„Има такъв израз: „Никой пророк не е приет в отечеството си“. Хората смятаха, че тя пресилва нещата, че преувеличава.

Но, както показа историята, нищо не бе преувеличила.“ Разговор с Вера Политковская

На Франкфуртския книжен панаир се състоя презентация на публикуваната в германското издателство Klett-Cotta книга „Майка ми би нарекла това война“, написана от Вера Политковская – дъщеря на убитата руска журналистка и правозащитничка Анна Политковская. Журналистката Марина Барановская се срещна с Вера и поговори с нея за това как се е отнасяла към работата на майка си, за предчувствията за гибел, които е имала Анна Политковская, за заплахите към дъщерята на Вера – Анна, и за прогнозите за бъдещето на Русия.

В Германия излезе вашата книга, която се казва „Майка ми би нарекла това война“. Разкажете, моля, как и кога решихте да я напишете?

Вече няколко години в семейството си мислим, че за работата на майка ми е известно много – как е била в Чечения, за какво е писала, при това личността ѝ ни най-малко не беше разкрита. Но в живота на майка ми присъстваше не само работата, имаше и друга страна, за която практически никой нищо не знае. И ние доста често сме си говорили, че би било добре, ако някой от нас опише тази друга страна. И когато предложиха да напиша тази книга, веднага се съгласих.

Какъв човек беше майка ви?

Беше сложен човек, защото един обикновен човек едва ли би успял да върши и да издържи такава работа. Тя имаше доста сложен характер и това се проявяваше и в работата ѝ, и в семейството. Когато ние с брат ми бяхме деца, често се сблъсквахме с това, че майка ни имаше абсолютно ясна представа как трябва да се развива животът на всеки от нас. Тя много се грижеше за образованието ни, това беше много важна тема за нея. И разбира се, това се натъкваше на съпротива, защото ние бяхме тийнейджъри и ни се искаше да се занимаваме с други неща.

Карахте ли се?

Да, имахме конфликти, това е естествено за всяко семейство и за всяка връзка. Майка ми никога не се водеше по нечии представи за живота, включително по нашите. Тя си имаше строг план, на който ние трябваше да съответстваме, и трябваше да вървим по този път. И правеше всичко, за да стане именно така.

Майка ви ли искаше вие да станете журналистка?

Не, точно обратното, тя изобщо не искаше това и правеше всичко, за да го предотврати. Затова по образование аз съм музикант, завърших Московската консерватория. Брат ми също е прекарал огромна част от живота си именно в кабинетите на консерваторията и в концертните зали. Когато стана ясно, че ние с брат ми имаме някакви музикални заложби, мама реши, че ще тръгнем по този път. И направи всичко, за да се осъществи това.

Затова попадането ми в журналистиката стана съвсем случайно. След като завърших консерваторията, започнах да работя по професията си и осъзнах, че ще ми е трудно да си изкарвам прехраната по този начин. А после ми се появи възможност известно време да поработя като журналист по културната тематика и така навлязох в журналистиката.

Вера Политковская

В коя медия сте работили?

В РИА „Новости“, но тогава те още не бяха това, което са сега. Тогава беше време на доста мощно развитие на тази медия под ръководството на Светлана Миронюк, която вложи в това цялата се душа и всичките си знания. Аз работех в културната редакция още преди да убият мама. Бях бременна по онова време. Когато родих, се върнах и известно време работих още в РИА „Новост“. После се занимавах с детето си и не работех, а когато дъщеря ми поотрасна, се преместих в телевизията и започнах да се занимавам с обществено-политическа журналистика.

Като млада какво мислехте за работата на майка си в „Новая газета“? Подкрепяхте ли я?

В началото на 90-те бях още дете, после тийнейджърка и бях по-заета със собствения си живот, така че не мога да кажа, че някак особено внимателно съм се отнасяла към нейната работа. В края на 90-те и началото на 2000-те мама започна активно да се занимава с Чечения и тогава започнаха първите ѝ проблеми, свързани с безопасността.

Много хора ме питат: „Как живеехте с това, че тя толкова често пътува до Чечения?“ Живеехме с това като с обичайна част от живота. При което и да е мамино условно заминаване за Северен Кавказ никога не е било да седнем и да чакаме да се обади. Не, занимавахме се със своя живот, учехме, после работехме. Тя разбираше с какво се занимава и по онова време за нас работата ѝ беше свързана основно с това, че тя обсъждаше с нас въпросите на безопасността и ни предупреждаваше да сме внимателни.

В книгата си пишете, че майка ви е предчувствала гибелта си.

Да, това започна, след като загина колегата ѝ Юрий Шчекочихин. Той беше отровен и след това мама започна да ни говори навярно с доста странни изрази, че ако ѝ е писано да бъде убита като Юрий Шчекочихин, това трябва да е красива смърт. Казваше, че би било добре, ако това е букет рози, напръскан с отрова. Тя ще го вземе, ще вдъхне и ще загине по такъв красив за жена начин.

Шегата настрана, сериозните разговори бяха за това в какво да е облечена на погребението, какво да се прави, ако тя умре, къде вкъщи се намират документите, парите. Не често, разбира се, но това се обсъждаше.

Как се отнасяхте към такива разговори?

Сложно. Не мога да кажа, че тогава съм усещала това като реалност, която някога ще настъпи. Тези разговори ми се струваха много хипотетични. Брат ми изобщо не можеше да ги поддържа. А аз просто слушах какво ми казва мама в тези моменти. Нищо не отговарях, но знаех, че тя мисли за това.

Книгата ви беше публикувана най-напред в Италия. След това беше издадена във Финландия, сега – в Германия. Планирате ли да я издадете на руски? Ясно е, че сега тя не може да се появи в Русия. Но може би извън Русия, дистанционно?

Засега това не влиза в плановете ми.

Защо?

Първо, мисля, че тази книга едва ли има значима аудитория в Русия. Второ, да кажем направо, това, което сега става в Русия, изобщо не се съгласува с написаното в книгата. На някаква част от хората в Русия, навярно, би им било интересно да прочетат, но все пак още не е настъпил моментът. Един ден може би.

Убийството на Анна Политковская беше извършено на 7 октомври 2006 г. Изпълнителите на престъплението отдавна са осъдени, но поръчителите така и не бяха открити. През 2021 г. изтече давностният срок за наказателното им преследване. Това означава ли, че официалното следствие е прекратено?

Юридически не е прекратено, но фактически нищо не се случва. В това наказателно дело съм призната за потърпевша страна, а според руското законодателство в такъв случай човек е юридическа страна в целия процес. Тоест, ако нещо стане, през цялото време ме държат в течение: получавам документи по пощата, че е извършен един разпит, втори разпит, че трябва да ида еди-къде си да се подпиша… Но вече от много време нищо не се случва.

А как вървеше следствието до 2021 г.? Нещо ставаше ли, след като осъдиха извършителите?

След като бяха осъдени и вкарани в затвора най-ниските звена от веригата на изпълнителите, всичко беше прекратено. По пощата ми пристигаха уведомления, че наказателно дело еди-кой си номер е удължено с още еди-колко си месеца. Повече нищо.

Колеги на майка ви от „Новая газета“ заявяваха, че водят собствено следствие. Вярвате ли, че поръчителят ще бъде заловен и наказан?

Не толкова вярвам, колкото се надявам това да стане. При това разбирам, че това ще стане само когато днешният строй в Русия рухне и дойде някаква друга Русия. Но към сегашния момент няма никакви признаци тази прекрасна Русия на бъдещето, за която много хора мечтаят, да настъпи скоро.

В книгата си „Русия на Путин“ и в публикациите си майка ви предсказа много от това, което настъпи след смъртта ѝ. И това, че войната в Чечения е само началото, и това до какво ще доведе управлението на Путин… Защо предупрежденията ѝ не бяха възприети сериозно – нито в Русия, нито на Запад?

Има такъв израз: „Никой пророк не е приет в отечеството си“. Хората, които тогава четяха работите ѝ – и в Русия, и на Запад, смятаха, че тя пресилва нещата, че преувеличава. Но, както показа последвалата история, нямаше преувеличение. Понякога си мисля какво ли щеше да каже майка ми, ако разбереше какво става в света сега. Руската агресия в Украйна, последните събития в Израел… Струва ми се, че нямаше да повярва докъде сме стигнали. Защото светът сега буквално е в пламъци.

Каква беше първата ви мисъл, когато научихте, че Русия е нападнала Украйна?

Бях шокирана. Независимо че всички западни медии тръбяха, че това всеки момент може да стане, на мене, естествено, не ми се вярваше. Няколко дена преди началото чухме известната реч на Путин. Когато я чух, разбрах, че това е неизбежно. Но така или иначе беше трудно човек да си представи мащабите на тази война. И първата ми рационална мисъл след началото на войната, след като шокът ме поотпусна, беше, че трябва да напусна страната. Ако до оня момент бяхме стояли на ръба на пропастта – ние, в смисъл Русия – после просто полетяхме в нея.

Заминаването ви не на последно място беше свързано и с преследването и нападките, на които беше подложена 16-годишната ви дъщеря Анна. Разкажете, моля, какво стана?

Дъщеря ми Анна в известен смисъл прилича на майка ми. Тя открито и безапелационно заявява мненията си по всякакви въпроси. Възможно е това да се дължи на гените, плюс, разбира се, подрастващата ѝ възраст. Когато започна войната в Украйна, тя имаше много твърдо мнение по този въпрос. И не го криеше пред връстниците си в училище. Това срещна съпротивата на тийнейджърите и започнаха конфликти. Дъщеря ми и преди войната си имаше проблеми заради фамилията Политковская, но след началото на войната те стигнаха до такова ниво, че просто я спрях от училище.

В книгата си пишете, че Анна е започнала да получава на телефона си съобщения със заплахи за убийство. Една съученична ѝ написала: „Ще свършиш като баба си“ – с подробно описание как може това да се случи.

Да. И аз я спрях от училище от съображения за сигурност. В началото на март тя вече беше на домашно обучение и аз разбирах, че в Русия тя вече няма да ходи на училище.

Къде живеете сега? С какво се занимавате?

Живея в Италия. Занимавам се по малко с журналистика на свободна практика.

Наскоро независими източници публикуваха данни за загубите на Русия във войната с Украйна от 24 февруари 2022 г. По най-консервативни оценки те надвишават 33 хиляди души. При това две трети от гражданите на Русия все така подкрепят войната. Колко черни чували трябва да се върнат в Русия, за да се промени общественото мнение?

Независими социологически изследвания свидетелстват, че не повече от 30 процента от населението подкрепя войната. И мисля, че те са правдиви. Хората не искат война, хората не искат месо и кръв. Подкрепата за Путин е друг въпрос. В Русия наистина има хора, които смятат: кой, ако не Путин, може да управлява такава огромна страна и толкова много проблеми? Няма сега да ги критикувам, макар че, естествено, мисля, че те грешат.

Ясно е, че докато Путин не напусне поста си, действащият строй в Русия няма да изчезне и всичко ще си е в този дух. Най-вероятно той ще остане на власт до 2036 г. Но хората грешат, като мислят, че щом Путин си тръгне, у нас ще настъпи прекрасната Русия на бъдещето. С неговото напускане нищо няма да се промени с едно щракване на пръстите. През 2036 г. след напускането му ще настъпят големи проблеми.

Но Путин може и по-рано да напусне – в края на краищата, всички хора са смъртни…

Да, разбира се. Но по какъвто и начин той да престане да се намира на мястото, на което се намира, след това нищо няма да се подобри с едно щракване с пръсти. Ще започне борба за власт и тя най-вероятно ще бъде кървава и много жестока. После още известен брой години ще има вътрешни брожения и едва след още няколко години, в добрия случай, на власт ще дойде адекватен човек. Представяте ли си за какви срокове говорим? Не знам дали ще доживея до това време.

Съдейки по прогнозата ви, не се надявате да се върнете в Русия в най-близко бъдеще.

Искам да се върна в Русия. Обичам я. Аз отделям Русия от властта, която сега се разпорежда с всичко там. Но гледам, анализирам ставащото там и разбирам, че в най-близка перспектива е невъзможно да се говори за завръщане.

Какво наследство ви остави майка ви?

Да наричам нещата със собствените им имена. Да разбирам, че ако човек е в малцинство, това още не означава, че не е прав. И да действам в съответствие със своите възгледи и със своето виждане за ситуацията. Ако пък говорим за журналистическото наследство… Надявам се, че някъде извън пределите на Русия то е почитано. Но в самата Русия смело може да се каже, че никой не е приел нейното наследство.

Превод от руски Албена Стаменова

Вера Политковская