Три дни след българските избори признавам, че искам да избягам от всякакви анализи, свеждащи се до парламентарна аритметика от рода на следната: колко патладжани, ябълки и домати (от три партии) са необходими, за да се стигне до 120 гласа, и как на базата на това би могло да се състави правителство?
Гласуването за седми път показва, че можеш седем пъти да се къпеш в една и съща река.
Явно нещата не могат да продължават по този начин. С което не искам да кажа, че не трябва да има правителство – да, трябва да има такова и по възможност то да е поне малко по-читаво от служебното правителство на Главчев. Ако е възможно – добре. Ако ли не – ще ходим за осми път на избори.
И докато обмислям аргументите си по случващото се, реших да ги проиграя през един от най-значимите политико-дисидентски трактати на ХХ в. – „Силата на безсилните“ (1978) на Вацлав Хавел (в по-нов превод „Властта на безвластните“).
Имам и конкретен повод за това – на пл. „Вацлав Хавел“ в София днес ще бъде поставена скулптурата „Сърцето пътува“ в памет на световноизвестния драматург, мислител и правозащитник, първи президент на нова Чехия. Композицията е дело на проф. Курт Гебауер, близък приятел на Хавел, и изобразява сърце, защото той винаги добавяше към подписа си по едно сърце – както е и на моя личен екземпляр от „Силата на безсилните“ след срещата с него през 1994 г.
* * *
Носят ли актуално послание през 2024 г. обаче идеите на Хавел от „Силата на безсилните“, писана през 1978 г., когато той излиза от затвора? Убедете се сами:
Понякога трябва да паднем чак до дъното на мизерията, за да разберем истината – както трябва да стъпим чак на дъното на кладенеца, за да забележим звездите. Струва ми се, че тази „временна“, „минимална“ и „негативна програма“ – обикновената защита на човека – в определен смисъл (и то не само в наши условия) е максимално най-позитивна; в края на краищата политиката е тази точка, от която единствено може да се излезе, ако трябва да се предпазим от старите грешки, тоест да се тръгне от конкретния човек.
Утопична ли е подобна надежда на Хавел? И не звучи ли хуманният му патос доста абстрактно? Да, цел на политиката е стигането до другите, създаването на общност, както и конституирането на мнозинства. Ала оттам тръгват и редица проблеми, с които се сблъскваме днес, особено при наличието на ясно оформили се „враждебни общности“, чието разбиране за политическото е различно. Късният Сартр, позовавайки се на Маркс, формулира следното разбиране за политическото: войната на една група хора срещу друга група от хора (можете да го допишете с една класа срещу друга или каквото ви се хареса). За общ потрес виждаме днес как дори на американските избори републиканци и демократи са заклеймяват помежду си като „боклуци“.
Има ли излаз от този „капан на политиката“. Как и доколко е възможен общественият консенсус? Или „компромис“, без да се размиват границите на ценности и убеждения? Кое е онова, върху което може да се стъпи, без да трябва всичко да се решава в размирици, чрез сблъсъци тяло в тяло?
Отговорът на Хавел е следният:
Естествено: всяко общество трябва да бъде организирано. Ако изобщо неговата организация трябва да служи на хората, а не обратното, необходимо е те преди всичко да се освободят и така да им се създаде пространство, за да се организират; много добре сме усещали на свой гръб обратния подход – когато първо ни организират (това прави някой, който винаги знае „какво иска народът“), а после да се освобождаваме.
Хавел вижда възможна оптика да се преобърнат нещата. Да я наречем така – смяна на перспективата, създаване на общности, които не просто да „скъсат с лъжата“, а да правят възможното „да живеят в истината“ – да я изричат на висок глас и открито, но спазвайки законите, които може и да не са съвършени. Това е битка на „легалисти“, не на „революционери“. Като такива той провижда „дисидентите“, сиреч инакомислещите, онези, които могат да отворят пролука в несвободата и във всяка авторитарна система.
И тук нека отваря една скоба. Самият Хавел в периода след „Харта 77“ смята, че той, сънародниците му, както и хората от Източния блок от началото на 60-те вече живеят в „посттоталитарно общество“. Периодът на сталинистката диктатура свършва някъде в края на 50-те, има „размразяване“, но не и реална свобода; „посттоталитарното общество“ е особен ерзац, в който фанатизмът на диктатурата си е отишъл, но „задушаващата черупка“ на идеологията и нейните авторитарни практики си остават.
В българския случай често използваме думата „преход“, изхождайки от политическата теория за „транзитологията“, която има свои привърженици, но и немалко отрицатели. Мнозина вече се питат не е ли по-коректен терминът „посткомунизъм“ (по-общ, но без времева идея за „преход“)? Така, ако спазваме терминологията на Хавел, след „посттоталитаризма“ сме заживели в „посткомунизъм“ с всички произтичащи от това носталгични остатъци и непреработено минало. Но това е отделна тема.
* * *
За Хавел, който през книгите на философа Ян Паточка (моралната съвест на „Харта 77“) стига до трудовете на Хусерл и Хайдегер, всяка идея за власт и политика, трябва да се гради върху „човешката ситуация“ – още по-проблемна в епоха на криза, на „криза на метафизичните и екзистенциални истини, в епохата на човешкото изкореняване, отчуждаване и загубване смисъла на света“.
В свят на неистина и омраза хората правят огромни отстъпки, но те не ги спасяват. В крайна сметка леснодостъпният „дом на човека“ му излиза твърде скъпо; животът уж придобива уют при компромис с лъжата, но от него изчезва тайнствеността. Губи се и онова, което Хавел нарича „човешки порядък“, върху който може са се гради „политически порядък“.
Човешкия порядък е основополагащ, защото ако хората започнат да разговарят помежду си, вместо да преповтарят идеологически или политически клишета, може нещо да започне да се променя. И при това промяната да е базисна.
* * *
Обмислям този аргумент с днешна дата: след като сме ходили седем пъти на избори и се очертава да го правим за осми път, какво ни остава? Да повтаряме пак същото или да започнем граждански разговор. Имам предвид между различни групи от хора, повечето от които не гласуват и не подкрепят никого, или пък смятат себе си за „инакомислещи“.
Според идеите на „Харта 77“ необходим е „Граждански форум“, за да стане ясно какво искат хората.
На някой ясно ли му е какво днес искат българите? Сещам се за една отчаяна статия на мой приятел политолог, посветена тъкмо на тази тематика. Моите бележки в случая ще са съвсем лаконични.
Първо, не е редно a priori да го формулираме вместо тях. А е редно да ги изслушаме. Изборните резултати (с всички възможни възражения към тях) дават някакъв частичен отговор. Дори контролираният и купен вот да е около 200 000 гласа, остават гласовете на поне 2 млн. души. Те казват нещо. Има ли кой да ги чуе? Трябва ли да го повторят за осми път? Или ги провокираме за „радикален обрат“, но не в демократична посока, а към проект за „здрава ръка“? Ако това е целта, тя постепенно започва да се формира на хоризонта.
Още по-сериозен е проблемът с негласувалите или неподкрепящите никого (които са активни, но гневни граждани). Те не одобряват статуквото. Но не приемат и никое възможно решение, нито политиците, които го олицетворяват и искат да го претворят на дело. Разговорът с тях не е невъзможен, но ще бъде труден и дълъг.
Наскоро ме спря на улицата човек от тази група. Каза ми, че не гласува, защото е от „прегорелите“ – от онези, които са били на улицата през 90-те с идеята, че са носители на „нежната революция“. Отдръпва се, омерзен от „дрязгите“ в демократичната общност и кражбите в приватизацията. Повече не се връща към политиката. Отчита промените, но има алергия към „политиканството“. Иска да види „други хора“ и „друга политика“. Уморен е от „лъжите“.
Вероятно поне един милион български граждани са в тази група. Може и да са наивни, може да са „политически неиздържани“, но те мислят така, имат своята болка, и някой трябва да разговаря с тях.
Това не може да стане чрез партиите. Отговорността в случая е на „интелектуалците“ (нарочно слагам този термин в кавички). Този разговор може да бъде започнат от университетската общност, медиите със сигурност ще се включат, друг изход просто не виждам.
* * *
Става дума за големия и важен разговор за това как обикновените българи, каквито сме всички ние, виждаме своя общ (и общностен) живот и какво точно искаме.
Как осъзнаваме идентичността си и европейските си корени, отговорността си пред нашата цивилизация?
Как се докарахме дотук? И какво възнамеряваме да правим? Да вървим на „Изток“ или на „Запад“?
И наистина ли искаме несвободата – заради нас и децата си?
Едва върху така прояснения „човешки ред“ ще може да се гради „политически ред“, в който партийната система наистина да получи смисъл.
Убеден съм, че българите (както и останалите източноевропейци) базират този свой „човешки ред“ върху достойнството на личността и произтичащите от това нейни права.
Други, уви, са нещата в Русия, където, както изтъква и Хавел, все още преобладава робското самосъзнание с неговото сляпо и съдбовно почитание към управниците и автоматична идентификация с всичко, което те твърдят, комбинирано с грандомански патриотизъм, за който интересите на империята стоят традиционно по-високо от интересите на човека (напомням, че тези редове са писани през 1978 г.).
Алтернативата, която Хавел предлага тогава и която той следва до края на дните си, е следната: „екзистенциална революция“. Може и да звучи романтично, но това е неговата програма за „нова Чехия“, превърнала я в демократична средноевропейска държава:
Политическият живот, както и икономическият, би трябвало да се опрат върху богато и активно взаимодействие между динамично възникващи и развиващи се организации, които са свързани с човешки взаимоотношения… Тази представа за системните резултати от „екзистенциалната революция“ явно излиза извън рамките на класическата парламентарна демокрация, и тъй като въведох понятието „посттоталитарна система“, това би могло да бъде перспектива за „постдемократична система“.
