Наглед Борис Руменов е странна птица, но това е само привидно. Всъщност историята му показва, че ако си широкоскроен и незлоблив човек, винаги може да се намери кой да отреже клона, от който чуруликаш.

 

 

 

Нелеп е начинът, по който се лишавамe от един от най-смешните си хора през първата половина на ХХ век. Руменов е по-известен като Борю Зевзека. Преди 80 години в средата на октомври близките му не са сигурни какво точно се е случило с него, след като на 10 октомври е отведен от дома им.

10.10.1944 г., привечер, двама мъже търсят Руменов в жилището му в София. Единият е с автомат. Борис поискал от жена си възглавница и одеало. Така му наредили дошлите да го арестуват. Тримата се отдалечават и никой повече не вижда Зевзека.

Няколко дни след това от Софийската прокуратура съобщават на г-жа Руменова, че съпругът ѝ е убит от неизвестни хора. Можела да си го прибере и погребе. Ковчегът обаче е закован и тя не е сигурна дали вътре наистина е нейният Борю.

Според журналиста и писател Михаил Топалов трупът на Зевзека, надупчен от куршуми, е открит край Перловската река, близо до бившата Окръжна болница в София.

Това той разказал лично на проф. Алберт Бенбасат, който описва историята в портал "Култура" през 2018 г. Литературният историк е сред хората, благодарение на които знаем повече за Борис Руменов и хумористичното му наследство.

И тъй като през 60-те 10 октомври у нас започва да се чества като Ден на архивиста, историята за това убийство в "Изотопия" пресъздаваме чрез документите и спомените, запазени в архиви, дебели и недотам книги, енциклопедии, вестници и ленти. Изтупваме ги от забвението, за да се посмеем с петела на хумористите в злободневния курник на царска България.

 

 

"Уважаеми дами и господа!

Световните неща се разделят на добри и лоши. Добрите пък, от своя страна, биват художествени като например: карикатурите, любовта, пеенето, барабанистките номера в "Нова Америка", пиенето на бира и други, и нехудожествени като например: яденето на пасти, плащането на дългове, женитбата, Народният театър и разни други работи, далечни на изкуството.

Най-важното място в художествените произведения заема литературата, която е два вида: хумористична и сериозна.

Със сериозната литература няма да ви занимавам, уважаеми дами и господа, понеже не желая да ви отегчавам с разни глупости. Хумористичната литература у България се състои от "Барабан" и нищо повече."

Така гласи юбилейната реч на Зевзека преди 90 години, посветена на илюстрования хумористичен вестник "Барабан". Ако не ви е ясно що е то "Нова Америка", театър вариете в София е.

Борю пък е от най-видните барабанисти, негов редактор и издател.

 

 

Илюстрация от книгата "Чуйте нещо смешно", избрани произведения на Борю Зевзека, изд. център "Боян Пенев" – Институт за литература при БАН, 2022 г.

Именно с "Барабан" ще бъде свързван най-често, докато е жив, пък и после, но преди да бием тъпана, няколко думи от Зевзека за самия него, публикувани през 1943-та, година преди неочакваната му кончина:

"Роден съм в село София. Това е станало кръгло преди четиридесет и десет години. Може да има още няколко отгоре, но да не бъдем дребнави. Свърших гимназия благодарение на спасителните тройчици. Записах се студент по филология и литература и насмалко щях да стана даскал по граматика. Попречи една дреболия: забравих да положа изпитите.

Положих ги в странство по драматическо изкуство и после станах актьор в Народния театър. Но и този занаят не ми хареса, та го обърнах на хумористика: почнах да редактирам забележителното за времето списание "Барабан".

През войните бях едновременно и биткаджия, и театърджия. Като биткаджия получих две рани, а като театърджия написах "Балканската комедия" и "Софиянци пред Букурещ". От петнадесетина години пиша веселите отдели на "Утро" и "Дневник", а също – фейлетони и смешки по всички вестници.

В "Балканската комедия" предвещавам светло бъдеще на народа си. Пожелавам му да ме признае за пророк.

Ура! Борю"

 

 

Първа страница на в. "Барабан" от 03.08.1908 г.

 

За пророк не е признат, но и малцина от запознатите биха отрекли заслугите му като писател, журналист, сценарист, режисьор, актьор, войник и виден бохем сред интелектуалците от началото на миналия век.

27 декември 1884 г. Забавният Борис Руменов проплаква в София. Тройките го спасяват в Първа мъжка гимназия. В Софийския университет среща проф. Иван Шишманов, който му дава прозвището Зевзек. Баба му му помага с пари, за да учи във Виена. Там се увлича по театъра и зарязва ученето. Бабата, разбира се, разбира и спира парите, а Борю се озовава в Загреб, за да се отдаде на уроците по драматургия и актьорско майсторство. Играе във Фиуме, днес Риека.

Дебютът му на българска земя е в Народния театър. Междувременно барабанистите вече са известни.

"Райко Алексиев

Единственият недостатък му е, че не се "интересува" ни на йоти от нежния пол?!

Чудомир

Единственият барабанист, който благодарение на добрите ренти има възможност да живее на дача. Обществено положение: очакващ голямо наследство. Любимите му приказки са: "Имаш ли монети?" и "Дай една цигара за спомен, защото кибритът се е свършил."

Паспалев

По лицето се познава, че се занимава с карикатурджилък. На слабонервни хора не се препоръчва да водят научен спор с него.

Гр. П.

Храни се криво-ляво от държавното хранилище, където е чиновник. Не е въздържател като Викенти, защото няма намерение да мре на бесилка. Не дружи с чиновници от страх да не заприлича на пишуща машина. Любимата му приказка е: "Да бяхме пили по едно питие."

Верин

Носи това име от дълги години, защото продължава да вярва, че ще се намери щедър редактор да му изпрати хонорар. Пише поезиите под вдъхновението на газените сандъци, зехтини и прочие в Ломската митница.

Пилигрим или сър Джан

Висш чиновник в едно министерство. Един от най-интелигентните сътрудници, защото никога не иска хонорар. Владее 102 езика, които е изучил из Америка. Семейно положение – годеник в оставка.

Сава Злъчкин

Голям майстор на продълговати стихове. За да се прочете едно от тях докрая, трябва човек да почива 15 пъти. Пише по поръчка и по-къси стихове. Най-късото стихотворение, което е родила уважаемата му едра глава, е пет километра и триста метра."

Описанието на част от сътрудниците е от юбилейния брой №300 от 28 юни 1915 г., където са поместени и карикатурите им. Сред най-именитите барабанисти са Александър Божинов, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов и Христо Смирненски.

 

 

Илюстрация от книгата "Чуйте нещо смешно", избрани произведения на Борю Зевзека, изд. център "Боян Пенев" – Институт за литература при БАН, 2022 г.

 

Самоиронията не им е чужда и 200 броя по-рано. Върху брой №100 се кипри петле, за което пишат: "Уж иска да пропее, а гласът му заприлича на задна въздишка."

Афинитетът на Борю към сцената бързо се просмуква в редакцията. Барабанистите изнасят представления в цялата страна. В програмата има серенади, декламации, хумористични песни и хуморески, политически фарсове, "барабански номера", "концертни карикатури", "комични дуети", "политическа опера", "кабаретни куплети", "покъртителни сцени", пародии на провинциални вечеринки, "любовни катастрофи" и фокуси.

От веселите истории на село Ръгниколец до пародии на знаковите артисти в Народния театър – всичко има на живо и на хартия.

Богатство от диалекти и типажи превзема "Барабан", който се помни с Харалампи Нервозни, но и с разговорите между Пере Кокошкарот и Димче Фурнаджията, Муте от село Празноглавци и Вуте от село Твърдоглавци. Стереотипите, върху които са изградени героите, са далеч от политически коректното. За пример – разказът на Юда Сабадучи Конорто пред Бохор Зевзек по повод съпругата Сара:

"Въобщъ, нашите еврейскъ госпожите, както звестно, много тлъсто. Причин, че това дава зестра на своето съпруг и съпруг длъжно да му взима слугин, да него хубав храни с много манджа и всеки ден да прави баклата. Ама татли, от тесто и шикер, не това баклата, що зарзават, едно вид фалшиво фасул. Знач, моето Сара ручило сладките, турлу-турлу манджите и свинските пържол и ептен сгубил своето фигур, язък!"

С малки прекъсвания, от 32-рия брой до самия край на "Барабан"-а през 1921-ва, вестникът е в ръцете на Борю. Оглавява го едва 25-годишен. На 32 му става и издател.

Барабанистите имат конкуренция само сред хумористите на "Българан". Първите смятат за по-грубовати и невъздържани, вторите – за по-фини и изискани, макар че двата вестника споделят част от авторите.

Редакцията на барабанистите, пише проф. Бенбасат, е подвижна – в някоя от софийските пивници, най-често Арменското кафене.

 

 

 

Можело е обаче да ги хванете в крачка. Например на студентска екскурзия до Атина с влак и параход през пролетта на 1911 г. Главни действащи лица: Борис Руменов и Димчо Дебелянов. След завръщането Зевзека публикува пътеписа "Наша милост в Атина":

"В трена сме. Собствено, преди да се качим в трена, трябва да минем през гарата, а известно е, че на гарата има бюфет. Та тук, в бюфета, се случи нещо интересно. Всички маси бяха заети и ний – аз и Димчо – моят занапред добър приятел – отидохме на тезгяха и поръчахме по една малка чаша коняк, тъй колкото да се чукнем за добър път. Конякът не ни се хареса, та бюфетчикът ни каза, че имал в бутилки коняк с марка 3 звезди, който бил превъзходен. Изпихме по чаша.

Оказа се, че трябва да заплатим цялата новоотворена бутилка, което обстоятелство ни принуди да я изпием до дъно. За да не стане зян. След като окончателно се убедихме в превъзходството на коняка, бюфетчикът, силно разчувстван, ни пришепна, че имал още по-превъзходен коняк с 5 звезди. "Ха де, рекохме, да си вземем една бутилка за из път." За съжаление обаче конякът с 5 звезди се беше свършил. От това несносно и крайно критично положение ни избави Димчо, който взе една бутилка с 3 и една с 2 звезди. Той отлично разбираше аритметиката."

От пътуването остава и фотографски спомен, запазен в архива на сем. Руменови от дъщерята Ани.

"Две снимки, негови, с Димчо Дебелянов в Атина. Пак правят малко шеги, играят някакви като класически борби. Това са много стари времена. Аз имам семеен албум, който е голяма гордост и щастие за мене и който сега е много интересен за множество у нас музеи и архиви, защото е от началото на века, стари снимки на баща ми с много именити личности.

Ето тук една скица от Константин Щъркелов през 1936 г., явно на коляно направена и пише: "Борю Зевзека си спомня за дядо Алеко". Това е бил пак някакъв сътрудник техен. Именно с Щъркелов, с Елин Пелин, с Димитър Талев бяхме съседи, ние с децата му сме отраснали заедно. Това всичкото е голям интерес за нашите архиви, а за мен много скъп спомен, който ми е много скъп и много ме разстройва същевременно."

Интервюто е от 1992 г., на Ивайла Александрова от БНР. Снимковия архив оперната певица Ани Руменова предава на Националния литературен музей по съвет на проф. Бенбасат. Той пък пише, че след пътеписа на Зевзека, Дебелянов не се изявява повече в "Барабан".

 

 

 

Илюстрация от книгата "Чуйте нещо смешно", избрани произведения на Борю Зевзека, изд. център "Боян Пенев" – Институт за литература при БАН, 2022 г.

 

Пародират се и други мастити колеги по перо. Ето какво се случва на 24 април 1911 г. с известните "Пеперуди" на Лилиев.

 

Всяко утро накачурки
ти се фъчкаш ей така –
костенурки, костенурки
черни, люспести крака.

Твойте скъсани потурки
ти ги кърпиш със лика
костенурки, костенурки
черни, люспести крака.

 

И Стоян Михайловски пада под ножа. Борю Зевзека демонстрира актьорските си заложби с баснята му "Орел и охлюв". Чете я като стар актьор, но и като притеснена ученичка.

Презаписът, с който БНР разполага, е от грамофонни плочи, дарени на радиото. Кой кога ги е направил остава загадка.

В Речника на българската литература след Освобождението четем, че Борю Зевзека е водил хумористично предаване по тогавашното Радио София през Втората световна война. От такова няма следи в архивите ни. Първите записи тук се случват през 1945 г. Ползвали грамофонни плочи с пропаганда на немски и записвали върху тях.

Оставаме на бойното поле с Борю, но преди Втората световна война. Руменов е доброволец в Балканската война, адютант е на поета Трифон Кунев. През 1913 г. завършва Школата за запасни офицери в Княжево. В Междусъюзническата и Първата световна война е подпоручик. Пак през 1913-а създава един от първите фронтови театри у нас – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия.

Във войнишката трупа са Стефан Македонски, Кирил Петров и Крум Кюлявков. Пиесата на Зевзека "Балканска комедия", която сам изтъква в забавната си автобиография, печели най-големи симпатии. Както се досещате, пародира отношенията между съседи. Играят я през Първата световна война, често на самата бойна линия.

 

 

Първа страница на в. "Барабан" от 09.08.1915 г.

 

 

В радиото се пази и изпълнение на Георги Вълков с мъжкия хор "Гусла" и оркестъра на Националната опера (тогава Народна) из оперетата "Софиянци пред Букурещ". Композитор е Тодор Хаджиев, либретото е на Борю. Една от първите български оперети. Действието отново се развива през Първата световна война.

В кръчма край Букурещ войници от Софийската дивизия се забавляват преди да пристигне официалното съобщение за влизането на армията ни в румънската столица. И Хаджиев, и Руменов са участници във войната. Премиерата на оперетата, по спомени на очевидци, е на фронта, през май 1917 г., в Битолско.

Следва турне в Прилеп, Велес, Ниш и Скопие. И така – до края на сраженията. Зевзека е не само либретист, но и режисьор, освен това играе опълченеца бай Станчо, четем в монографията "Българският оперетен театър в годините между двете световни войни".

"Барабан" е сред най-обезкървените редакции. Въпреки това през 1913 г. завърналият се от фронта Борис Руменов е описан така:

"Борю Зевзека е човек умен, интелигентен и малко нещо по-красив, отколкото е изобразен тук на портрета. Великите му подвизи през време на войната могат да се прочетат в собственото му съчинение "Приключенията на адютанта", което още не е излязло от печат и не вярвам да излезе.

След това съчинение той възнамерява да издаде друго под заглавие "Червеното вино като лек против жълтеницата". Тия си творби Борю е писал на бойното поле. Освен тях той донесе един чифт мустаци, една брада система Olelemale и малко жълтеница. Тия последните три работи, прибавени към инак благородната физиономия, правеха да бягат през глава враговете, щом го съзрат.

Казах враговете, но не е пълно това, защото когато, предизвестени за пристигането му в София, родителите му отишли на гарата да го посрещат, те са били смъртно изплашени от появяването на един рядък екземпляр из индийските лесове, който нахално ги е приближил и се препоръчал за техен син.

Неописуема е била уплахата на благородните му родители, но с кръщелно свидетелство, което случайно се е намирало у Боря, и ред други белези, той е можал действително да увери ужасените си близки, че действително стоящото пред тях чудовище е самият Борю Зевзеков и че изключителните обстоятелства и рядък патриотизъм са го преобърнали от Борю на людоед от племето куду. След това той се прибра у дома си, но с условие нийде да не излиза, за да не събира след себе си любопитните дечурлига."

 

Три войни, три ордена за храброст и някоя друга рана – това е статистиката за бойното алтер его на Борис Руменов. След демобилизацията възстановява "Барабан", но нищо не е същото.

През 1920 г. постъпва като актьор в новия оперетен театър"Ренесанс". Играе със съпругата си Цветана, актриса и балерина. 20-те години му носят и ново увлечение.

"Борю Зевзека и Кокон Харизанов мечтаят за безгрижен живот, но нямат средства. Лъжат съпругата на Борю, че ще купят специална порода гъски, които снасят златни яйца. С парите, взети от нея, отиват на Искърския плаж и флиртуват с две дами. Кокон Харизанов спечелва от лотарията. Борю представя приятеля си за политик.

Създават правителствен кабинет с Министерство по деликатните въпроси, по питиетата... Всички пируват и се веселят. Борю се преобразява в Мефистофел, а Кокон във Фауст. Борю прегръща една красавица, но нещо го клъвва по носа. Оказва се, че всичко е било сън, а той държи в ръцете си една обикновена гъска…", четем в енциклопедията "Българско кино".

Краткото описание е на един от първите ни неми филми –"Весела България" от 1928 г. 11 минути, от които остават 300 метра лента и много снимки в Националната филмотека.

Зевзека е в главната роля. Според близките му, а и според някогашни вестникарски публикации, е автор и на сценария. Във филма играе с Цветана. Участва и:

"Новооткритата тогава от него субретка Мими Балканска, която по-късно стана може би най-голямата ни оперетна артистка. Тя е откритие на баща ми. Даже баща ми казвал "малката госпожичка с големите претенции". Родена примадона още по това време", спомня си Ани Руменова, дъщерята на Борис и Цветана.

Колкото бащата на Ани е неласкав към Мими Балканска, дважди по-нелюбезен към филма е кинокритикът проф. Тодор Андрейков:

"Тоя филм не прави кой знае каква чест на нашето кино от края на 20-те години и същевременно той е наистина куриозно явление, главно заради участието на много прочути софиянци от епохата. Колоритна галерия чешити с много голяма обществена известност и тяхното мнение се е слушало и в сериозните среди. Те не са били само зевзеци. (...) Той (Борис Руменов - бел. ред.) е имал чудесно чувство за хумор по отношение на другите, но и по отношение на себе си. Той никога не се е засягал, никога не се е обиждал, никога не е изпадал в злобеене. Той е бил една широка и светла душа."

В интервюто от 1992 г. на Ивайла Александрова разбираме малко повече за чешитите:

"Атанас Николов Телефончето, той е раздавач по основна професия, но неслучайно тука е министър на съобщенията, във филма, в съня на Борю Зевзека. Борис Пожаров е професионален актьор, този, който получава длъжността министър на ичкиите, питиета, казано културно, а другият автентичен чешит е Димитър Тодоров Даскала, прочут вестникопродавец, който се отличавал със завидна обща култура, заради което наистина са го уважавали всички. И хората, които са си купували вестници от него, но и общественици, въобще за Даскала се е говорело с много голямо уважение", коментира Андрейков.

Въпреки по-скоро пренебрежителното му отношение към "Весела България", Алберт Бенбасат смята, че комедията напипва злободневните проблеми. Министър-председателят зевзек извежда страната от криза именно чрез министерствата на деликатните работи, на питиетата и на народното благосъстояние. Последното дава на гражданите едногодишен отпуск.

Андрейков не познавал лично Зевзека, общувал със съпругата му.

"Цветана Руменова се отнасяше с огромен пиетет към своя съпруг и към неговото културно наследство. Неслучайно тя посещаваше много често Българската национална филмотека и има добрината да предаде редица ценни архивни материали от личния архив на своя съпруг. Трябва да кажем обективно – много малко е останало."

Пази се обаче споменът за Борю Зевзека като страстен птицевъд.

 

 

 

В двора на къщата си сем. Руменови отглеждат всякакви пернати. Зевзека прави и председателства птицевъдни дружества, организира изложения и конкурси, води курсове в страната, посещава международни конгреси. Татко на Ани, но и на много породисти кокошки, Борю печели награда след награда и пише ли пише: във вестник "Кооперативно птицевъдство", списание "Доходно птицевъдство" и в специализирани рубрики на други издания. Подготвя тематични брошури и книги. Например: "Евтини и хигиенични курници", както и "Кои полезни кокошки трябва да отглеждаме".

В "Утро" от 27 март 1935 г. четем, че кокошката от порода "Плимутрок" е "с голяма носливост и най-вкусно месо", а яйца за разплод можем да намерим от "елитното стадо на Б. Руменов" на столичната ул. "Добри Войников" №29.

Пилешката страст на Зевзека ражда имената на рубриките "Кукугиру" и "Кудкудяк", списвани от него в "Утро" и "Дневник". Мъжете нарича кукуриговци, жените – кудкудячки. Стига дотам, че работи и под псевдонима Весел птицевъд.

Така поминува Борю Зевзека, автор на повече от 700 произведения. Вестникарските колонки от едно време му отделят специално място. Читателите го виждат ту сниман с Дан Коловна маса, ту с ваксаджийче, което пуши на улицата.

Най-малкият от братята Вазови – Борис, го нарича "истински благодетел на начумерения български народ", а поетът Кирил Христов казва, че хуморът му не е хаплив, "какъвто най-често е българският хумор". Захапва го обаче българската злоба и немокаетлък.

 

 

 

"На 10 октомври баща ми е изведен от дома си от две въоръжени лица, които са му казали, че трябва да отиде с тях. Майка ми била разтревожена, мисля, че даже са го търсили един път, но не са го намерили и след това са дошли втори път, когато баща ми вече си е бил вкъщи. Той ѝ казал: "Не се тревожи", аз като дете съм си спяла в детското легло и, за жалост, за много голямо мое съжаление след това, нямам никакви лични впечатления, някакви лични спомени от тази фатална нощ.

Това е, че някой му се е заканил: "Още тази вечер ще намажеш въжето". Баща ми като човек абсолютно оптимистичен, абсолютно расъл в демокрация, абсолютно вярващ в това, че сме правова държава и може би неразбиращ събитията, които са станали у нас през септември-октомври 1944 г., казал: "Не се тревожи, всичко ще се изясни". Той мислел, че го закарват до кварталния участък и ще се върне след час-два. Баща ми така и не се върна повече вкъщи", разказва Ани Руменова.

По спомени на майка ѝ Цветана въоръженият мъж е поетът Станислав Вихров.

"Търсел да очисти Елин Пелин и по погрешка попаднал на Борю Зевзека. Не си приличат, всеки ще ги разпознае. Елин Пелин, дето се вика, го помним и след 9 септември, в последните години от живота му, а Борю Зевзека със своята много масивна, мастита фигура, близо 1,90 м. и доста плещест, шкембелия човек, в никакъв случай никой не може да го сбърка с Елин Пелин.

По-скоро оня е тръгнал да трепе наляво и надясно който му падне, стига да е интелектуалец, защото този Вихъров, за него се говори, че той е очиствал главно интелектуалци. Може тук някаква мътна мъгла да се таи на дъното на цялата работа.

Въпросът е, че един такъв хубав човек, за който всички, които са го познавали, си спомнят най-малко с умиление, а Гендов ми е говорил с много топло чувство за него и ми е казвал: "Слушай, бе, момче, това беше един прекрасен човек, душа човек в истинския смисъл на думата", обяснява след години Тодор Андрейков. Гендов е режисьорът Васил Гендов, автор на първия български филм.

Говори се още, че Вихров е отхвърлен от Борю Зевзека като писател. Ани Руменова твърди, че след 10 октомври майка ѝ дълго обикаляла полицейските участъци, за да разпитва за мъжа си. В годините двете се надявали той да е жив. Според съдебен протокол от 30.11.1945 г. Борис Руменов е "безследно изчезнал". В документа обаче е посочена сгрешена предполагаема дата на смъртта му – 8 октомври. Ани и Цветана ще трябва да признаят: на 10-и се е случило немислимото.

"Трябваше да се примирим с фаталната истина, че той е бил убит още същата нощ. Къде, какво... всичко са спекулации", казва Ани Руменова.

Хипотезата за Светослав Вихров се потвърждава и от спомените на писателя Славчо Васев, документирани през 1968 г. През 1971 г. Христо Радевски описва как (като секретар на Съюза на писателите) приема Цветана. Търси съдействие, защото ѝ правят спънки за пенсията. Тогава Радевски се обърнал към МВР има ли данни за фашистка дейност на Борис Руменов. Получил отрицателен отговор.

"Не знам дали са били пияни или под нечия команда са действали, или са били лични отмъщения, при всяка революция се уреждат и много лични сметки. Но лицата не са търсени след това под съдебна отговорност. Това показва, че по някакъв начин се потушават тези неща", продължава разказа си Руменова.

Допълва, че двете с майка ѝ живеят в мизерия след убийството на Борис. На два пъти пенсията на Цветана е отнемана, настанявани са квартиранти в дома им в София, после са изселени в Плевен. През 1972 г. Цветана Руменова успява да извади свидетелство за съдимост на съпруга си, за да покаже, че е неосъждан. Усилията са напразни – клеймото върху двете остава още едно десетилетие.

"От 1983-1985 г. започна да се споменава вече по-смело за името на баща ми като литератор, като журналист, като артист."

И въпреки това на 22 декември 1983 г. от Столичния съвет за култура не позволяват на вдовицата на Руменов да сложи паметна плоча на дома им.

"Във връзка с молбата на другарката Цветана Руменова за поставяне на паметна плоча на дома, където е живял нейният съпруг Борис Руменов (Борю Зевзека), Ви уведомяваме, че същият е известен най-вече като буржоазен журналист и хумористичен писател. След 9.IX.1944 г. той е осъден на смърт и разстрелян, а впоследствие реабилитиран. След направеното проучване и съгласувано с ръководството на Съюза на българските журналисти считаме, че личността и дейността на Борис Руменов (Борю Зевзека) не дават основание за поставяне паметна плоча на неговия дом."

 

 

Защо е убит Борю Зевзека?

Преди 9 септември той не показва симпатия към нито една партия. Осмива всички. Не взима насериозно и произведенията на Вихров, който, пише Алберт Бенбасат, опитва да имитира Вапцаров. Вихров е псевдонимът на Станислав Бъчваров, с "прогресивен работнически произход" и антифашистка биография. Партизанин, а после и член на БКП, който от млад се опитва да се впише в левите интелектуални среди.

Литературният историк описва и случка, разказана от баща му Нисим Бенбасат, който е работил в радиото.

"Пристигайки направо от фронта, яхнал кон, Станислав Вихров спира пред пропуска на Радио София и заявява, че иска да се срещне с Валери Петров, редактор там по онова време. Съобщават на Валери Петров каква точно е работата, не забравят и за униформата, и за коня. Щом чува, че Вихров е долу и – Естествено! – носи свои стихове за излъчване в ефир, Валери Петров казва: "Пуснете коня, поета – не!"."

 

 

В същата публикация Алберт Бенбасат се позовава на писателя Атанас Душков, според когото Вихров се разкайвал за стореното. "Пияна работа", казвал той. Умира през 1978 г. с разстроена психика и проблеми с алкохола.

33 Христови години делят онзи 10 октомври от 10 октомври 1977 г., когато на екран излиза филмът "Авантаж" на Георги Дюлгеров. И в "Авантаж" има петел, и той има чувство за хумор, но не се разпорежда в курника, ами го разпореждат към затвора. Лазар Касабов Петела е джебчия със свободолюбив дух по времето на комунизма. Не случва в любовта, не случва и на съкилийници. За романтичните души, ако и да са сбъркали, предимства, сиреч авантажи, няма. Колкото и пъти да става Лазар, накрая опира дъното.

"Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник", пише Ан Харпър Ли в прочутата си книга "Да убиеш присмехулник".

Вероятно вече сте се сетили за нея покрай нелепата смърт на опереното петле на българския хумор. Сетил се е и Алберт Бенбасат, възмутен, че за официалното литературознание до 1989 г. Борис Руменов не съществува за разлика от Станислав Вихров.

След Промените все пак изплува от плитчините на Перловската река и дълбините на историята. Днес в Държавния архив има фонд с 55 единици от 1905 г. до 1973 г., съхранили частица от паметта за Зевзека. Преиздадени са негови произведения, пазят се и записи за него.

Върнахме ги към живот по една простичка причина.

"Между псевдонимите на кукуриговците най-много е застъпена ботаниката. Имаме си значи: Червен Лиляк, Ален Божур, Бял Трендафил, Жълто Лале и Ран Босилек. Имаме и двама представители на зоологията: Бял Вълк и Пиян Заяк. Най-после във веселите ни страници се подвизават един дявол (Чорт Брадатий) и един поп (Самоковски)", пише Зевзека.

Имали сме и него.

"Зевзека е от типа хора, които и сега са ни много нужни, защото добротата е, която ни липсва, а Борю Зевзека изглежда е бил образец на добрия човек", убеден е Тодор Андрейков, който също вече не е сред нас.

Казват, че щурецът, свирейки, умира. А зевзекът?

Изображенията (извън публикуваните в "Чуйте нещо смешно" и фрагментите от пресата) са генерирани с Midjourney по описания на Лора Търколева.