Или за значението на Фестивала за европейска солидарност в София (октомври-декември 2024 г.)

Падането на Берлинската стена е епохално събитие не само за Германия, но и за целия свят. В чест на неговата 35-годишнина Културният център на Софийския университет и сдружение „Център за четене и култура“ организират първия Фестивал за европейска солидарност, който ще обедини над 20 събитиямежду октомври и декември тази година в София. „Стени“ е тематичният фокус на фестивала и тема на международната конференция, която ще се проведе на 11–13 ноември.

Целта на двете инициативи е да изведат на преден план в публичния дневен ред някои значими въпроси, към които е нужно да се отнесем задълбочено и внимателно: защо през 1989 г. бутахме стени, а днес мнозина предпочитат да ги изграждат отново? Дали през този период принципите на либералната демокрация са останали непроменени, или е необходимо днес те да бъдат преоценени предвид новите предизвикателства пред глобалния ред, основан на човешките права?

В своеобразен манифест на фестивала Александър Кьосев – професор по културна история на модерната епоха и директор на Културния център на СУ, описва защо е необходимо днес да говорим именно за европейската солидарност и да правим това през различни перспективи и възможни подходи. (Текста на манифеста ви предлагаме по-долу.) Портал Култура и списание „Култура“ са също партньори на събитието. В ноемврийския брой на списанието ще публикуваме концептуалния текст на фестивала „Европа – граници, ретроутопии, традиция“ – разговор в редакцията на сп. „Култура“ между проф. Александър Кьосев, проф. Владимир Градев и Тони Николов. Разговорът се проведе по инициатива на проф. Александър Кьосев (откъс от него също ви предлагаме по-долу).

Обединен от своя фокус „Стени“, Фестивалът за европейска солидарност е мозайка от културни, художествени, публични и академични събития, зад които застават повече от 15 международни партньори, сред които държавни, образователни и научни институции, посолства и културни институти, културни организации и издателства. Различните компоненти от фестивалната програма са свързани в мрежа от общи проблеми, фокусирани върху преградите, които ни разделят, и мостовете, които ни свързват. Участници в културните и академични прояви на фестивала ще бъдат учени, писатели, художници, куратори, музиканти, журналисти и дипломати от различни страни. 

Най-интензивният период от програмата на фестивала ще бъде през ноември. Важен акцент в нея ще е музикалният пърформанс „Ростропович срещу Стената“, който ще се проведе на 11 ноември пред Мемориала на Берлинската стена в парка на НДК. На същата дата преди 35 години забележителният руски виолончелист Мстислав Ростропович изнася пред рушащата се Берлинска стена импровизиран концерт. Сред отломките около Чекпойнт Чарли той изпълнява спонтанно и вдъхновено няколко сюити на Йохан Себастиан Бах. Оттогава това импровизирано изпълнение на великото музикално наследство на Европа е символ на победата на свободния творчески дух над Стените и над всички диктатури. Този жест на свобода и надежда ще бъде претворен от един от най-известните съвременни български виолончелисти и водещ музикален педагог – проф. Анатоли Кръстев.

Международната конференция „Стени“ ще се проведе между 11 и 13 ноември, а в нея ще вземат участие повече от 30 учени от различни държави. Сред тях ще бъдат Пол Бетс – професор по модерна европейска културна история в Оксфордския университет, политологът Джей Роуел – директор на френско-германския изследователски център „Марк Блок“ в Берлин, политологът Иван Кръстев, председател на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna).

Част от Фестивала ще са и есенните „Литературни срещи“ на фондация „Прочети София“, чието мото ще бъде „Това е стена“ (по стихотворението на Борис Христов „Стената“). Сред гостите на „Литературни срещи“ ще бъдат руският журналист и писател Михаил Зигар, българският писател и поет Георги Господинов, родената в Киев и живееща от 25 години в Берлин писателка Катя Петровская, германската писателка и журналистка Джаки Томе.

Фестивалът за европейска солидарност и международната конференция „Стени“ се осъществяват с подкрепата на фондация „Америка за България“. Събитията се реализират и с подкрепата на Столичната община, Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Фондация „Фридрих Науман“.

* * *

Солидарността е нещо повече

Или за значението на Фестивала за европейска солидарност в София

Александър Кьосев

До съвсем скоро изглеждаше, че Европа е преодоляла вековната си враждебна разпокъсаност и е постигнала мир. След продължителен и труден процес на обединение, продължил десетилетия, вече 27 страни имат общи законови и административни рамки, осигуряващи свободно придвижване, огромен пазар, обмен на хора и идеи, взаимна търпимост на различията.  

Събитията от последните няколко години обаче – световната финансова криза, мигрантските вълни, Брекзит, пандемията, войните в Украйна и Близкия изток – неочаквано издигнаха нови стени. Събудиха се изолационистки настроения и се възродиха призраците на старите геополитически „сфери на влияние“. В момента дори в ЕС някои от страните връщат или засилват охраната на своите граници, строят огради, контролират свободния достъп, упражняват дигитален надзор. Накрая границите, оградите и стените се превърнаха във фронтове и окопи.

Това поставя единството под въпрос и идва да напомни на всички, че то е нещо повече от добро институционално устройство, изисква солидарност. А тя не се изчерпва с парламент и комисии, със стандарти, стопански съюзи, дори с военни алианси и мерки за сигурност: предполага общо съзнание за принадлежност. В самото ѝ сърце е емоционалната връзка между всички европейци, усещането за „ние“ и готовността за взаимна подкрепа. А това изисква и културен проект: съзнание за общо наследство и обща културна съдба – и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето. 

Трудна задача. Защото тя не спира при честването на великите и разнообразни европейски културни постижения, а неизбежно предполага признаването и преодоляването на редица исторически грехове на самата Европа – колониалните завоевания, катастрофите на световните войни, престъпленията срещу човечеството, Желязната завеса. Но остават и много съвременни въпроси, за които сякаш още нямаме решение. Девизът „единство в многообразието“ би следвало да се реализира отвъд всеки традиционен европоцентризъм, но докъде да стигнем с универсалисткия дух на европейската култура? Какво „ние“ ни е нужно – включващо или изключващо? Такова, което консолидира Европа в континенталните ѝ цивилизационни граници (а къде свършват те?), или такова, което я отваря към богатствата и разнообразието на света? Възможна ли е солидарност, подкрепа и емоционална връзка с всички, които споделят „европейската мечта“? И дали е реалистично подобна непризнаваща граници универсалистка идея да бъде удържана във времена на милионни световни миграции, на все по-охранявани граници, на фанатични религиозни режими, на бушуващи войни, реални и хибридни? Можем ли да спасим единството и да започнем да изграждаме солидарност срещу надигащите се популизми и национализми, вече строящи невидими нови стени около нас?

Софийският фестивал едва ли ще отговори на тези въпроси. Той си поставя по-малка, но ясна цел: в скромните си рамки не само да тематизира, а да практикува многообразието и солидарността. Организаторите възнамеряват да направят това чрез мозайка от културни, художествени, публични и академични събития, организирани от повече от 15 международни партньори. Средство за постигане на тази цел ще бъде търсеният резонанс – връзките между културните прояви, общите проблеми, пресечните точки. 

Първото издание на фестивала е посветено на 35-ата годишнина от падането на Берлинската стена. Общата тема „Стени“ ще бъде във фокуса на едноименна международна научна конференция, но солидарността и стените ще бъдат обсъждани по различни начини и чрез събитията на фестивала: изложби, дискусии и разговори, литературни срещи, филми, концерти, видеа, пърформанси и разнообразни други културни форми. Българи, германци, французи, англичани, сърби, поляци, румънци, украинци, американци, руснаци; учени, писатели, артисти, куратори, музиканти, журналисти, педагози и дипломати ще си спомнят за Берлинската стена, ще говорят за културните мостове, които ни свързват, но ще обсъждат и бариерите, видими и невидими, стари и нови, които ни разделят.  

Фестивалът започва като софийски, но се надяваме да се разрасне, да свърже София в мрежа от културни инициативи и солидарни градове, които да се включат като партньори и да разпространят неговото послание. 

Надяваме се чрез този обмен на гледни точки, на публични, творчески и аналитични езици да активираме обществения дебат за ценностите на културната традиция, за свободата и демокрацията, обединяващи Европа.

И ако тази практикувана чрез дискусии и култура солидарност се случи за няколко месеца, това няма да е малко.

* * *

Европа – граници, ретроутопии, традиция

Разговор в редакцията на сп. „Култура“ между проф. Александър Кьосев, проф. Владимир Градев и Тони Николов

Александър Кьосев: Този разговор е по моя инициатива. Културният център на Софийския университет организира голям фестивал за европейска солидарност и решихме, че е добре да подготвим концептуален текст за него. Той трябва да покаже, че между институционално единство и солидарност има разлика: солидарността е нещо повече, тя предполага усещане за „ние“, споделена култура и преживяно единство. Дали обаче някога е имало такава европейска солидарност? Това е интересен въпрос, за който реших, че няма да ми стигнат силите сам, затова ви поканих да го обсъдим заедно.

Но преди самото обсъждане – едно разграничение: мечтите за европейско единство са поне два вида. Едните са за политическо обединение и те са различни от тези за културно единство. Ще се занимаваме с вторите, тук само споменаваме, че политическите проекти са много и са изследвани многократно: те започват още от „бащата на Европа“ Карл Велики и Свещената римска империя, минават през Данте и идеята за универсалната монархия, и стигат до различни по-конкретни планове – на херцог Дьо Сюли, на Уилям Пен, на абат Шарл Кастел, на абат Дьо Сен Пиер. Повечето от тях искат да постигнат мечтаното единство чрез реалистични политически сценарии, но кой знае как през 1795 г. политическите проекти са увенчани от една велика утопична книга, прочутото съчинение на Имануел Кант „Към вечния мир“. Тя си поставя пределни цели и е изключение от политическия реализъм, тема, която заслужава самостоятелен разговор. Тук само го маркираме, но и напомняме, че линията на преобладаващата Realpolitik e валидна и до днес: самият Европейски съюз започва като скромен икономически съюз за свободна търговия с въглища и стомана, той съзнателно загърбва пределните цели и културните въпроси. За споделената култура се е говорило много, но винаги когато се е стигало до политически проекти, тя е била поставяна най-отзад. И може би тъкмо по тази причина усещане за общоевропейско ние, т.е. за споделена идентичност, все още няма.

Разговорът ни трябва да тръгне отнякъде и аз предлагам отправна точка да са тезите на известния руски историк Пьотър Бицилли, живял в България. В своята книга той твърди, че винаги е имало разминаване между политическите и културните очертания на Европа. В разпокъсаните и враждебни политически реалности на историческа Европа винаги просветва и някакъв единен духовен компонент, макар че Бицилли признава, че културната Европа също е била винаги с пулсиращи и променящи се граници, с исторически местещи се културни центрове. Основното твърдение на руския историк е относително традиционно: Европа има базова линия на своето културно единство и тя е в общата религия, християнството, в общия културен език – латинския, в общото културно наследство и споделената Свещена книга, Библията. Но тъй като Бицилли е истински професионалист, веднага след това той е принуден да посочи, че зад въпросното единство стои хетерогенна тълпа от различни културни „наследства“ – антични, римски, юдейски, арабски и пр. В неговата концепция обаче тяхната хетерогенност се оказва някак преодоляна, снета чрез християнството и произтичащите от него хуманизъм и рационализъм. Със сигурност тази концепция може да бъде критикувана, тя е остаряла. Но е добро начало за разговора ни.

Тони Николов: Концепцията на Бицилли е синтетична, но не просто е остаряла, тя е едностранчива и следва едно разбиране, присъщо на немалко западноевропейски автори през вековете. Интересно е, че един руснак, още повече професор в Софийския университет, не говори за Византия и източната част на Европа. Проблемното понятие за Европа, имплицитно разбирана като Западна Европа, винаги излиза на преден план. Този мисловен навик трае дълго, включително през последните десетилетия излизат подобни книги, например прочутата „Европа, римският път“ на френския философ Реми Браг.

Какво казваме, когато говорим за Европа, тръгвайки от географията към историята? Още Херодот противопоставя елините и персите на някакви трети, които нарича europaoi, и дава пример с едни гърци, които, минавайки през Хелеспонта, отиват към Мала Азия и стават като че ли европейци. Още по-интересно е делението на Аристотел, който на няколко места говори за европейци. Те в разбирането на Аристотел – било в пета книга на „Физика“, или в седма книга на „Политика“ – са тези, които противостоят на варварите, от една страна, а от друга – на елините, които пък са възможно най-образованите и цивилизовани хора. Европейците са хора по-скоро от Севера, те са твърде пламенни по кръв и невинаги вземат обмислени решения. Обратно, персите и хората от Азия, при които климатът е много горещ, са изключително податливи на послушание и не се противопоставят никога на управниците си. И накрая идват гърците, които благодарение на мекия климат са демократи и умерени в действията си.

Но да се върнем към тезата на Бицилли, какво липсва в нея? Имаме една Европа, която е римска, включително заради римското устройство, римския път, римското право и институциите. Всичко това се надгражда с християнството. Няма я обаче другата част на Европа и това винаги е било проблем – Византия, или източният вариант на Римската империя. Византийците обаче не смятат себе си за европейци. Св. Генадий Схолар казва: europaioi са другите (латиняните), това е Западна Европа. Но самите византийци винаги са смятали себе си за римляни, за продължение на античния Рим като устройство – Юстиниановият кодекс, римското право… Да, тук става дума за две различни четения на християнската традиция, които ще се съпротивляват, ще се опитат някъде към XV в. дори да се съюзят срещу врага (османските турци) – знаем, че културна идентичност се гради срещу противник – само че не успяват и византийският свят загива. Но Ренесансът и Новото време пък дължат много на пренесеното от Византия, ние не можем да си представим ренесансовите мислители без приноса от Византия.

А. К.: Дори античните автори да са употребявали по някакви поводи термина europaioi, те са имали предвид някакви междинни и неоформени феномени, защото все пак Старият свят, върху който ще възникне по-късно Римската империя, не е европейски свят. Той е средиземноморски, обхваща гръцките колонии, морски пътища и средиземноморски пристанища, които по-късно стават римски; той възниква по бреговете на вътрешното море – европейски, но и северноафрикански, малоазийски. Северните и западните части на днешна Европа задълго се смятат за варварски и не принадлежат към цивилизования Стар свят, те ще стават постепенно част от него едва с римската победа над германските племена и завладяването на части от Северозападна Европа и Британия. Но този постепенен и географски изместващ се процес винаги ще създава проблеми с т.нар. единно културно наследство. Как се свързва средиземноморският свят с местните западни и северни традиции, как се създава западноевропейската култура? Това е било винаги малко проблематично, макар че е традиционен разказ в западната историография. Това арабски и египетски историци, теоретици и историци, привърженици на Валенщайн или на постколониализма, са го забелязали отдавна: и те, разбира се, го заклеймяват като европоцентризъм, припомнят, че сам по-себе си Старият свят е по-скоро средиземноморско-арабско-малоазийски, отколкото европейски. От тази гледна точка Западът си е присвоил сноп от традиции, за които и араби, и мюсюлмани също могат да претендират, да ги включват в свои разкази.

Владимир Градев: Това, което е интересно и ценно в този общ поглед на Бицилли, е, от една страна, трудността да дефинираме границите на Европа, особено на изток, както каза Тони Николов. На запад е лесно – където започва Атлантикът. Със Средиземноморието, особено след като идват мюсюлманите, също изглежда лесно, Бродел говори за „течния континент“. Но идва проблемът: дали този „течен континент“ свършва на Босфора и Дарданелите? Ами Черно море? Какво да се прави с Кавказ, дали Европа стига чак до Урал, както казваше генерал Дьо Гол. Александър Кьосев каза, че връщайки се далеч назад, към Античността, ние виждаме по-скоро, че нашето отношение и употребата на тази средиземноморска античност са били различни през различните гледни точки, векове и епохи. Но въпреки всички тези прекъсвани, изгубвани, намирани или преизобретявани пътища, които водят от Античността, все пак названието на континента не е просто етикет, покриващ съвършено различни реалности, а свидетелство за определена устойчивост. То се появява за първи път в гръцкия език, доколкото си спомням, у Хезиод в „Теогония“, където откриваме историята за Европа и Азия, двете сестри, дъщери на Океан. Изследователите са мислели за етимологията на думата и дават различни версии. Лично на мен ми харесва тази, която идва от euros, което означава широк, протяжен поглед, тоест волна шир, по която погледът може да броди, без да я обходи. Разбира се, през Античността Европа географски е обозначавала най-вече Северна Гърция, където има просторни равнини. Струва ми се ценно, че има известна устойчивост във всички различия, войни, противопоставяния. Бих казал, ако използвам по-технически термин, че Европа се характеризира със своята конститутивна хетерогенност, със своята същностна разнородност.

(откъс)