„Бих искал чрез моите картини да събудя притъпените още от детството чувства.“ Разговор с художника Георги Лечев в навечерието на неговата 75-а годишнина
В навечерието на своята 75-а годишнина Георги Лечев откри изложба „Лято“ в галерия Vejdi в София. Това само по себе си е събитие, защото известният варненски художник не обича често да прави изложби, а в столицата е рядък гост. В новата си изложба юбилярът представя някои свои знакови теми, които го вълнуват през последните години.
Георги Лечев е роден на 30 октомври 1949 г. във Варна. Завършва графика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Той е един от най-ярките представители на художническата колония „Вулкан“, с която Варна се прочува в края на 70-те и през 80-те години на ХХ век. Има над сто самостоятелни изложби у нас и по света. Негови творби са притежание на галерии, музеи, фондации, библиотеки и на частни колекционери в България, САЩ, Норвегия, Швейцария, Аржентина, Франция, Германия, Полша, Мексико, Италия, Канада, Швеция, Япония, Холандия, Чехия, Австрия и др. Носител е на Националната награда за графика (1982) и на Голямата награда на Международното биенале на графиката във Варна (1991), на орден „Св. Св. Кирил и Методий“ (2009).
Г-н Лечев, лятото вече свърши, но сте озаглавили новата ви изложба „Лято“. Това ли е любимият ви сезон?
За всички хора лятото е пълно с радост, топлина, светлина, слънце в душата и това настроение трябва да продължава не само няколко месеца, а през целия човешки живот.
Защо непрекъснато рисувате морето във всякакво състояние – мрачно, светло, игриво?
Морето е в моята същност, защото съм се родил край него. Първият ми поглед сутрин и вниманието ми са отдадени на това особено пространство. Мога де не запомня жилищните блокове, които не ме интересуват, но морето е част от природата, която създава у хората чувство за вечност. Много хора възприемат морето като място за къпане, а то е онази същност на пространството, чрез която можеш да пътуваш навсякъде. То е безкрай. Морето и небето често са в един кадър в моите картини. Те носят състояние, което е безкрайно, и се променя постоянно. А хората минават и не забелязват, както не забелязват и колко са променливи и разнообразни планините, дърветата. Аз не илюстрирам, а използвам темите, за да мога да интерпретирам и да вложа от себе си много енергия, топлина и светлина. Рисувайки ги, аз се опитвам да въздействам на хората. И по този начин, чрез моите картини да започнат да усещат истинската природа около себе си.
Може би и чрез синьото, което използвате в картините си, някои го наричат „Лечевото синьо“, което е ту средно синьо, ту много интензивно, истинска енергийна „бомба“, също искате да събудите хората?
Да, абсолютно. Когато рисувам, най-много енергия влагам, докато бъркам цветовете, защото едно е да използваш един цвят от тубата, друго е да забъркаш 10 или 15 сини цвята, в които да вкараш светлината на небето и морето, както и енергията, която носят.
Друга често срещана ваша тема, виждаме я и в изложбата, са изображенията на нарове, макове, ириси, на кестени и смокини. Защо обичате да рисувате тези дарове на природата в толкова близък план?
През целия си път като художник съм рисувал най-различни теми. Една от най-съществените е морето, понеже съм роден край него, в това прекрасно място Варна. Преди години имах други теми. Много се занимавах с хората, с човешката същност, но след като поотраснах малко, осъзнах, че хората не са толкова прекрасни и има още много неща, които трябва да се отразяват. Имах и реалистичен период, когато се занимавах с графика. Понеже много съм пристрастен към музиката и джаза, започнах да правя интерпретации и през един период минах изцяло към абстрактно изкуство. След като започна една тема, я рисувам, докато я изчерпя емоционално и философски. От няколко години отразявам природата и не знам кога ще спра да я рисувам. Като казвам природата, имам предвид зеленчуци и плодове, за които споменахте, а и всичко, създадено от природата. Защото дюлята, синята слива, ябълката носят много силна енергия, а хората ги възприемат като нещо естествено, като даденост. Хапват ги и ги забравят. Бих искал чрез моите картини да събудя притъпените още от детството чувства към онова, което е създала природата, пълна с енергия и топлина, с лечебни сили. Ако възприемаме по този начин природата, която рисувам, ще започнем и да се лекуваме от разни болести.
Виждаме и вашите любими фаровете. Те символ на спасението или на корабокрушенето са?
Фарът за мен е човешки обелиск. Понеже той насочва корабите и движението по морските пътища, свързан е с морето и сушата, искам хората да го почувстват като символ на въздействието на мощните неща.
А на какво са символи затвореният чадър и самотните лодки на плажа?
Те са част от човешкото всекидневие. Аз ги наричам „междувещи“. Но ако седнеш за почивка, да подишаш и да се концентрираш до един чадър например, той съгражда твое пространство, в което можеш да потънеш. Така че един чадър служи по-скоро за създаване на лична атмосфера. Лодките също са от всекидневието на хората. Рисувам не само изоставени лодки, а и бойни лодки в морето. Но и те като хората имат нужда от самота и почивка.
Рисувате често и Санторини, където обичате да ходите. Какво ви дава Санторини?
Все пак съпругата ми е гъркиня. Когато за пръв път ме заведе в Гърция, много се впечатлих от природата. Тя остави много трайни следи в моята душа и затова си позволявам да я интерпретирам. Една от любимите ми теми е Санторини. Нещо невероятно е! В Санторини природата е толкова разнообразна, че един човешки живот не стига да отрази нейното разнообразие. И не само това – човешкият живот е много кратък, за да отразиш всичко, което нашата земя е създала, природата, животните, хората.
Ранните ви графики са населени с хора, а в картините ви от последните години те напълно отсъстват. Вече частично отговорихте на този въпрос, но няма ли един ден отново да се върнете към тях?
С отразяването на хората нищо не се променя в тях. Аз обаче си създадох философия. Всяко дете на тази планета се ражда с всички божествени качества, които са заложени в него – радост, доброта, интелигентност. След това начинът, по който се възпитава – някой го наричат любов или друго – от родителите, училището, започва да малтретира децата и сетивата, с които са създадени, се притъпяват. Поради тази причина аз се опитвам чрез моите картини да събудя точно тези качества в хората – светлина, топлина, добрина, интелигентност, които са заложени във всеки, но са заспали. Когато се събудят, хората ще се върнат към истинската си същност.
Извървявате дълъг път като художник от ранните графики до днешните картини. На какво се дължи това – на житейско натрупване? Или просто не се страхувате да експериментирате?
На дарбата ми. Откакто съм се родил, аз се занимавам само с това, което Господ ми е дал – да рисувам. И с това рисуване, което нося в себе си, аз живея всеки ден. Това е моето дишане, това е моята светлина. Извървял съм нормален път на художник. Пътят е много дълъг, много труден. Художникът трябва да го извърви сам. Затова много често заглавията на изложбите ми са „Пътят“. Той е дълъг, самотен и хубав, но по него има бели каменни колони на приятелството.
Откога рисувате?
Всичко, с което съм се занимавал – училище, работа и др., е било нещо второстепенно за мен. От дете рисувам. Чувствал съм го като даденост по рождение. На много хора са дадени красиви неща, но просто са приспани в тях и трябва да се събудят.
А от кого сте се учили по пътя?
От много хора – приятели, родители, семейство, от децата и внуците… При допира до много хора винаги откривам личности, които носят интересни неща в себе си. Даже понякога ги споделят несъзнателно. И аз им връщам тези неща, като им казвам – ето, такъв си. Много си добър, трябва да събуждаш тези неща и да ги даваш на хората.
Предстои ви юбилей – 75-годишнина, подготвяте ли нещо?
Подготвям през ноември изложба във Варна. По принцип много ми е странно всичко, свързано с рождените дни, юбилеите, защото човек е роден, за да живее активно и съзнателно всеки ден, да отдава енергията си. Не отбелязвам юбилеите си като накакъв особен празник, а със семейството, с близките.
Мариана Първанова
