За акцията „Завръщане на имената“: Стоенето в студа часове наред имаше своята правда – те са мръзнели по същия начин в ледените карцери и товарните вагони, лягали са с вкочанени тела във вечно замръзналата руска история, и трябваше да бъдем там, слушайки техните имената в безкрайна заупокойна молитва.
В продължение на тринайсет години, от 2007 до 2019 г., този ритуал[1] устоя, оформи се и стана един от най-важните в годишния цикъл от празници и паметни дати. В края на октомври в Москва е вече късна есен, с нощни студове, дъжд, а понякога и сняг. Можеш да отидеш сутрин, когато все още няма опашка, и да приключиш за 10–15 минути, но обикновено задълженията пречат, както и разбирането, че трябва да дойдеш, без да бързаш. Така стигнах до площад „Лубянка“ вечерта, в ранния здрач, когато площадът беше обвит в синкава мразовита мъгла, през която светеха прожекторите. Опашката обграждаше целия площад до Политехническия музей – стотици хора, чакащи от няколко часа. Преминах от началото до края на редицата и срещнах десетки познати лица – роднини, приятели, колеги, герои на моите интервюта… В крайна сметка, не бяхме толкова много в двайсетмилионната Москва. Не беше обичайно да се присъединяваме към своите близки хора и аз застанах в края на редицата.
Над площада звучаха имена, фамилия след фамилия – за тринайсет години четене на списъка с 40 хиляди разстреляни в Москва в годините на Големия терор бяхме стигнали само до половината. Всяко име проблясваше като искра в нощта. В тези няколко секунди се опитвах да си представя съдбата, ареста, мъченията, присъдата и смъртта на този човек, но вече звучеше следващото: лекар, електротехник, икономистка, адвокат, машинописка, селянин… Животи смазани от сляпата машина на терора. Имената за четене изскачаха на случаен принцип, както и самите жертви бяха статистически.
Беше хладно и влажно, отивахме до павилиона за кафе, топлехме се на газовите печки и се връщахме на опашката. Стоенето в студа часове наред имаше своята правда – те са мръзнели по същия начин в ледените карцери и товарните вагони, в безкрайните поредици от прехвърляния и проверки, лягали са с вкочанени тела във вечно замръзналата руска история и трябваше да бъдем там, като на църковна служба, слушайки техните имената в безкрайна заупокойна молитва. В това бдение имаше нещо религиозно, което ни свързваше не само с паметта за конкретни хора, но и с вечността, дълга, изкуплението, възмездието. Когато идваше моят ред, прочитах в микрофона три имена от моя лист, към които добавях прадядо ми по майчина линия, инженер Павел Иванович Сичев, разстрелян в Москва през януари 1938 г. (дядо ми по бащина линия е прекарал 17 години в лагерите, но оцелял) и един от политическите затворници на Путинова Русия – Юрий Дмитриев.
От устите ни излизаше пара, около Соловецкия камък[2] горяха десетки погребални свещи, а от другата страна на площада гледаше с немигащите си прозорци зловещото здание на „Лубянка“, което като че ли предизвиквахме с четенето на имената. Около 2010 г. на протеста се появиха полицейски коли и патрули, които гледаха мрачно изпод сивите си ушанки, което още повече засилваше приликата на събитието с протестен митинг. Първоначално това леко ме озадачи. Изглеждаше, че не правим нищо противозаконно, уронващо авторитета на властта, не призоваваме към бунт, революция или отмъщение, но в същото време оставаше отчетливото усещане за протестна акция. Това беше нелогично – споменът за репресиите изглеждаше напълно приемлив, системен и легитимиран – Дмитрий Медведев положи цветя на мемориала „Маската на скръбта“ на Ернст Неизвестни в Магадан, Владимир Путин и патриарх Кирил дори откриха „Стена на скръбта“ на булевард „Сахаров“ в Москва през не толкова далечната 2017 г., властимащите четяха правилните думички „никога повече“ от разни листчета, правозащитниците участваха в президентския Съвет за правата на човека, разшириха се програмите на център „Сахаров“ и „Мемориал“, паметни плочи „Последен адрес“ се появиха из цялата страна. Въпреки това конфликтът между проектите за гражданска памет и руските власти се разрастваше пред очите ни и тази нощ на площад „Лубянка“, в гъстата мразовита мъгла, това напрежение можеше да се докосне с ръце.
Първите тревожни звънци прозвучаха още в началото на 2000 г., а до 2010 г. те се превърнаха в пожарна аларма. „Мемориал“ все по-често ставаше обект на натиск от страна на властите – служителите получаваха заплахи за живота си и ставаха жертви на наказателно преследване. През 2007 г. в Назран председателят на Съвета на Центъра за правата на човека „Мемориал“ Олег Орлов беше отвлечен и отведен в гората, а през 2009 г. бе убита в Грозни Наталия Естемирова, член на клона на „Мемориал“. Скоро след това бяха убити нейните колеги Зарема Садулаева и Алик Джабраилов, а през 2016 г. ръководителят на Карелския „Мемориал“ Юрий Дмитриев бе арестуван по изфабрикувано обвинение. В резултат на поредица от наказателни дела той получи присъда от 15 години в колония със строг режим. През 2018 г. ръководителят на чеченския „Мемориал“ Оюб Титиев бе арестуван. Междувременно „Мемориал“ стана един от първите „чуждестранни агенти“ в Русия. Прокурорските проверки започнаха още през 2013 г. Осемгодишната война между държавата и „Мемориал“ приключи в самия край на 2021 г., в навечерието на мащабната инвазия в Украйна, с ликвидирането на всички юридически лица на „Мемориал“.
Дълги години властите възпрепятстваха разследването на знаковите престъпления на сталинизма – масовите екзекуции в Катин и Медни[3], Сандармох[4] и Красни бор[5], опитаха се да осуетят акцията „Завръщане на имената“ през 2018 г. и прожекцията на филм за Гладомора. През 2021 г. бяха приети закони за историческата памет (с текстове за реабилитация на нацизма и оскърбяване на чувствата на ветераните), въведени бяха понятията „хилядолетна история“ и „историческа истина“ в новото издание Конституция през 2020 г. Постепенно стана ясно, че споменаването на репресиите на Сталин, самият спомен за терора е нежелан, антидържавен и в крайна сметка незаконен акт. Паметта се превърна в бойно поле, подобно на медиите, интернет, политиката и изборите, а властите методично разчистваха едно след друго различни пространства, унищожавайки основите на гражданското общество, откритостта и свободата.
В дизайна на путинизма войната за паметта заема ключово място. Конструкцията на тоталитаризма е не само създаване на институции на насилието, но и социално и антропологическо инженерство, колективна анестезия и амнезия. Целта е понижаване на прага на чувствителност към терора, обезценяване на жертвите и страданието, свързване на човека с държавата и в крайна сметка – легитимиране на насилието. Днес, през 2024 г., ясно се вижда как паралелно се унищожаваше паметта за сталинския терор (заедно с репресиите срещу „Мемориал“, Сахаровския център, Юрий Дмитриев[6] и др.) с вкореняване на терора във всички сфери на живота – с разгонването на митингите и унищожаване на опозицията след протестите на площад „Болотная“, с узаконяване на изтезанията в полицията и затвора, със създаването на специални зони на терор в Беларус и Чечения, с множеството отравяния на политически опоненти, с войните в Грузия, Сирия, Донбас… Логичният резултат беше нахлуването на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. Двайсетгодишното заличаване на историческата памет, лоботомията на руското общество и производството на толерантност към терора създадоха подходяща психологическа рамка за този акт на агресия и за системното извършване на масови военни престъпления в Украйна.
Голямата война и превръщането на Русия във фашистка държава премахнаха всички рамки на приличие и разкриха терористичната същност на съвременната руска държавност. В сферата на историческата памет започна война за пълно унищожение – демонтират се табелите „Последен адрес“, унищожават се паметници и мемориални плочи на жертвите на комунистическия тероризъм… Главната прокуратура започна кампания за дереабилитиране на жертвите на сталинския терор. Предложено е да се отмени реабилитацията на „нацистки колаборационисти и предатели на родината“, която включва най-широките категории репресирани по прословутия 58-и член от Наказателния кодекс на РСФСР. Стотици хиляди „полски“, „японски“ и „финландски шпиони” отново могат да бъдат признати за виновни и да бъдат лишени от доброто си име – този път посмъртно. Това няма да бъде трудно, както пише адвокатът на „Мемориал“ Григорий Вайпан. Необходими са няколкостотин показни дела за дереабилитация на жертвите на сталинските репресии. Те са достатъчни, за да посеят недоверие в обществото към целия процес на реабилитация и да върнат в употреба съветския израз „У нас не вкарват в затвора просто така“.
И накрая, в навечерието Деня за възпоменание на жертвите на политическите репресии московските власти за пети пореден път след 2020 г. забраниха акцията „Завръщане на имената“ под издевателския предлог за „предотвратяване на разпространението на коронавирус“ (по някаква причина Covid не попречи на хиляди хора да се събират на митинги и концерти в подкрепа на специалната военна операция в Украйна), а Роскомнадзор блокира уебсайта на акцията. Това няма да отмени провеждането на акцията – тя ще се проведе онлайн и на живо в десетки градове по света, близо до паметни места, свързани с историята на държавните престъпления.
Остава да се премахне Соловецкият камък от площад „Лубянка“, който вече четири десетилетия бърка в очите на чекистите и стои като трагично свидетелство в самия център на злото. Но дори и това да се случи, колективната памет не може да бъде изтрита и сенките не могат да бъдат прогонени обратно под земята. За тези, които знаят, помнят и чувстват, Соловецкият камък винаги ще лежи в сърцето.
Сергей Медведев е историк, водещ на поредицата „Археология“ на Радио Свобода. Текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода.
Превод от руски Александър Бакалов
[1] Акцията „Завръщане на имената“ е общоруско гражданско събитие в памет на жертвите на политическите репресии, организирано от международното правозащитно дружество „Мемориал“. В предварително определен ден и час жители на града, сменяйки се един друг, прочитат имената на сънародници, невинно разстреляни в годините на съветската власт. В Москва акцията се провежда от 10 до 22 часа винаги в навечерието на Деня на политическия затворник (29 октомври). В други руски градове и в чужбина денят се определя по различен начин, но по правило е на 29 или 30 октомври. В акцията може да участва всеки, независимо от възраст, социално положение, наличие или отсъствие на репресирани близки.
[2] Соловецкият камък в Москва е най-старият и един от най-значимите паметници на жертвите на политическите репресии в СССР. Това е гранитен блок, донесен от територията на бившия Соловецки лагер, смятан за символ на ГУЛАГ и съветския държавен терор като цяло. Паметникът се намира на площад „Лубянка“, срещу известната сграда на органите на държавна сигурност, където по съветско време се помещават щабовете на държавните органи, отговорни за терора: Чека, ГПУ, ОГПУ, НКВД, КГБ. Соловецкият камък е поставен от инициативната група „Мемориал“ на 30 октомври 1990 г.
[3] Меден рудник – през 1974 г. политическите затворници в лагерите в Мордова и Пермска област обявяват гладна стачка срещу репресиите в СССР и срещу нечовешкото отношение към затворените в лагери и затвори. Оттогава този ден се отбелязва от политическите затворници с гладна стачка и се нарича „Ден на политзатворника“. През 1991 г. датата става официален ден за почитане на жертвите на политическите репресии. Във Верхняя Пишма – град, който по онова време се нарича Меден рудник, са осъдени 70 души по различни политически обвинения, като са разстреляни повече от половината.
[4] Сандармох е горски масив, който през 1937–1938 г. става място на масови екзекуции и погребения по време на Големия терор на Сталин. Намира се на 19 километра от Медвежиегорск в Република Карелия. Участъкът Сандармо е открит през 1997 г. и веднага е разработен като мемориално гробище. През 2000 г. му е даден статут на руското културно наследство. Сандармох е едно от най-големите и известни места за погребване на жертвите на сталинските репресии. В него са открити общо 236 ями, в които според изследователите са били убити тайно от екзекуторите на НКВД и погребани 6241 души. Благодарение на изследванията на историците днес е известно името на всяка жертва.
[5] Красни бор – място за масови екзекуции по време на Големия терор, открито през 1997 г. в гора на 4 км от село Деревянное, Прионежки район, от местни жители. Изследователите откриват около 40 гробища и установяват наличието на останки в земята. Прионежката районна прокуратура извършва проверка и потвърждава факта, че от НКВД са извършили масови екзекуции на тези места. Според прокуратурата екзекуциите са извършени от 9 август до 15 октомври 1937 г. и от 26 септември до 11 октомври 1938 г. Повечето от екзекутираните са хора под 40-годишна възраст, с различни професии, религия и националност. Повечето от тях са осъдени на смърт по чл. 58 от Наказателния кодекс на РСФСР („контрареволюционна дейност“). Ю. А. Дмитриев установява броя на екзекутираните (1193 души) и имената на повечето от тях.
[6] Юрий Алексеевич Дмитриев е съветски и руски публицист, краевед, ръководител на карелския клон на „Мемориал“. Известен е като един от съставителите и издател на книги в памет на жертвите на политическите репресии от 30-те и 40-те години на миналия век в Карелия, на материали за историята на строителството на Белороморканал, организатор на експедиции, открили и изследвали гробове на жертвите на политически репресии в Сандармох и Красни бор. Той е в ареста от 2016 г. През 2020 г. беше обвинен в изнасилване и осъден на 13 години затвор. През декември 2021 г. присъдата беше увеличена на 15 години. Дмитриев беше признат за политически затворник и започна обществена кампания в негова подкрепа.
