Музеят „Пеги Гугенхайм“ във Венеция представи забележителната изложба „Жан Кокто. Отмъщението на жонгльора“ (13 април–16 септември)

Тя е първата голяма ретроспектива в Италия, посветена на Жан Кокто (1889–1963) – „ужасното дете“ на френската арт сцена от ХХ век. Акцентът е върху жонглиращата сръчност, характеризираща художествения език на Кокто, за която често е бил критикуван от съвременниците си.

Той се определя като поет, романист, драматург и критик, пише текстове за изкуството и музиката. Изложбата се концентрира върху оригиналното новаторство на Кокто като художник, график, стенописец, дизайнер на бижута и текстил, театрален и филмов режисьор.

Неговата сексуалност и пристрастието му към опиума, които никога не е криел, са основните причини за противоречивото отнишение към него до днес. Една разходка из залите позволява задълбочен поглед върху таланта и прищевките на една от най-интересните фигури в изкуството на ХХ век.

Кокто се идентифицира с Орфей като поет и музикант и превръща легендата в трайна и предпочитана тема. Той адаптира мита няколко пъти – в пиеса от 1926 г. и в  трилогия от филми: „Кръвта на един поет“ (1930), „Орфей“ (1950), „Заветът на Орфей“ (1960). Основният предмет в първата зала на музея е огледалото. Във филмите то се трансформира във воден портал, който свързва живота и смъртта. Известната сцена от „Орфей“, представена тук, показва актьора Жан Маре, докато пресича отразяващата повърхност на огледалото, за да влезе в задгробния живот. Но огледалото има и способността да удвоява нарцисизма.

Жан Кокто © Peggy Guggenheim Collection

Кокто е забелязан за първи път от парижката публика, когато е на 18 години. В театър на Шанз-Елизе през 1908 г. заедно с група известни актьори и певци той чете и изпълнява пред ентусиазирани слушатели откъси от първата си стихосбирка „Лампата на Аладин“.

Кокто продължава да пише и публикува, през 1929 г. излиза и най-известният му роман „Ужасните деца“. Думи или образи, литература или визуално изкуство? За Кокто вербалният и визуалният аспект са неделими.

Кокто използва класическа иконография в своите рисунки и филми – храмове, колони и древни статуи. Това очарование се обяснява и с вниманието, което класицизмът отделя на хомосексуалната любов. Голите мъже с идеални пропорции в древната скулптура са чудесен източник на вдъхновение за Кокто. През 30-те години на миналия век той пародира Лаокоон и неговите синове – елинистичен шедьовър, който се намира в колекцията на Ватиканските музеи.

Жан Кокто, Огледалото на Орфей, 1960/1989, Collection Kontaxopoulos Prokopchuk, Brussels Photo © This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. © Adagp/Comité Cocteau, Paris, by SIAE 2024

При Кокто троянският жрец вече не е придружен от децата си, а морските змии, изпратени от боговете да го измъчват, са превърнати в обикновено декоративно въже, увито около мускулестата му фигура, облечена в прозрачен костюм.

Околните: приятели и любовници

Кокто е много добре интегриран в парижкия авангард. Портретите, които създава или които го изобразяват, показват мрежата му от приятели и любовници. Портретите на Пабло Пикасо например са богати и разнообразни: в единия художникът седи в прочутото парижко кафене „Ротондата“, място за срещи на бохемата в Монпарнас, в другия той се трансформира в кубистичен градски пейзаж.

Кокто рисува забавна непристойна карикатура на писателя Тристан Цара – най-добрия му приятел от дадаистката група. Почитта, която Кокто отдава на изкуството на нацисткия скулптор и архитект Арно Брекер през годините на германската окупация на Франция, предизвиква гнева на много от неговите приятели и колеги.

Маска на Антигона © Peggy Guggenheim Collection

Жан и Пеги

Музеят „Пеги Гугенхайм“ е подходящото място за тази най-изчерпателна самостоятелна изложба, посветена на Кокто в Италия. Дълго приятелство свързва французина с американската меценатка. Именно с изложба, посветена на Кокто, предложена от Марсел Дюшан, Пеги Гугенхайм започва своята артистична кариера в лондонската галерия Guggenheim Jeune през 1938 г.

През годините двамата имат възможността да се видят отново по време на посещението на художника във Венеция през 1956 г. Тогава той се снима с прочутите слънчеви очила на Пеги на терасата на нейната къща-музей на Канале Гранде.

Киното

След Втората световна война Кокто открива, че мащабът на творбите му става огромен и вместо рисунки, които са миниатюри на света, той прави филми – мечти, които оживяват по колосален начин. Ако „Кръвта на един поет“ е любителско нахлуване в авангардното кино, „Красавицата и звярът“ (1946), представен на изложбата, е игрален филм с участието на филмови звезди. Киното предлага на Кокто възможността да използва целия си театрален и артистичен талант с помощта на екип от брилянтни приятели. През следващите четири години той прави още три филма (изключително постижение дори за човек, по-млад от него), кулминацията е в енигматичния и визионерски „Орфей“ (1950).

Кокто е поканен да представи „Красавицата и звяра“ на филмовия фестивал в Кан през 1946 – годината, в която фестивалът е открит (той председателства журито през 1953 г.). Блясъкът на оживяващите статуи, специалните ефекти и необикновената трансформация на Звяра, изигран от Жан Маре, са обект на обществено възхищение от филма.

Четири години той по-късно получава Наградата на международната критика на филмовия фестивал във Венеция. През 1949 г. в Биариц ръководи и собствения си фестивал Film Maudit, на прокълнатото или „култовото“ кино. В една от залите са представени международните звезди, с които Кокто се заобикаля – Мария Калас, Марлене Дитрих, Роберто Роселини, Жан Маре. Изложените плакати дават представа за славата и известността на Кокто и за това как той се превръща в марка, присъстваща в кината и театрите по целия свят.

След смъртта на Реймон Радиге, негов голям приятел и протеже, през 1923 г, Кокто започва да използва опиум. Употребата скоро се превръща в пълно пристрастяване до такава степен, че през 30-те години на миналия век той е принуден да се лекува в клиника. Кокто публикува дневник от този период, „Опиум“. Томът е придружен от много рисунки.

Академичната шпага на Кокто, изработена от Картие © Peggy Guggenheim Collection

Марката Кокто

Работата с балетни компании, музикални групи или филмови продукции прави Кокто експерт в артистичните сътрудничества. Той все повече се ангажира с популярната култура и масмедиите. В следвоенните години превръща себе си в марка. По-разпознаваеми са комерсиалните произведения, в които той използва отличителните черти на своя дизайн.

Орфей, удвоеният

Непрекъснатите препратки към мита за Орфей показват как гръцката Античност е постоянен източник на вдъхновение за Кокто. Очарованието от нея започва да се проявява с новаторската постановка на „Антигона“ (1922), последвана четири години по-късно от преразглеждането на Орфей. Година по-късно самият Кокто е в ролята на Ангела Ертебиз, облечен в работнически гащеризон на модерен (макар и малко остарял) стъклар. Кокто адаптира няколко пъти и „Едип“. В рисунките и картините преобладават почти неописуемият ужас и срам от историята на Едип.

Кокто продължава да бъде очарован от Орфей, любимия си герой. Посетителите на изложбата имаха уникалната възможност да се възхитят на академичната шпага на Жан Кокто (1955 г.), направена по негов дизайн от Картие – злато и сребро, с изумруди, рубини, диаманти, слонова кост, оникс и емайл. В този изключително изискан предмет са вписани профилът на Орфей, опорната точка на артистичната идентичност на Кокто, лира и звезда, също повтарящи се символи в творчеството на художника. Мечът го придружава според традицията при избирането му за член на Френската академия през 1955 г.

 Соня Александрова