Към края на „Жокера: Лудост за двама“ има сцена, в която Артър Флек, героят на Хоакин Финикс, признава в съда, че Жокера никога не е съществувал. Голяма част от публиката в съдебната зала, съставена от почитатели на анархистичния герой, става и си излиза. Колко подходящо и почти пророчески точно, предвид масовите реакции в интернет – клипчета на разочаровани зрители, негативни ревюта и в крайна сметка сигурен финансов провал за една озадачаваща продукция. Режисьорът Тод Филипс изглежда подготвен за съпротивата и това събужда някои въпроси. Наистина ли филмът е толкова художествено прогнил, че да бъде отхвърлен незабавно?
След събитията в „Жокера“ Артър Флек е въдворен в психиатрията „Аркам“, където пазачите го възнаграждават с цигара за всяка „смешка“, която им разкаже. Адвокатката му се опитва да го увери, че единственият изход е да убедят медиите и съдебните заседатели, че страда от раздвояване на личността и истинският убиец на шестимата души от предишния филм всъщност е неговото алтер его, което се събужда поради травми от детството. В противен случай Артър ще седне на електрическия стол. Всичко върви по план, докато не се появява Лий (Лейди Гага) – почитателка, която има собствени планове за бъдещето на най-голямата знаменитост в Готъм.
Да започнем оттам, че „Жокера: Лудост за двама“ не би трябвало да съществува. Тази трагична история с елементи на мюзикъл, заснета за 200 милиона долара, която напълно игнорира надеждите на комиксовите фенове за кървави сблъсъци, циничен хумор и нихилизъм, е в пълен контраст с корпоративната холивудска матрица. Филмът сякаш иска да се сбие с всички и да загуби. Според някои информации Филипс е имал пълна творческа свобода, не са правени тестови прожекции и никой не е давал мнение до премиерата на филма във Венеция. Единствената причина за безпрецедентната автономия е финансовият успех на „Жокера“ (над 1 млрд. приходи, Златен лъв и две награди Оскар за въздействащата музика на Хилдур Гуднадотир и паметното изпълнение на Финикс).
Триумфът от 2019 г. не мина съвсем между капките. Бе съпътстван от остри забележки, че филмът възхвалява насилието, понеже Артър до такава степен е съсипан от институциите, семейството и работната среда, че в крайна сметка се превръща в глас за субкултурата инцел. Някои разчетоха в кулминацията апотеоз на беззаконието и терора. Този прибързан извод в крайна сметка се оказа погрешно изчисление от страна на някои критици, които не успяха да предвидят колко прецизно е уцелил Тод Филипс пулсиращата вена на общото недоволство, без да го тласка към насилие.
Филмът бе реакция не само срещу провала на институциите в Америка, той бе целенасочена критика към цензурата, особено осезаема по това време в комедийната индустрия. Филипс, който започва кариерата си в документалистиката, изненада света и доказа, че е способен да режисира по-сложни проекти от „Последният ергенски запой“. Може би ключово за разбирането на траекторията му е да се уточни, че през 90-те години той снима грубо изработени портрети на пънк рокери, порнографи и други колоритни персонажи от субкултурата в Ню Йорк, изследвайки саморазрушителните импулси и токсичната мъжественост. Звучи ли ви познато? Дори отявлените критици, които твърдят, че „Жокера: Лудост за двама“ няма какво да каже, че е разхвърлян, скучен и му липсват вълнуващи музикални номера, ще признаят, че има нещо гнило в цялата работа.
„Жокера: Лудост за двама“
В значителен брой публикации може да се открие схващането, че филмът се опитва да бъде прекалено много неща едновременно, но нека погледнем от другата страна на монетата. Може би „Жокера: Лудост за двама“ се опитва да не бъде тези неща едновременно. Нека ги щрихираме набързо. Това е комиксова адаптация, която отказва да бъде комиксова адаптация, мюзикъл, който отказва да бъде мюзикъл, любовна история, която отказва да бъде любовна история, и социален коментар, който се разпада до телефонно обаждане с песента Ne me quitte pas на Жак Брел. Остави ме да бъда сянка на твоята сянка, сянка на ръката ти, сянка на кучето ти… Ще бъде трудно да поставим филма в която и да е категория и може би не бива да го правим. Може би жанровите елементи са там, за да ни разсейват от трагедията на един дълбоко неразбран човек, който изпитва отчаяна нужда да бъде обичан. Както Дейвид Линч ни съветва: Гледайте поничката, не дупката в средата.
Добре, но това мюзикъл ли е изобщо, защо не пеят с мощни гласове, къде е размахът, къде са пищните номера и закачливите мелодии, които да си подсвиркваме, след като излезем от залата? Това са само част от оплакванията, свързани с музикалните елементи във филма, сякаш очакванията са били за „Аз пея под дъжда“ номер две. Трагичната история на Флек е като прегърбеното му, костеливо тяло. То не би понесло върху гърба си цирковия манеж. Атмосферата на филма позволява известно количество музика, но не и ако тя започне да разсейва. Освен това Артър от самото начало е непохватен и несигурен, дори в сцената с убийството на Мъри, която трябва да бъде най-смелото му постижение. Тук е моментът да уточним и друго. Ако продукцията бе оправдание да се вземат едни бързи пари, както твърдят някои, остава въпросът: точно този филм ли? За целите на финансовата облага първото условие на студиото щеше да бъде да няма песни, тъй като мюзикълите през последните осем години не се представят добре в боксофиса. От време на време се появява изключение като „Ла Ла Ленд“, който, между другото, също бе критикуван, че прави компромиси с формата, но общо взето жанрът се избягва.
По-търпеливите зрители на „Жокера: Лудост за двама“ ще се насладят на блестяща актьорска игра и значително внимание към операторското майсторството (например продължителния кадър, напомнящ „Децата на хората“), сценографията и особено намигванията към други произведения. Освен комиксовите паралели, които няма да обсъждаме тук, във филма изобилстват омажи към класическия Холивуд. От стила на късометражната анимация в началото, през изскачащите по телевизията „Шантави рисунки“ до мюзикъли като The Band Wagon (1953) с Фред Астер. Докато върви под дъжда, Флек поглежда към небето, за да разкрие как черните чадъри са станали цветни, досущ като в шедьовъра „Шербурските чадъри“ на Жак Деми. По-късно, докато се опитва да избяга от налудничавите си фенове, Артър тича покрай кино, в което прожектират „Кофа с кръв“ на Роджър Корман – хорър комедия за човек, който се опитва да прави човешки скулптури от трупове. Колко излишна работа за филм с едва 30% одобрение от критиката.
„Жокера: Лудост за двама“ е преднамерено подривен на всяко едно ниво и това обижда феновете. Всъщност не само тях, обижда всеки, който не разбира героя. Два бързи примера. Адвокатката на Флек го описва като безмълвна жертва, смазана от обстоятелствата, като един невинен луд. Нейният опростен и безчувствен подход го дърпа обратно към системата, която го е довела до това състояние. От другата страна е вманиаченото, граничещо с хибристофилия желание на Лий да събуди отново Жокера и да бъде до него, докато градът гори. Ако обърнем тези очаквания като огледала към публиката, ще открием, че зрителите се надяват да разпознаят злодей или жертва. Филипс категорично отхвърля и двете. Опростяването е за медиите, феновете и институциите, не за киното.
И ако до финала не е ясно, че няма да получим това, което очакваме, Филипс нанася фатален удар, за да изясни, че светът на Жокера не е само песни и танци. Безпощадният завършек отблъсква мнозина. Музиката, която върви по време на последната сцена, е от християнския химн Will the Circle Be Unbroken?, която често се изпълнява на погребения и носи надеждата за един по-добър живот след смъртта. Опитът за спасение привидно води до задънена улица. Твърде неудобна истина. Някои критици са разочаровани, че след прожекцията било прекалено тихо в залата, сякаш дори мълчанието вече ни смущава. Но все пак Артър Флек получава всичко, което някога е искал. Валидация, последвана от покой.
Подобно усещане носеше и „Блондинка“ на Андрю Доминик, който разказваше друга трагична история, но също бе приет с отвратителни отзиви и фундаментално неразбиране. Издръжливостта на публиката да понася сурови и често безкомпромисни истории, както е било през 70-те или 90-те години, е далеч в миналото, а с нея си отива и умението да се вглеждаме в нюансите. Консуматорското отношение към развлекателната индустрия е отчайващо и понеже е изведено на показ в „Жокера: Лудост за двама“, не е случайно, че филмът получава такава опозиция.
Ако този текст не е успял да ви убеди, че филмът на Филипс е добър в преследването на художествените си амбиции или най-малкото, че е любопитен експеримент със зрителите, то дано поне е събудил известно съмнение в прибързаното оценяване. „Жокера: Лудост за двама“ е подривен блокбастър, предсмъртна шега за наша сметка, самоубийство на самотник с табела: „Нямам търпение да ви разочаровам“. И това е добре, това е здравословно, но изглежда малцина го осъзнават.