Имаше такъв писател. Сега го няма. Преди години седях в едно кафене. Към мен се приближи един мъж. Представи се. Синът на Тато. Благодари ми, че съм писал за баща му. Та рекох да си спомним за него.
*
Всички му викат Тато, както викахме на Тодор Живков. Но това Тато при Тодор Велчев идва от Хемингуеевото Папа – ехо от общата им моряшка и писателска закваска.
Коренът на Тодор Велчев е от Ботевградския край. Мъжете от рода му са потомствени моряци. Дядо му Велчо Минев служи на торпедоносеца „Дръзки“. Баща му Кольо Велчев-Моряка е колега на Никола Йонков Вапцаров от Морското училище. Самият Тодор учи в Морското училище по времето, когато град Варна се нарича Сталин. „През 1951 г., когато кандидатствах в Морското училище, бяхме 2600 души кандидати за 160 места“, спомня си писателят. „Аз влязох втори.“
Юношата възмъжава зад желязната ограда на 8-и полк, правена от цевите на наши картечници, свалени от въоръжение според изискванията на Ньойския договор. Момчетата са подложени на суров спартански режим – 30-километрови внезапни походи през нощта, гребни походи от Варна до Ропотамо с т.нар. шлюпки, известни още от битката при Цушима.
„Чупили сме при старта гребла, такива каяци бяхме“, признава Тодор Велчев.
Работа за моряци обаче няма – родният ни флот се развива чак през шейсетте. Велчев кандидатства и влиза медицина. За да се издържа, започва работа в една бригада към Ремонтстрой, която разчиства руините на сградите от бомбардировките в София. Така – до 1958 г., когато се разминава на косъм със смъртта. Какво се случва? Нека да дадем думата на писателя:
„Разбиваме една железобетонна сграда, някъде около Централния затвор. Работех с един 12-килограмов чук и десетина закалени шила. Заставам в средата на плочата и започвам да блъскам с чука. Първи удар, втори удар. Изведнъж въздухът експлодира. Цялата плоча се скъса и се срина; и докато се продънвам надолу, чувам – отиде си докторчето!
Тодор Велчев-Тато
За щастие – не губя съзнание. Гледам, от крака ми стърчи дебело колкото палец фигурно желязо. Гръбнака не мога да го мръдна. Един самосвал ме закара за 11 минути в „Пирогов“. Там ми направиха седем операции. Изкарах в гипсово корито 270 дена. От 100 килограма станах 38, скелет. Всички ме изоставиха, само майка ми идваше, колкото можеше. През това време съзнанието ми витаеше във всевъзможни светове, изживях всички неистови, екзотични копнежи. Когато сетне започнах да плавам като моряк с корабите и стигнах чак до нос Добра Надежда, светът на реалността не ми се стори толкова непознат. Може би оттук, от страшната неподвижност на гипсовото корито, започна това желание за писане; то ме накара да взема думата. Пътуванията ми после останаха като фон, като алиби за лъжите на въображението.“
След гипсовото корито Тодор Велчев започва упорити физически упражнения. И досега помни щастието, което изпитал, когато успял да се разходи за пръв път с патерици под кестените на София.
„Така лека-полека отново се върнах в света“, обобщава този период от живота си той.
Секретът за превръщането му от жив труп в нормален човек се крие в редовните му занимания – още от 1950 г. – с културизъм. Без излишна скромност той твърди, че е един от основоположниците на този спорт у нас, негов пропагандатор, идеолог, както и първият треньор по културизъм. За отбелязване е, че сред учениците му фигурира и небеизвестният Иван Славков.
Все по онова време се провежда Първият конкурс по културизъм в рамките на Европейското първенство по щанги. Шампион от нашите става Любомир Наков, а при жените приза печели гимнастичката Мария Гигова.
Дългогодишната практика позволи на Тодор Велчев, макар и на 65 години, след множество травми и операции, да стане републикански шампион на силов двубой за ветерани с постижения 142.5 кг от лег и 200 кг тяга.
Най-сетне, през 1967 г., се сбъдва мечтата на дипломирания моряк и той започва работа на траулерите като помощник-капитан. Като затвори очи, в съзнанието му изригва сребърната лава на хиляди тонове риба, уловени от екипажа му. Плава из целия свят – Екваториална Африка, Испанска Сахара, района на Олд Фиш Бей, Югозападна Африка. Когато пресича за пръв път Гибралтар, се просълзява, защото това е несбъдната мечта и на баща му Кольо Велчев, и на неговия другар и набор Кольо Вапцаров.
Траулерът представлявал нещо като плаващ пандиз.
Един моряк вземал 70 лв. заплата и 30 цента командировъчни на ден. За тези пари се налагало да работят по 14–16 часа на денонощие. За да се преборят със скуката, моряците ловели акули, сред които и чудовища над 4 метра. Ето какво разказва писателят за един от най-драматичните си моменти в открития океан:
„Ловяхме рибата с трал. Пълним хладилния трюм с улова и започваме да чакаме кораба-майка. Един път го чакахме с 450 т замразена риба след 200 денонощия в океана. Той обаче се забави. Ние изкрейзихме. Аз съм вахтен помощник-капитан. На самата трална палуба имаше разположени над 20–30 5-киловатови прожектори – като слънца. Нощем като светнат, става ден. Една нощ един моряк крещи, капитанеееее, акули. Гледам, водата наоколо наистина ври. Имахме мерлуза – 2–3 тона останали, слагаме брезентови ръкавици, защото кожата на акулите е като пила, и се хвърляме да ги ловим. Уловихме пет, десет, двайсет. Въдицата за акула представлява голяма канджа с 12-сантиметрова кука. Набучваме мерлузата и хвърляме въдиците в океана.
Изведнъж долу от дълбините излезе 4-метрова акула и по-малките се разбягаха. Захапа. Десет човека започнахме да дърпаме. Такава гигантска, колосална сила аз не познавах дотогава. Изкарваме я на палубата и с боцмана със секири започваме да ѝ сечем главата. След няколко часа минавам край тази отсечена глава. И мъртвата уста ме захапа за ботуша. Щеше да ми откъсне стъпалото.“
Тодор Велчев отпечатва първия си разказ в далечната 1966 г., а първата му книга „Фантазия за белите шапки“ излиза след десет години – през 1975 г. На следващата печели с нея голямата литературна награда „Варна“.
Решаващо значение за израстването му като писател изиграва запознанството с Васил Попов. През 1970 г. Тодор Велчев почуква на вратата на т.нар. „Душегубка“ на „Литературен фронт“.
Ето какво разказва писателят за тази първа среща: „Тука съм донесъл един разказ“. „Вие пишете разкази? С какво се занимавате?“ „По траулерите.“ „Идете и се занимавайте с риболова си, не с разкази!“ Каза го, за да ме предпази от страданието. Аз казвам: „Вашето задължение е да ги прочетете. Кога да дойда?“. „В четвъртък“.
Васил Попов беше решаващият човек, който ми пусна книгата. Заедно с Димитър Вълев и Атанас Наковски. Когато отидох другия четвъртък, той вече бе запазил маса в ресторанта. И ме представи на присъстващите с думите: „Той просто е един от нас“.
За няколко десетилетия писателят отпечатва 350 разказа, събрани в 12 книги.
„Свършил съм си мисията в разказа“, горчиво заключава той. „За какво да пиша? За мизерията ли?“
„Писателите са радарът на човешката съвест, който се насочва към неизвестни територии на духа. Подобно на кашалота, писателите се гмуркат все по-дълбоко в страданието… и стигат понякога в опита си такава дълбочина, че не могат да се завърнат на повърхността… Но опитът на техните идеи се връща и се ползва от всички. Те са неизбежната емоционална памет на човечеството“, беше казал някъде Тодор Велчев.
Статията в Уикипедия за него завършва така:
„Самоубива се с личното си оръжие на 19 септември 2010 г. Последните му думи, записани в малко тефтерче, са: „Не искам да съм просяк. Щастието е състояние на духа. Обичам ви. Простете ми!“
