90 години от рождението на художника. Ретроспективна изложба в Градската художествена галерия в Пловдив, 8 октомври–3 ноември 2024 г.
Изложбата в Пловдив е навременна. А юбилейната ѝ изчерпателност ме провокира да направя словесен портрет на художника. Дистанцията предполага обективност при очертаването на образа на твореца, когото всички наричаха просто Йони.
Преди деветдесет години, в последния ден на октомври в семейството на Надежда Панайотова и Исак Левиев се ражда големият им син Йоан. Израснал в Пловдив, той е дълбоко свързан с този град през целия си житейски път. Навлязъл в художествения живот в края на 50-те години на ХХ век, Йоан Левиев прекрачва границата на всяко ново десетилетие без афинитет към рязък обрат и отричане на постигнатото. За него утвърждаването на личен стил е поредица от постъпателни движения на плодотворно обогатяване. Пределно искрен, той е зареден с удивително силна любов към работата си. Главни белези на творчеството му са монументализацията на образния строй, афинитетът към експресия, увлечението към историята и трактовката на националната традиция. Към това се прибавя склонността към асоциативно-метафорично мислене. Синтетичните внушения на повтарящи се символи, пластичната деформация и декоративната четливост на образите отразяват неразривното единство между принципите на кавалетното и монументалното в творчеството му. Завършил „Монументално-декоративна живопис“ в Художествената академия, той овладява тънкостите на рисунката, конструкцията на формата и взаимодействието с пространствената среда. За него творчеството е дисциплина на духа, професионална грамотност и лична позиция.
Йоан Левиев, „Царски времена VIII“, маслени бои на платно, 178/250,5 см, 1984 г., фонд „Живопис“ на ГХГ – Пловдив
Йоан Левиев създава многобройни стенописи, мозайки, живописни платна, илюстрации, рисунки. Той се чувства уютно в жанрове като портрета и пейзажа, но някак истински разгръща замисъл и пластическа концепция във фигуралните композиции.
В портрета Йоан Левиев не анализира фигурата детайл по детайл, а синтезира конструкцията. Търси я чрез експресивни, категорични и здрави линии. Интересува го не толкова осветлението и позата на модела, колкото гледна точка, която предполага монументалност. Той моделира фигурата обобщено, но с богат колорит. Рядко рисува по памет. Йоан Левиев прави множество скици по натура, след което подбира гледна точка, която да изяви най-точно характера на модела. После се насочва към подчертаване на психологическата вглъбеност на портретирания и към семантично натоварване на пространството.
Йоан Левиев разказва с любов за родния си град, овеществява неговата история, сякаш кадрира отрязъци от различни епохи. „Образът“ на стария Пловдив присъства неизменно в картини, стенописи и мозайки. Освен като пространствена среда, архитектурата на града е и самостоен смислово уплътнен мотив.
Каквото и да рисува, Йоан Левиев остава монументалист по призвание. В рамките на фигуралната композиция той обича да препрочита исторически събития и библейски притчи, да размишлява върху стойностите на битието, като акцентира на „своето“ тълкувание. Негов идеал е агресивно намесващият се в действителността художник. Той твърдо отстоява интелектуалната същност на картината и правото си на лична интерпретация. Особено актуален за Йоан Левиев през 80-те години на ХХ век е проблемът за насилието, ярко изявен в цикъла „Ахилес“, 1983–1984 г. В платната от този цикъл съжителстват философски обобщения, психологизъм, сложни смислови връзки с дръзки изразни средства. Чрез дисонантен контраст и пределна деформация творецът придава на изображението фантастично гротесков характер и го издига до универсален знак. Платната „Атаката на ахилесовците“, „Триумфът на ахилесовците“ и „Парадът на ахилесовците“ са кошмарно съновидение, което с убедителната си мощ и хиперболизирания си облик шокира, навлиза агресивно в света на зрителя.
Факт е, че платната на Йоан Левиев никога не се превръщат в естетизирана реалност. Той ни напомня, че освен идеализираната красота съществува и друга страна на битието, в която господстват кошмарният фарс на гротеската и иронията. Тази посока продължава и в цикъла „Царски времена“ само че в морално-философски план. В тази поредица от платна има всичко – гротеска, сарказъм, равносметка, съжаление, насмешка, самоирония и размисъл. Характерът на цикъла е единен по отношение на стилистика и композиционни типове, но всяка от картините носи различни измерения на философска и емоционална съдържателност. Йоан Левиев ни показва облика на един противоречив свят, чийто главен герой е шутът. В шута като владетел и във владетеля като шут, в абсурда на една затворена ситуация творецът вижда много тълкувания. Художникът включва и себе си като герой от този двулик свят, в който съжителстват приказността и пародията, подчинени единствено на законите на парадокса.
Йоан Левиев, „Царски времена VII“, маслени бои на платно, 178/250,5 см, 1984 г., фонд „Живопис“ на ГХГ – Пловдив
Творбите на Йоан Левиев са отличават със сложност на мисленето и акцент върху пластичния израз. Цветът не е търсен в неговата природна адекватност, а в смисловия му еквивалент. Левиев по принцип е склонен към драматизъм. За него е характерен мажорен акорд, в който винаги трябва да търсим дисонанс.
Образът на художника се реконструира и през призмата на редовете, написани от критиката. Както в ранните години на творчеството си, така и в последните си изяви, Йоан Левиев се оказва обект на полемични становища. Думите му „Може и мен да не приемат, но не могат да ме подминат“ (в. „Труд“ от 16.3.1994 г., интервю с Йоан Левиев, „Соцреализмът у нас не съществуваше след 50-те“) доказват, че стойността на създаденото е в това да вълнува публиката. Нападките са калили духа му, а скандалите са показател, че творбите му са издържали проверката на времето. Зад платната на Йоан Левиев от четири десетилетия „прозира“ образът на човек, който остава верен на себе си: Той не може да бъде лирик, но може да бъде мислител. Нещо повече, той не може да съзерцава тихо и безучастно, но умее да се вглъбява.
Даниела Чулова-Маркова
