„От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 )“, Стефан Иванов, изд. „Сиела“, София, 2024 г.
Българската соцносталгия е абсурден по своята деструктивност културен феномен, който в същността на своите емоционални аргументи изкривява истината дотам, че да твърди как в социалистическа България не е имало престъпност: престъпността идва с демокрацията. Подобни твърдения изграждат идеализираната картина, в която хармонията покрива изцяло територията на народната република. Щастието на социалистическия българин се допълва от несъстоятелни фактори като: пълни стомаси и равенство между всички хора, а светлото бъдеще е само на петилетка разстояние. За престъпления изобщо не може да става дума, защото те се случват винаги някъде другаде, където обществото не изповядва социалистическия морал.
Предизвикателната тема да се пише за криминалните престъпления по времето на социалистическа България поставя автора на тази книга не просто сред изследователите на близкото минало, но и сред теоретиците на народопсихологията ни. Защото изследването на Стефан Иванов е интердисциплинарно и има допирателни освен с историята, но и с психологията, социологията, статистиката и културологията. Но най-вече тези страници могат да се четат по оста родова – колективна памет на българина, тъй като в известен смисъл колективната е официалната памет, подвластна на пропагандата, докато родовата често остава в анонимните и невидими семейни хроники, а в тях се случва да има и криминални новини. Съпоставими в смисловото поле на информацията за престъпления, колективната памет е по-скоро продукт на дезинформацията и цензурата, а родовата – на липсата на информация. И всъщност, оказва се, именно в това е тълкуването на истината за престъпността в социалистическа България: дезинформацията и липсата на информация, цензурата. Затова и да твърдят, че е нямало криминални случаи могат само тези, за които са оставали скрити престъпленията. Разбира се, за носталгията по социализма вероятно и затворите, и трудово-възпитателните училища в НРБ са били празни.
Книгата деликатно разкрива произхода на чувството за спокойствие на социалистическия българин – онова притъпяване на сетивата, което го превръща в още по-лесна мишена. Как отнетата отговорност за хода на събитията в обществото превръща човека в невзискателен за себе си, но и невзискателен към другите. Оскотяването има комплексно действие и през 80-те години на XX век в България престъпността бележи огромен ръст, а властта трудно се справя, заета с това да сътворява „възродителния процес“ например.
„Емблематичен случай, който нагледно ни илюстрира липсата на информираност в публичното пространство, е (…) „най-тежкият случай на пловдивските криминалисти преди 1989 г.“ Тогава са убити две жени, нападнати са още няколко в района на Пловдив и село Зелениково и в продължение на три години убиецът не е заловен. През цялото това време, включително след като са намерени труповете на жертвите, дори и след като е постановена, а по-късно и изпълнена чрез разстрел смъртна присъда на убиеца, по телевизията и радиото не се съобщава нищо. Както вече беше отбелязано, във вестниците, дори и в местните, няма нито ред за тези ужасни престъпления. В дните на процеса и постановяването на присъдата „актуалните теми“ за социалистическите медии в региона са провеждането на десетдневката за борба с шума в Пловдив, Третият фестивал на клубовете по прогностика, фантастика и евристика в Окръжния младежки дом „Йорданка Николова“, както и конференция на тема „Проблеми на тютюнопушенето и алкохолната консумация сред младежта“.
Стефан Иванов разбива митовете за спокойния живот в социалистическа България. Специално внимание заслужава анализа му за разкриване на престъпленията, но и за тяхното прикриване от пазителите на закона, които понякога са и негови нарушители. За агентурния апарат, за местата за изтърпяване на наказанията. Книгата представя в детайли, аналитично и чрез инструментариума на сравнителния анализ динамиката и характеристиките на престъпността от 1944 до 1989 г. както като цяло, така и поотделно на четирите най-важни нейни съставни части – кражби на обществено и лично имущество, грабежи, изнасилвания и умишлени убийства. Особено ценно е изследването дали тенденциите, характеристиките и динамиката на общата престъпност в НРБ съвпада с тези в другите социалистически държави.
За написването на книгата си Стефан Иванов развива внушителна изследователска дейност, като дори включва неизползвани архивни източници от различни колекции.
Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Доктор по история. Заместник-директор на 149 СУ „Иван Хаджийски“ в София, където преподава история и цивилизации. Работи активно по международни проекти в сферата на образованието. Още от 1990 г. влиза в младежката структура на „Екогласност“, след това членува във Федерацията на Независимите студентски дружества, един от лидерите на СДС София, председател на СДС Красна поляна, основател на движението Д3. От 2003 до 2015 г. е избиран в три последователни мандата за общински съветник в София, като е член на Постоянната комисия по обществен ред и сигурност в СОС.
