Откъс от книгата с лекции по полския философ, издадена от Сонм в превод на Правда Спасова. Тя ще бъде представена на 30 октомври, сряда, от 18 часа в Полския институт в София. С участието на преводачката, издателката Тодорка Минева и Тони Николов
През 90-те години на предходния век Лешек Колаковски чете лекции по философия по полската телевизия, които се радват на такава гледаемост, с каквато могат да се похвалят малко развлекателни програми. През 2008 г. краковското издателство „Знак“ публикува в самостоятелно книжно тяло три цикъла от тях под заглавие „Какво ни питат великите философи“. Всяка от тези лекции се фокусира върху ключовите идеи на някой световноизвестен философ, които са от значение както за неговата собствена философска система, така и за съвременния човек. Учители на човечеството като Сократ, Платон, Аристотел, Августин, Тома Аквински, Майстер Екхарт, Декарт, Паскал, Лайбниц, Хюм, Кант, Киркегор, Ницше, Хусерл, Хайдегер и мнозина други също толкова важни мислители ни задават въпроси: за доброто, за това, дали моралните принципи са произволни, за това, дали е възможно да вярваме в Бог и в същото време да твърдим, че не знаем нищо за Него, и т.н.
В предговора към изданието Лешек Колаковски пише: „Искам да говоря за големите философи по такъв начин, че за всеки от тях да откроя идеята, важна за самия него, съставляваща един от стълбовете на сградата, която е съградил, и същевременно тя да бъде разбираема понастоящем и за нас, да задейства някаква струна в главата ни, вместо да ни дава само исторически сведения. Ще се постарая да завършвам всяко изложение с въпрос, отправен към всички, въпрос, взет от концепцията на съответния философ, който продължава да е важен и да не е категорично разрешен. Подредбата на тези лекции е хронологична, с едно-две изключения, но ми се иска да говоря за мисленето на тези велики хора, а не за това, как те се вписват в голямата история, какъв е произходът им, каква е житейската им съдба (освен когато това е важно за разбирането на мисленето им)“.
Лешек Колаковски (1927–2009) е значима фигура в съвременната философия, проникновен историк на идеите и критик на марксизма, дългогодишен преподавател във Варшавския университет, а след 1970 г. в Оксфорд и Йейл. На български език са преведени книгите му: „Политиката и дяволът“ (1994), „Метафизичният ужас“ (1996), „Религията, или Ако няма Бог“ (1996), „Основни направления на марксизма“ (2006), „Моите правилни възгледи за всичко“ (2013).
„Какво ни питат великите философи“, Лешек Колаковски, превод от полски Правда Спасова, художник на корицата Веселин Праматаров, Сонм, 2024 г.
Сократ (469 – 399 пр.н.е.)
Първият велик според мен очевидно е Сократ. Както всички знаем, двете личности, които решително са повлияли върху изграждането на европейската култура – Иисус и Сократ, – никога не са написали и едно изречение. Знаем и за двамата от вторични източници. Източник на познанието ни за Сократ са, разбира се, диалозите на Платон и в по-малка степен текстовете на Ксенофонт, а дискусията за това, какво всъщност е мислил Сократ, а какво му е приписал Платон, продължава до ден днешен. Не се чувствам достатъчно подготвен да се намесвам в тази дискусия, искам само да повдигна въпроса, появил се в ранните диалози, които най-достоверно излагат мисълта на Сократ. Атинянинът Сократ, макар и не първият от известните ни велики хора на духа, е влязъл в европейската култура като може би най-важния ѝ архитект; и е такъв дори според онези, които изобщо не споделят неговата философия. Ако той е наш наставник, наставник на Европа, то не е заради някаква определена доктрина, която лансира, а по-скоро заради начина, по който търси истината. Каква истина? Като млад Сократ се интересува от изследванията на природата, но после ги изоставя, защото решава, че трябва да се занимава с неизменното, а не с материалната действителност, в която всичко се променя и накрая изчезва. А кое е неизменното? Неизменни са същностните идеи, особено онези, които имат нравствено значение. Той иска да разбере що е справедливост и добродетел, смелост, равенство, но не как хората използват тези думи във всекидневието, а какво са те сами по себе си, какво са всъщност такива реалности като справедливостта или равенството. Разбирането на тези понятия предхожда познанието ни, основано на възприятието: можем да кажем дали две парчета дърво са еднакви благодарение на това, че предварително знаем що е равенство. Подчертавайки необходимостта да бъде изяснено значението на различните фундаментални понятия и считайки, че тези значения не са конструирани от нашите езикови конвенции, а от самата действителност, Сократ антиципира Платоновата теория на формите или идеите, но както отбелязва Аристотел в Метафизика, не смята справедливостта или смелостта за някакви самостоятелни, съществуващи сами по себе си бития. Как стигаме до тези истини? Посредством безкрайно, дразнещо, натрапчиво питане. Тъй като е уличен мъдрец, Сократ пита своите събеседници, заставяйки ги да достигат с въпросите все по-далеч, все по-надълбоко. Мисълта му се движи в непрестанен диалог, където той е основно питащият, а другият се старае да отговаря, често казвайки само „ами да“, „със сигурност“, „очевидно“. При това нерядко въпросът само се поставя, без да се стига до заключение. Понякога като че ли Сократ само се преструва, че не знае, че не може да отговори („Аз знам, че нищо не знам“ е негова формулировка), но иска да принуди събеседника си към диалог, за да достигне той сам до някаква истина или да коригира собствените си нелепи убеждения. Иска да е като майка му, като акушерка и да изроди вече готовата, но още недостигнала съзнанието му истина. Няма претенцията да бъде оригинален (никой от големите философи няма такива претенции, те биха го откъснали от културата), а само да схване истината и да знае как да служи на доброто, защото винаги става дума за жизнеутвърждаващи истини. Той живее съгласно онова, което проповядва: аскетично, не съветва да се занимаваме, а и сам не го прави, със земните блага и телесните удоволствия. За разлика от софистите не взима пари за наставленията си, живее в нищета, без да се оплаква. Сократ е храбър, той се противопоставя на неприятелите си – било във войните, било в словесните битки. Делфийският оракул обявява, че няма по-мъдър човек от Сократ, което самият той не пропуска да припомни в пледоарията си пред съда, напълно осъзнавайки, че тези думи още повече ще подразнят съдиите. По същия начин както и твърдението, че боговете са го пратили в Атина, за да дразни съгражданите си подобно на конска муха, която жили ленивия кон и го кара да се размърда. Казва също, че се подчинява на „демона“, вътрешния глас, който го отблъсква от злото. Какъв е този даймон, ние не знаем, предполага се обаче, че не е негово собствено творение (защото в противен случай нямаше да е никакъв авторитет), а нравствена сила с божествен произход. Но ако Сократ се надява да доведе чрез своите въпроси слушателите до истината, то е, защото вярва, че истината вече е в нас – макар и да не знаем това. Тя е пренесена от нашето предишно въплъщение; така че всъщност не се учим, а си припомняме забравеното знание. За да знаем всичко, което е съществено, ние разполагаме с Ум, който ни дава възможност да различаваме злото от доброто. А какво е добро и зло, не е въпрос на някаква уговорка между хората или на обичаи, не е дори резултат от божествените наставления: святото не е свято, понеже боговете го обичат; напротив, боговете го обичат именно защото е свято. Святото, тоест доброто, е това, което е такова само по себе си, без оглед на преценката на боговете и на нашите мнения или договорености (тази тема продължава във философията на Новото време; срещаме я при Лайбниц, както и при Кант). А да знаем как да различаваме злото от доброто, това е решаващият момент в живота, решаващ и за живота след смъртта; нашата душа остава след смъртта на тялото, не се разсейва в стихиите дори ако сме погинали в голяма вихрушка. Добрите хора са щастливи след смъртта си, общувайки с боговете, а лошите са нещастни, реят се продължително над гробовете като духове, призраци, накрая се връщат в ново превъплъщение, но като по-низши същества. Тъй като Сократ почита Ума – въпреки че не го е изразил ясно – и вярва, че истината се постига само чрез усилената работа на Ума, обвинението, чиято жертва става, може би не е било съвсем неоправдано. Обвинили са го, че не почита боговете на града, а измисля някакви други и така деморализира младежите. Дори ако това обвинение не е в дословния смисъл на думата точно, все пак той действително търси истината в самия Ум, а не в традицията и съветва всичко да се подлага на съмнение, като възпитава младите хора в този дух. Всичко за виси от Ума, Сократ не признава никакъв друг авторитет освен Ума, но уважава законността и затова дори отказва да избяга от затвора, както го съветват учениците му. Знае, че става жертва на несправедлива присъда, ала счита, че в тази ситуация трябва да се подчини на закона дори с цената на живота си. Може да се каже, че ако човек мисли, че традициите трябва да бъдат спазвани като такива на всяка цена, а предаваната в традицията мъдрост зачитана като такава, сигурно ще счете, че Сократ е заслужавал да бъде осъден на смърт. Това, че почита Ума и го отъждествявал с добродетелта, а добродетелта с щастието и ползата – истинската полза, която крепи душата, – е причината, поради която Ницше ненавижда Сократ. Ницше твърди, че истински великите души, благородните избраници на съдбата, са тласкани от инстинктите, а студеният, осъзнаващ себе си сократичен Ум, противопоставящ се на инстинктивното, е проява на декадентство. Така Сократ води гръцкия дух към упадък и е признак за заника на старата аристократична култура (както след него и Платон). Дори е възможно Сократ изобщо да не е бил грък, защото е бил грозен, а грозотата според Ницше е признак на покварата, характерна за мелезите; грозно лице – грозна душа, както гласи древната поговорка. Така най-добрият сред хората, осъден на смърт заради Разума, е превърнат в носител на духовно падение. А ето и въпроса, който възниква във връзка с този култ към Ума: Сократ счита, че е невъзможно по собствена воля да извърша нещо, за което знам, че е зло. Ако върша зло, то е поради незнание; когато знам какво е доброто, то върша добро. Тази мисъл може да ни изглежда съвсем нелепа. По-скоро сме склонни да смятаме, че често вършим злини, когато сме обладани от силни чувства – омраза, любов, завист, алчност, похот, високомерие, властолюбие, при това знаем кое е добро и зло, но, както се казва, не можем да се противопоставим на страстите. Следователно съзираме истина в често цитираното изречение на Овидий: „Виждам и славя доброто, но следвам злото“, или в извода на апостол Павел в Послание до римляните, че като чедо на плътта, робуваща на греха, човек върши не доброто, което иска да направи, а злото, което не иска, при това познавайки Божия закон. Това, изглежда, съответства на обикновеното схващане, но да спрем за момент и да се замислим дали пък няма основание мнението на Сократ, че злото, което вършим, е причинено от невежеството ни; просто слабият ни Ум не може да различи добро и зло. Нека се замислим също дали, ако това е така, не следва, че ние просто сме невинни, каквото и да направим.
Лешек Колаковски