Когато говорим за миналото, когато назоваваме светлите имена на народните будители назад в историята, е лесно. Но когато разговорът се обърне към настоящето, става трудно. Започваме да използваме обтекаеми фрази и да се пазим да не назовем нечие име на днешен будител. Твърдим, че има много съвременници с будителски дух и будителски дела, но избягваме да споменаваме имена. Не е трудно да се обясни защо е така – защото ако споменем някого поименно и го наречем будител, веднага върху него се нахвърлят отрицатели, ругатели, присмивачи, които го отхвърлят и обругават. Аз пък не приемам за будители Петьо Блъсков, Ирина Бокова и Людмила Живкова, чиито имена бяха наредени сред други достойни българи в издание на УниБИТ преди няколко години.

По отношение на будителите от миналото имаме национален консенсус. Не пълен, но достатъчен. Когато стъпим на територията на настоящето, теренът става хлъзгав. Възрожденският дух на нашите предци ни липсва и ние искаме да го възпроизведем. Но възрожденският дух не може да се копипейства. А е много важно днес да кажем какви сме.

Къде отиде онзи дух на будителите, как така го изгубихме през годините, защо ни липсва и не можем да се артикулираме такива, каквито сме, с подменени ценности, все по-разделени, все по-агресивни един към друг, с нетърпимост към мнението на другия.

Днес стои въпросът дали наистина искаме

да бъдем равни с другите европейски народи.

На Левски ли сме последователи,

или сме се отклонили в друга посока?

Днес е масово усещането за безпътица. Човек чувства, че не е нормален, че нормалното е да се краде, лъже, да се самовеличаеш, да не се съобразяваш с другите. Там се корени безпътицата, това е липсата на възрожденския дух. В какво се състои възрожденският дух – в честност, обич към отечеството, жертвоготовност, да работиш повече за другите, а не за себе си. Будителите носят идеята за посвещение. Хоризонтът на тяхната мисъл надхвърля тяхното време.

След 1947 г. Денят на народните будители е заличен от календара. Добродетелите на народните будители трябва да бъдат заменени с нови. На заседание на ЦК на БКП през 1971 г. Тодор Живков казва: „Не може да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа освен тези, които партията издига“. Казано е по друг повод, но очертава цялостната рамка на тогавашното общество.

Сега, като възстановихме Деня на будителите, какво се е променило. Всяка година на този ден президентът не пропуска да подчертае, че „будителят не е интелектуалец по европейски образец“. А преди век и половина Левски е изразил много по-точна визия: „За да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после, да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“.

Днес стои въпросът дали наистина искаме да бъдем равни с другите европейски народи. На Левски ли сме последователи, или сме се отклонили в друга посока?

Политическата територия започна да краде от личната и да я завзема, да изземва личния ни живот. След поредните предсрочни избори отново сме в безпътица, отново нямаме перспектива. До скоро бяхме оградени от червени линии, които не биваше да бъдат преминавани. След последните избори вече сме оградени от санитарни кордони. Когато някой изобрети подобна фраза, останалите я подемат, докато тя се превърне в дъвка. Санитарният кордон вече не е само около Пеевски. Всеки се е оградил в санитарен кордон, всеки се пази от другия, защото другият е токсичен. Най-напред в санитарен кордон едно от друго се оградиха двете депесета. Всяко едно твърди за себе си, че няма нищо общо с обръчите, порциите, пазаруването на гласове, кадруването в съдебната система и пр. На останалите политически субекти се предлага всеки да си избере, което му харесва. Ще изпереш това, което си избереш, а мръсната вода ще плиснеш върху другото.

След последните избори вече сме оградени

от санитарни кордони. Санитарният кордон вече

не е само около Пеевски. Всеки се е оградил

в санитарен кордон, всеки се пази от другия,

защото другият е токсичен.

Още преди дъвката „санитарен кордон“ да влезе в обръщение, избирателите оградиха в санитарен кордон всички политически субекти. От избори на избори избирателната активност намаляваше, а електоралната подкрепа на всички партии се стопяваше. Понякога това ставаше в драматични форми – спечелилите едни избори едва успяваха да влязат в парламента на следващите. А публичното говорене минаваше във все по-висока октава от избори на избори. На последните имаше малко завишено участие, но то пък се дължало на купени гласове. Но тъй като всички партии повишиха резултатите си, това може да означава единствено, че всички са купували. Подобно нещо обаче никой няма да признае. Истината по-скоро е, че „изморените“ избиратели дадоха малко шанс. Но ако отново не се състави редовно правителство, в ранната пролет на следващата година всички ще берат гъби под снега. Когато Народното събрание след толкова опити не успява да избере правителство, то самото става ненужно.

Впрочем по-предишния парламент успя да създаде сглобка и тя работеше прилично. Но названието „сглобка“ беше компрометирано от тези, които го измислиха, и на последвалите избори те изгубиха половината си избиратели. Защото политиците така си бяха възпитали избирателите. А названието „сглобка“ беше твърде точно. Всичко, което ползваме в живота си, са някакви сглобки. Когато са сглобени добре, те изпълняват функциите си.

В настоящата ситуация в нашата страна не може да бъде съставено друго правителство освен сглобка. В обозримо бъдеще еднопартийно правителство няма да има. Няма да има и условия някой да се осмели да нарече сглобката коалиция. Освен тази причина има и още една, поради която е хубаво да свикнем със сглобката. Всички знаем, че в нашата мила родна страна много се краде. Известен контрол над кражбите може да се упражнява единствено от политически субекти, които си нямат доверие и се дебнат един други. Сглобката е точно такъв формат. Именно в това е принципната разлика между тройната сглобка и някогашната тройна коалиция. Но след като този формат беше обруган, аз не виждам друг възможен.

И политиците, и избирателите попаднаха в клопката на сглобката. Смешното е, че те сами поставиха тази клопка. Тъжното е, че никой не предлага по-читаво решение. Служебните правителства не са решение.

Чувала съм, че когато вълк попадне в клопка, той прегризва крака си, за да се освободи. Достатъчно е умен, за да знае, че е по-добре да остане без един крак, отколкото да остане без кожа. Има и смелостта да го направи. Ние не сме достигнали интелигентността на вълка, затова ще си седим в клопката, ще си скимтим и ще чакаме да дойде ловеца и да ни „освободи“.

И политиците, и избирателите попаднаха

в клопката на сглобката.Смешното е,

че те сами поставиха тази клопка.

Тъжното е, че никой не предлага по-читаво решение.

Сигурно не съм единствената, която забелязва как катастрофално пада политическата и граматическата култура на нашите политици. Повечето от тях изгубиха всякаква мяра да се държат прилично. А будители уж има, но ги няма на терен. Няма кой да събуди нашето заспало или приспано общество. Силата на безсилните е да създадат санитарен кордон около циничната наглост.