„Макар да бях кръстен, никога не бях живял вярата, по-скоро бях враждебно настроен към нея… Благодарение на една сигурност, родена нито от прекомерни емоции, нито от хладен анализ, разбрах, че нося в себе си нещо, което надхвърля мен самия. Осъзнах, че не съм сам.“
Ерик Варден си купува книгата „Нуждата ни от утеха е ненаситна“ от Стиг Дагерман и тя му дава импулс да напише „Преломената самота“. Но преди да започне да пише своята книга, той дълго ще търси смисъла на съществуването, като балансира на ръба на една пропаст, граничеща с опасна празнота, откъдето се чува само един глас – „човекът е прах“. „Дагерман е смятал за сигурно, че човекът е прах и нищо повече. Твърде добре си е давал сметка за тежестта, която ни влече към гроба. В това той е бил като Адам: самотен пред затворените врати на Едем.“
През краткия си живот (1923–1954) шведският писател написва четири романа, драми, разкази, стихове. Търси Бога, но непрестанно го занимава смъртта. Умира трагично, след като затваря вратите на гаража и пуска двигателя на колата си. Не намира утеха, не намира смисъл.
Ерик Варден сякаш продължава неговия живот и търси смисъла му, като започва оттам, докъдето Дагерман е стигнал. Като християнин, монах и епископ от Римокатолическата църква, Варден има отговор за себе си. Но трогнат от нещастната съдба на Дагерман, той иска да даде „речника на вярата“ на други, които не виждат цел „в това глупаво трупане на дни“, защото „ако християнската позиция често губи в стремежа си да завоюва нови вярващи, не е ли, защото, когато ѝ се представя възможност, ѝ липсва достоверно въплъщение“. Какво е „достоверно въплъщение“? Апостол Яков казва, че: „От един извор не може да тече солена и сладка вода“. А днешният лукав свят сякаш се опитва да ни убеди, че това е възможно.
Може би основната причина за трагичния край на Дагерман е епохата, през която живее. Авторът нарича 40-те години на миналия век безнадеждни. През първата половина от това десетилетие бушува опустошителна война, а втората му половина минава сред пепелищата, които тя е оставила, пепелища в градовете и в душите. Затова не е толкова странна асоциацията, която прави, като казва, че е чел текста на Дагерман за утехата, писан през 1952 г. в светлината на репортажа на Василий Гросман „Адът на Треблинка“, писан през 1944 г.
В руското издание на „Треблинский ад“ се казва, че в него е „представено детайлно описание на немския концлагер, цялата технология на конвейера на смъртта“. За съжаление, произведението на Гросман не е издавано на български език, затова ще цитирам някои данни по книгата на Варден. Лагерът на смъртта съществува 15 месеца – от 23 юли 1942 г. до 19 октомври 1943 г. За това време в него методично са избити 780 863 евреи – мъже, жени и деца.
Няма татуировки, няма бараки с дървени нарове, няма дори тежък труд. От самото начало работят три газови камери с размери 4 на 4 метра и капацитет от 300 до 500 души на час. През септември 1942 г. са добавени още десет газови камери с по-голям капацитет. Това позволява да бъдат убивани между 1000 и 2000 души за час. През първите месеци труповете били погребвани в общи гробове – огромни ями. След като главният изпълнител на плана за „Окончателното решение на еврейския въпрос“ Химлер посещава лагера през февруари 1943 г., заповядва да бъдат изровени и изгорени всички трупове, а прахът да бъде разпръснат из околните ниви.
Ето откъде идва асоциацията на Ерик Варден. „Помни, че си прах“ е озаглавена и първата глава на книгата му. Пещите на лагерните крематориуми са се превърнали в алегория на Холокоста като всесъжение. Прахът на хилядите изгорени в тях е най-голямото поругание над човешката личност.
Един от най-значимите световни интелектуалци в следвоенния период, Теодор Адорно, задава драматичния въпрос: „Възможна ли е поезия след Аушвиц?“. Като изхожда от поруганието над човека, Ерик Варден изгражда тезата, която е в основата на книгата – „Човешкото същество е прах, призвана към слава“. Адам е сътворен от adamah – еврейската дума за земя. Човекът е почва, в която може да бъдат засети както добри семена, така и плевели. Adamah на латински е humus, а от него произлиза прилагателното „смирен“ на основните европейски езици – humilis, humility, humilité. Смирението е да съзнаваш, че си земя, прах. Така смирението издига към слава. Варден разкрива духовното издигане образно и красиво, като го уподобява на стълба, „която ни помага да достигнем небето, но осъществява целта си само при условие че остане здраво опряна о земята, върху humus или adamah“.
Преди да сме стъпили на тази стълба, виждаме ето какво: „Изправени сме пред нов начин да бъдем човеци: по начина на Христос“. „Светът, за който Христос е страдал, не е бил измислен свят. Той не е имал никакви илюзии за него.“
В този свят Христос идва със „Своето сякаш Мѝдасово докосване“, с което прави всичко ново. В центъра на претворения свят Той е поставил „Пиршеството на Своята любов“ – Евхаристията. Като я нарича „леярна, където смъртта бива преобразена в живот“, Варден разсъждава над нея в главата „Това правете за Мой спомен“ – заветът, чрез който Христос я учредява, и то така, че тя не представлява повтаряне на действието, тъй като „всяко отслужване на Евхаристията е като оригинала“.
Думите „Това правете за Мой спомен“ са обърнати към всички. Нашето участие изисква достойнство. Затова авторът изрично уточнява в какво се изразява то: „Да бъда достоен, не означава да бъда невинен: Евхаристията не е награда за добро поведение. Да бъда достоен, означава, че съм съгласен в моя живот да се осъществи примерът, даден ни от Христос. Да се ангажирам с Неговата новост. Господ не очаква от нас незабавно съвършенство, но изисква последователност на начина, по който живеем“.
Авторът знае, че най-добре разбираме нещо, когато е подкрепено от примери. Затова и тук той ни разказва за удивителната Маити Гиртанер, ветеранка от френската Съпротива. Като започва от некролога ѝ във в. „Таймс“ на 2 май 2014 г., се връща назад и описва в детайли живота ѝ. По време на Втората световна война тя живее в селцето Бон, което е на демаркационната линия между окупираната френска територия и зоната, контролирана от правителството във Виши. Тъй като е отлична пианистка, германците я канят да им изнася концерти, а тя използва това, за да събира информация, която предоставя на Съпротивата. Маити започва да преминава границата, за да превежда избягали пленници. В крайна сметка е арестувана от Гестапо и е подложена на мъчения. Под надзора на млад лекар ѝ нанасят удари в основата на гръбначния стълб. Те не оставят външни следи, но нанасят големи вътрешни травми, като увреждат гръбначния стълб и централната нервна система. Болките са парализиращи. Спасена е от мисия на швейцарския Червен кръст, тъй като баща ѝ е бил швейцарски гражданин. Доживява до дълбока старост. Едва в края на живота си проговаря за своята съдба пред кореспондент на в. „Фигаро“. Отдала се е на молитви за своите мъчители, особено за лекаря, под чийто надзор са ѝ били нанасяни травматизиращите удари. Моли се да успее да му прости, да преодолее в себе си огорчението, склонността да мисли постоянно за претърпените несправедливости. Но разбира, че „прошката не е нещо абстрактно, тя има нужда от някого, към когото да бъде насочена, от някого, който да я приеме“, както казва по-късно пред кореспондента на „Фигаро“.
И ето, през 1984 г. въпросният лекар, под чийто контрол преди четиридесет години тя е изтезавана, я открива и идва при нея. Той е тежко болен. Двамата се срещат. Тя през цялото време се е молила за него. Сега той е при нея и иска прошката ѝ. Тя му я дава. Ерик Варден продължава: „Когато той се навежда над нея (поради силната болка, която изпитва през този ден, Маити лежи на дивана), тя взема главата му в ръцете си и го целува по челото. Този жест, както ще заяви тя по-късно, не е бил обмислен предварително, но него „не можеше да го няма“. Когато вижда потвърдена своята прошка, „тя вече не е същата“. Имаме нейното свидетелство, че и посетителят ѝ бива променен по същия начин“.
Ето това означава, „че съм съгласен в моя живот да се осъществи примерът, даден ни от Христос“. Това означава, че, „Бог присъства в Евхаристията, за да позволи на благодатта да навлезе във вените ни“.
Същото казва с други думи и св. Серафим Саровски, за когото Ерик Варден разказва подробно в предпоследната глава „Утешителят ще ви научи на всичко“: „Истинската цел на християнския живот се състои в придобиването на Светия Дух Божи“.
