Тя пише за границите извън и вътре в нас. Но не само. Изследва балканските травми, живота на хората из забравените места в България, алхимията на природата. Вярва, че не в разделението, а в свързаността ни чака „единственото ни бъдеще“. Капка Касабова е човек на деня на Свободна Европа.
Преди да започне да пише книга, тя тръгва на път. Казва, че го прави „заради изненадите“. И за да започне отначало.
При всяко ново пътуване е начинаеща. Освобождава мислите си, за да може да попие максимално от историите на хората, които среща по пътя и които след това превръща в свои герои.
Тя е Капка Касабова и тази седмица посети София за българската премиера на документалния филм„Човешките потайности“. Касабова е авторка на текста на филма, а режисьор е Миша Пекел от Нидерландия.
Филмът разказва за приятелство между деца, започнало „на границата“, което обаче се сблъсква с войната. В него има и истина, и фикция, както и автентични архивни кадри от 60-те и 70-те години на ХХ век. „Човешките потайности“ беше представен в София в рамките на кинофестивала „Синелибри“ и може да бъде гледан онлайн в платформата „Нетера“.
За Капка Касабова работата по филм съвместно с друг творец е по-скоро необичайно занимание. Нейният живот е посветен на литературата. Авторка е на романи, поезия и художествена документалистика. Пише на английски език.
Родена е през 1973 г. Израства в София, но през 1992 г. се мести в Нова Зеландия със семейството си. От 2005 г. живее в Шотландия.
Филмът „Човешките потайности“ е донякъде вдъхновен от книгата на Касабова „Граница“, но не е нейна адаптация, а оригинална творба. „Граница“ излиза през 2017 г. и проследява миналото и настоящето на границата между три страни – България, Гърция и Турция, през пътуванията на Касабова в региона и срещите ѝ с хората там.
Оттогава насам Касабова е написала още три книги за България и нейните съседки, които – заедно с „Граница“, обединява в „балканска четирилогия“ в жанра на художествената документалистика. В „Към езерото“ (2020) тя се връща към родовите си корени около Охридското и Преспанското езеро. В района на двете древни езера Касабова изследва още една граница – този път между Северна Македония, Албания и Гърция.
В „Еликсир“ (2023) Касабова пътува по долината на река Места и околните планини Пирин, Рила и Родопи. Трите книги са издадени от „Жанет 45“, а последната от четирилогията – „Анима“, ще излезе на български език през 2025 г. с издателство ICU.
По-ранни книги на Касабова са „Улица без име“ (2008), „Любов в земята на Мидас“ (2012) и „Дванайсет минути любов“ (2013), издадени на български език от „Сиела“. За работата си Касабова е получавала редица литературни награди.
Започва да пише на 8 години, „както всички започват в детството“ – със стихотворения, които по-късно преливат в проза, разказва Касабова пред Свободна Европа.
„Прозата обаче си остана поезия, а аз по душа си оставам поет“, добавя писателката.
„Винаги съм била в допир с някакво магично място сред природата – гори, планини, реки, движещи се образи. Тази природна алхимия от самото начало ме изпълваше с такъв екстаз, че трябваше да намеря начин да го опиша“, казва Касабова.
В част от работата ѝ присъства темата за границата – физическа, но и социална и политическа. Граница между хората.
„Тя е част от раните по нашите земи тук, на Южните Балкани. Където и да отиде човек, се натъква на граници – призрачни, зловещи. Дори когато са само по вода, те са в съзнанието на хората“, разказва писателката.
„Сега, ако човек тръгне към тази граница, която описвам в романа „Граница“, ще види, че много от споменатите места са недостижими. Няма достъп до тях, защото има нова голяма ограда на мястото на старата“, добавя Касабова.
Според нея думата „граница“ е синоним на всяка балканска травма заради сложната история на региона и политическите противоречия, които продължават и днес. А да познаваме травмите на Балканите е „жизненоважно, защото означава да познаваме самите себе си“.
„Травмата е част от човешкия опит. В психологията това се нарича да работиш със сянката си, с неосъзнатото. Ако не слезем в това подземно царство, оставаме да живеем с тази сянка и несъзнателно повтаряме миналото, повтаряме тези травми и насилия, историята в най-сенчестия ѝ вид“, казва Касабова.
По думите ѝ целта, включително на нейното писане, е преобразяването на травмата в самопознание. „Можем и трябва да правим това. Първо като индивиди, после като семейства, общности, нации.“
За себе си Капка Касабова казва, че е „писател на опитността“. Писането ѝ е неразривно свързано с пътуването. Всяка книга започва с „път през някаква география“ – граничните региони на България, Турция и Гърция, Охрид и Преспа, Пирин, Рила и Родопите.
Местата, за които пише, за нея са много магнетични – „до степен на обсесия“. Такива книги почти не могат да се планират – зависят от пътя и от хората, с които писателката се среща по него.
„Обикновено съм на места, където не познавам никого. Това е хвърляне в неизвестното. Но винаги имам вяра и съм отворена към това, което слушам и виждам, без да съдя“, разказва Касабова.
„Когато започна да пиша, разбирам какъв невероятен материал съм събрала, каква съкровищница са ми подарили хората“, добавя тя. По пътя Касабова се среща с „маргинални хора“, които живеят на „забравени места“, и разказва тъкмо техните истории.
Във време на нови политически разделения в България, Европа и света, Капка Касабова продължава да има вяра и надежда, че си струва да се разказват истории за емпатия, разбиране и свързване на хората.
„Принципът на живота е обич и свързаност. Охридското и Преспанското езеро са разделени от една планина на повърхността, но са свързани с подземни реки“, казва тя.
„Всички сме свързани с невидими нишки и това е единственото ни бъдеще. Разрухата, новите граници, страхът, войната, невежеството – те вървят паралелно и се засилват, но там няма бъдеще“, добавя писателката.
Освен пътуването и писането, Касабова се интересува от ботаника, медитация, източни учения. Разхожда се сред природата всеки ден. Обича да събира лечебни билки и да прави „най-различни неща от тях“.
Следващата ѝ книга след „Анима“ ще бъде посветена на Северна Шотландия. Това ще е първата книга на Касабова за страната, в която живее вече 20 години.
