Селски фрагменти ХІІ
Посвещавам на Кирил Маричков, будителя
Вкъщи музиката винаги е била на почит. Баща ми Георги преподаваше български език и пеене, непрестанно организираше из училищата, където работеше, хорове, дирижирани със страст и уметност. С неизменната цигулка, която му служеше, за да показва верния тон. Отиде си от този свят, но съм сигурен, че на оня е събрал ангелите, спретнал ги е в хор и ги кара да пеят безспир. Майка ми Роза, начална учителка, също преподаваше пеене, участваше в хоровете на баща ми (и не само в тях), имаше красив мецосопран и се изявяваше и като солистка. У дома, когато се събираха компании (което ставаше често, нашите си падаха), се пееше винаги – стари градски шлагери: „Ако зажалиш някой ден…“, „Ти си ми болка…“, „А портретът от стената…“, „Бели ружи, нежни ружи…“, „Тази нощ празнувам разлъка…“ (по текст на художника Константин Щъркелов), „Само ти, сърце, си ми приятел…“, „Аз си имам две съседки…“. Умирах си да пея с тях, когато ме поканеха. Тогава не съм се замислял, но по-късно някак стоплих: живеем на село, майка ми и баща ми даскали в селски училища, говори се около теб на диалект и то силен, запомнящ се, а песните – градски и на красив, правилен български език. Някакъв антагонизъм се получаваше, скрит, по онова време дори неосезаем, който обаче изглежда е попил дълбоко в мен и – вече пораснал, се прояви именно в музикалните ми предпочитания – градски, съвсем не селски…
Бързия е на има-няма някакви си двайсетина километра от сръбската граница. Вярно, северозападният дял на Стара планина ни дели категорично, връх Ком се извисява и пречи да ги стигнеш „бракята“, трябва да минеш през прохода Петрохан, да минеш през Годеч, че да видиш Сръбско. Не го виждахме сръбското, обаче го слушахме: много популярен беше поп фолкът на съседите (не използвахме този термин, разбира се, наричахме го просто „сръбско“), гърмяха отвсякъде ориенталски ритми, духовите оркестри също не им се свеняха. „Ой, Рамо“, „Мастика, мастика“, „Кръчмарице“ – слушахме ги на сватби, на новобрански, на кръщенета… Аз духовата музика я обичам с цялото си сърце, напълно споделям мнението на Йордан Радичков, че „духова музика има, откакто свет светува“; никой изобщо не си е представял, че някое тържество може да мине без нея. На събора на селото изригваше най-разпалено – вият се хора, избухват свади, че и побоища. А музиката свири ли, свири… Разбира се, български хорà – Правото (при нас това Право се играе бая сложно), Дунавското, Елениното (което така и не научих въпреки срамежливите си опити), Ръченицата, но се промъкваха и сръбски мелодии (макар че не бива да се казва, че те са стриктно етнически, по-скоро са общобалкански). Хайде, в изпълнение на духовата музика се ядваха, но като ги надуваха от касетофон или грамофон – майко мила, досадна и ядна работа!… Като дете не им обръщах внимание, но като попораснах, взех да се мръщя и да ми дотягат.
И тогава открих рока. Българския най-напред, признавам си, през една песен на Маргарита Хранова, много красива, която и днес харесвам – „Устрем“ (текст Петя Йорданова, музика Найден Андреев): „Не ме покривай с покрив у дома си, не ме зазиждай с четири стени…“. След това с приятелите от гимназията в Берковица се захласнахме по западните групи – Deep Purple, Uriah Heep, Pink Floyd, Nazareth, Led Zeppelin, Black Sabbath, Scorpions; след разпадането на „Пърпъл“ – Rainbow, Whitesnake, Ian Gillan Band (Beatles и Rolling Stones бяха предпочитани от тези преди нас; ние не че не си падахме по тях, падахме си, естествено, но в по-твърдите им варианти: Hey Jude, Satisfaction)… Слушахме и соцрок, най-вече полски и унгарски („Плешивото куче“ – филмът, в който играят групарите от Hobo Blues Band, е най-гледаният филм от мен) – Locomotiv GT, Skorpió,Omega (с убийственото им парче Gyöngyhajú lány и със Stargazer, песента на Rainbow, спечелих сина си Владимир за рок музиката), Karthago, SBB, Czerwone Gitary, Чеслав Ниемен… Поназнайвахме и гедерейците Puhdys и Karat (през студентството открих руския рок – ДДТ, „Аквариум“, „Наутилус Помпилиус“…). Всеки си имаше любима група, на която държеше (бяхме шестима нахъсани тийнейджъри, неразделни). Аз – хем да не съм като другите (оригиналничех малко), хем защото наистина страшно ги харесвах, си бях заплюл югославяните от Bijelo Dugme. Но и други юго групи подочувахме – Riblja čorba, Prljavo kazaliste, Buldožer, Divlje Jagode… Малко ни беше омърлушено, че в България си нямаме такива рок корифеи, даже си въобразявахме – от мерак, не от друго, че в английските текстове на песните на западните състави дочуваме реплики на български: „Мами, мами, Генчо“, „Джеп с оре’и“ („джоб с орехи“ по северозападному), „Деца, купихме си нова къща“… Слава Богу, не се косяхме дълго, защото тъкмо по това време взеха да изскачат и да идват и до нас в дълбоката провинция български рокаджии. На моите приятели любимци станаха „Златни струни“, след тях „Сигнал“. Спретнали бяха „Струните“ един зашеметяващ концерт в салона на читалището в Берковица, след който Градският комитет на БКП бе подюрнал даскалите да анкетират гимназистите дали са на страната на тая „дивашка“ музика и одобряват ли такова невъздържано поведение на сцената. Аз не бях на концерта, трябваше да се прибирам за Бързия (последният автобус тръгваше в 19.25), и се бях изял от мъка, че не съм бил на събитието, толкова значително и открехващо. Но разочарованието ме държа кратко, защото някъде по това време (1978) излезе на пазара втората дългосвиреща плоча (така им викаха тогава на албумите) на „Щурците“ и аз си намерих своята българска група.
„Сила“, „Някои от вас“, „Манекени“, „Гатанки, ладанки“, „Бяла светлина“ – песни, които няма да забравя никога, даже си ги тананикам често. Но тая, която ме взриви и спечели завинаги, беше „Кой е той?“. Страхотен рокендрол, в истински транс изпадах, като го слушах. И танцувах ли, танцувах… Спомням си веднъж – бях се самозабравил да се мятам из стаята и когато песента свърши, видях майка ми да ме гледа хем учудено, хем гордо някак – пораснало е гарджето, виж го ти какви щуротии върши!… Толкова много си я пусках, че изрових плочата и тя взе да повтаря и буксува – спуквах се от яд. Но му намерих колая: купих си я пак и записах тавата на касетка, тоест нямаше повече да се налага да премествам игличката, че да чуя парчето докрай. Разбираемо е, че когато за пръв път срещнах Кирил Маричков (благодарение на Еми Барух), го гледах като Господ). Защото ми е помагал да се заявя, да си посоча идентичност: имах един касетофон марка „Ком“ с външни колонки – голям трактор, като захапеше лента, правеше я на кайма, но пък дънеше здраво. И аз – с желанието да приобщя комшии, съседи, съселяни, да им натрия носовете, ако щете, заради техните припадъци по сръбското, вадех колонките на перваза на прозореца и ги надувах до откат – да чуят и те малко хубава музика. Пусках, разбира се, „Щурците“, но и западни групи, че и Bijelo Dugme. А за The House of the Rising Sun на Animals дори си намерих съчувственик в лицето на студент от Лесотехническия (те идват на стаж в Бързия). Всъщност тогава през музиката се определяхме кой е читав и го бива, и кой не: кефиш ли се на сръбско – бегай от тука!; рокаджия ли си – ялà-ялà, наш човек си!… То и гаджета така си избирахме, по това какво слушат – само хард рок, нищо друго; другото е за еснафите.
Зор беше по купоните. Защото там се събирахме все пак и от двете партии. Тия със сръбското имаха предимството, че са повече – съотношение горе-долу 2/3 на 1/3; ние пък минавахме за по-готините и отворените. И обикновено ставаше на нашето – бичеше здрав рок и изпадахме в екстаз. Е, имало и колизии: веднъж с приятел си говорим – Слави, музикант, тромпетист, запиля се нейде из Америката, обяснява ми той за един блус на Scorpions – Still Loving You, колко мърка и се глези с гласа си Клаус Майне, как я прикотква любимата и… и как внезапно изперква на раз и става рязък, тежък, груб; и както ми строи цял един завършен (и незабравим) разказ за любовни пулсации този човек, изведнъж песента секва и гръмва „Мастика, мастика“ – леле, издивяхме и двамата! Тръгна той (май че беше той, ама може и аз да съм бил) да лази и да прескача налягалите мъжки и женски тела през стаята – бая народ се бяхме насъбрали, цъкна eject-а на касетофона, извади касетката със сръбско, хвърли ми я, хванах я аз и я запофичих през отворения прозорец с всичката си сила. Край, дотук със сръбското за вечерта – само рок и нищо друго. Рок до дупка…
Ех, да можем по същия начин да изхвърлим и чалгата, натресена ни от мутри и ченгета, от стаята „България“, че да се кротнем най-сетне истински европейци!…
Прочее, ако кажа свобода до дупка, няма да излъжа. Защото за нас рокът беше точно това – един свеж полъх на необятен живот със суверенна музика, която се носи космически и навлиза в душите, за да ги въздигне и изпълни. Песни, от които настръхваш: Pink Floyd и Wish You Were Here, Deep Purple и Child In Time, Led Zeppelin и Whole Lotta Love, Uriah Heep и Stealin, Nazareth и Please Don’t Judas Me, Killer и Crystal Butterfly, Deep Purple и Soldier of Fortune… Последните три ги слушахме с един приятел кажи го непрекъснато почти седмица – всички от компанията вече бяха в казармата, а двамата държахме повиквателните си и с тази божествена музика се прощавахме с младостта и безгрижните години. Беше и тъжно, и сладко – едно усещане за това как животът буквално изтича през пръстите ти… Но това не те прави да кипиш безсилно и печално, прави те да си свестен, чист и възвишен.
И никакъв социализъм не ни интересуваше, нито му обръщахме внимание. Да, знаехме, че е някъде там, каканиже нещо, ама хич не го базарехме за слива. Е, в казармата ни се наложи да го побазарим, но то е друг разказ. Настоящият е за това как дори във време, когато свободата беше дефицит, ние се чувствахме свободни. Рокът ни даваше това усещане, даваше ни го с цялата сила на могъщата си музика. И никога няма да забравя, че част от тази музика бе една велика българска група – „Щурците“…
P.S. Синът ми знае коя песен трябва да звучи, когато си отида от този свят, завет съм му дал – „Не умирай“ тъкмо на „Щурците“. И кой знае – като я пусне, може пък и да се надигна… За да я надуя така, че да се чуе чак до края на света…
