховитите хали и ветрове…

Напълно осъзнаваше колко налудничаво звучи.

Донякъде дори се отврати. Но същевременно разбираше, че е коленичила пред яма, пълна с кости, в земи, тъй напоени с ужаси, че краката ѝ потъвахавпръстта, сякаш вървеше върху огромен мазол. Малко лудост тук съвсем не беше неуместна.
Черепите бяха лесна работа. Откри един хубав, едър, със здрава челюст и прочувствени очни кухини.

Имаше десетки, от които да избира, но можеше да си послужи само с един.
Болеше я по съвсем неочакван начин. Радостта от откритието бързо се стопяваше пред мъката за всички останали, които щяха да се окажат непотребни.

„Могадастоятукдокраянаживотасисшепи, пълни с тел, и да правя кучета от кости. А накрая гарваните ще ме изядат, ще падна в ямата и тогава всички ще бъдем просто кости…“
Сподавен плач заседна в гърлото ѝ исеналожида спре. Извади от торбата меха с вода и отпи.

Кучето от кости беше почти готово. Разполагаше с черепа и изящната извивка на гръбнака, два крака и дългите, елегантни ребра. Вярно, това куче щеше да побере поне десетина от събратята си, но важен бе черепът.

Мара погали кухите орбити, които внимателно бе обточила с тел. Хората разправяха, че душата живее в сърцето, ала тя вече не вярваше. Беше започнала творението си от главата. Бе отхвърлила някои кости, защото сякаш не пасваха на черепа. Дългите, невероятно фини глезени на хрътките не биха успели да носят черепа ѝ. Трябваше ѝ нещопо-силноистабилно, догили елкхунд, нещо с тежест.

Имаше една песничка за скачане на въже за куче от кости, нали? Къде я беше чула? Със сигурност не и тук. Принцесите не скачаха на въже. Навярно е било по-късно, в селото в близост до женския манастир. Как беше? „Кучеоткости, каменнокуче...“

Гарваните изгракаха предупредително.

Мара вдигна глава. Птиците хленчеха сред короните на дърветата отляво. Нещо приближаваше, блъскаше се в стволовете.

Тя дръпна качулката на наметалото си и се мушна наполовина в ямата, притискайки скелета на кучето о гърдите си.

Наметалото беше направено от опърпана бухалска кожа и изпредени от коприва конци. Магията ѝ сиимашесвоитенедостатъци, нопъкбенай-доброто, което успя да сътвори за отпуснатото ѝ време.

„Отзарандоздрачипослепак, сшилооттръни– да, бих искала да видя кой ще се справи по-добре. Даже и невестата на праха каза, че съм успяла, а тя раздава хвалебствия като вода в пустиня.“

В дрипавото наметало имаше големи дупки, но Мара бе открила, че това не е от значение. Тъй или иначе, изкривяваше очертанията ѝ, тахоратагледаха направо през нея. Дори и да им се стореше, че тук-там светлината и сенките са разположени странно, не се задържаха достатъчно дълго да се чудят защо се получава така.

Хората притежават невероятната способност да пренебрегват това, което виждат със собствените си очи. Мара мислеше, че тъй като светът е толкова особен, а човешкото зрение е твърде несъвършено, скоро решаваш, че съвсем всичко може да е игра на светлината.Мъжът излезе от дърветата. Тя го чу да си мърмори, но не успя да разбере какво. Установи, че е мъж, само защото гласът му беше доста дълбок, а даже и в това не бе напълно сигурна.

Повечето хора от обречената земя бяха безобидни.

Бяха изяли забранената плът и наказани за това. Някои виждаха неща, дето ги нямаше. Други не можеха да вървят и техните другари им помагаха. Преди няколко вечери двама споделиха огъня си с нея, макар и тя да гледаше да не докосва храната им, колкото и да ѝ предлагаха.

Жесток беше духът, готов да накаже гладуващи хора заради това, което са били принудени да ядат, ала духовете никога не са се престрували на добри.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Николета Николова, 885 425 562)