Писал съм за това какво означава понятието „елит“ и друг път, но ще го направя отново днес, защото – особено във вестникарската ни публицистика – то започна да се употребява по определено произволен и погрешен начин. На първо място, обществен елит съвсем не съставляват осветяваните в настоящия момент от новинарските прожектори фигури (най-вече от политиката и спорта и защото са осветявани от тия прожектори).
Обществен елит в собствения смисъл могат да се нарекат всъщност онези големи фигури на хуманитарността и политиката, онези големи производители, които правятобществото и държавата силни, но съвсем не онези, които държавата е направила такива чрез служебното им позициониране в нейната „машинерия“. Последните са, ако трябва да бъдем пределно точни, „елит“ само на политически (обществени) „парвеню“ – чиновнически елит: елит на позицията, а не непременно на качеството. Характерно за чистия тип на неговите представители (каквито, уви, са мнозинството на политическите „парвеню“ у нас) е, че не се издигат органично, с естествените качества на своята личност до определено положение в социума ни, но, напротив, чрез положението си по високите етажи на държавата си “набавят” обществен ръст – „елитност“.
Веднага трябва да добавя, че господството на точно този род „елит“ в едно общество – в случая нашето (и подмяната на истинския елит с него) е симптом на опасна социална патология, защото именно той най-често изработва „инстинкта“ да подменя свободното и честно състезание в политиката, в науката, в стопанството (в което трудно би могъл да спечели) с най-различни форми на протекционизъм, монополизъм и [държавно] концесиониране. Изглежда при проследяването на генезиса и разрастването на този „елит” пред нас се очертава своеобразен омагьосан кръг: общество и стопанство като нашите, допуснали да се изграждат по корупционни механизми и живеещи в корупция, имат иманентна тяга да създават именно чисто служебни елити – общности от хора, които са силни чрез държавата, а не в държавата, и обратно: тези пък „служебни елити“ имат иманентна тяга на свой ред да корумпират обществения живот, систематически да подменят органичното съ-трудничество, конкуренция и развитие в него с властово протектиране и промотиране.
Напротив, един истински елит е порождение винаги на личните качества, на семейните традиции и въобще – на гражданското общество, а не на държавата сама по себе си, и това трябва да се приеме почти като аксиома.
Порождение просто на държавата, на държавната машина е не „елитът”, а, повтарям, висшето чиновничество, „мандаринството“ (един китайски в своя най-чист вид тип на елитарността). Елитът обаче в европейския смисъл на понятието, както бе казано, е порождение на обществото на гражданите (bourgеois): на личната и (особено) фамилната стопанска и културна инициативност, на професионалните („майсторски”) групи, на свободните интелектуални кръгове.
С казаното сега аз не твърдя, че истинският елит не би следвало и не би могъл да има каквото и да било позициониране в управителните тела на държавата. Разбира се, че елитът – членовете на елита биха могли да заемат и то високи държавни длъжности. Именно обаче защото (вече) са елит, тези хора трябва да бъдат призовавани от обществото и държавата чрез нейните демократични процедури, за да им [по]служат. Те са, когато са наистина елит – отци – основатели на богатството на обществото, отци – съхранители на неговите базисни ценности и солидарност, отци – устроители на политическите му форми. Елитът по никакъв начин не бива да се мисли като някаква алиенирана „искейпистка“ прослойка от хора на пределната изтънченост и задълбоченост, съвпадаща поради тази причина с т.нар. (пак от вестникарската ни публицистика) „интелектуалци” на обществото – впрочем един особен тип социална позиция, характерен не толкова за [западно]европейските общества (в които „ученият човек“ по традиция, идваща още от Средновековието, съвсем не е политически пасивен), колкото за източноевропейското (руското), в което той е поставен под натиска на едно закриващо обществената територия за него казионно чиновничество.
***
Собствено общественият елит обаче би следвало да бъде различаван далеч не просто от чисто казионния „елит на държавната служба“. Защото ако „елитът“ на едно общество не е порождение на държавата (от която, както казах, се създава единствено висшето чиновничество), той обаче не е порождение и на повече или по-малко щедрото към това общество Провидение. Направо трябва да се каже (колкото и това да прозвучи смущаващо за „вестникарите“ ни), че гражданският и духовният елит на обществото ни съвсем не е отъждествим с хората на свръхталанта със „звездите“, които редовно подреждат в него. И това е така, защото изобщо звездата и геният е извън-редно и единично явление (събитие), докато, напротив, един „елит” е (или би трябвало да е) по-скоро постоянен структурен „ред в наредеността“ на всяко общество. Със „звезди“, трябва да признаем, могат да бъдат дарени и общества, практически напълно лишени от „реда“ на елита, и макар светлината на тези звезди тогава да хвърля сиянието си и върху тях, тя няма силата да ги „подреди”, няма силата със самата себе си да разсветли мрака им.
Най-накрай: собствено духовен елит на обществото са хората, които имат нагласата да придобиват знания, да размишляват и да изграждат лична култура не просто с тясно прагматичната цел „да използват“ всичко това, а заради самата стойност на знанието и мисълта, заради самата култура. Ако останалите членове на обществото обичайно (и естествено) придобиват знания, „за да се справят в живота“, за да се реализират успешно в определени делови сфери, а култура – за да се развличат по-добре и по-изтънчено, хората, представляващи елит в едно общество, превръщат със своето отношение знанието и културата в ценности сами по себе си.
Имаме ли днес, ще попитам в заключение, ние, българите, такъв духовен елит? И да го имаме той не е никак многоброен и обичайно не бива търсен за интервюта по вестниците.
