Проф. Милен Семков – нашият изтъкнат историк и публицист, навършва 90 години на 24 септември

Той е роден през 1934 г. в град Тетевен. Завършва специалност “История” в СУ “Св. Климент Охридски”, където през 1962 г. става асистент по Нова и съвременна история. От 1972 г. е доцент, а от 1986 г. – професор в Историческия факултет на Софийския университет. От 1968 г. е доктор по история, а от 1985 г. – доктор на историческите науки с темата “Фашисткият феномен и дискусията в световната литература”. Специализирал е в Парижкия и в Брюкселския университет, в Женева, Монреал и в Европейския колеж в Брюж. Автор е на фундаменталното изследване „Фашизмът“, „Записки по съвременна история“, „Двадесети век – диктатура и демокрация“ и др. В новата си книга „Пътят към Клио. Мозайка. Съвременна история“ (ИК Свят.Наука) той прави своеобразна равносметка на научния и житейския си път, разказва за общуването и полемиките си с видни историци от епохата на социализма като Николай Генчев, Илчо Димитров, с личности като Людмила Живкова и Желю Желев. Все така ерудиран изследовател и остър полемист, той не премълчава нищо от конфликтите и премеждията си при отстояването на научното си и житейско верую – независимостта на науката История от политическата конюнктура.  Като поздравяваме проф Семков за забележителната годишнина, му пожелаваме много здраве и силно перо и поместваме откъс от новата му книга.

Живях с откритата още в Древността машина на времето – науката История.
В обърнатото колело на времето, в праха на вековете търсих следи от човеци и събития и под пластовете пепел откривах тлееща жарава. Докосвах и „зверовете на миналото, които затварят кръга около ни“, „когато огънят на паметта загасва“ (Георги Господинов).
Живях в тъжносмешни години с тъжносмешни слова и с надеждата да не падна от моста, свързващ миналото с бъдещето. Стараех се да не обожавам и да не обожествявам лица и да бъда и следовател, и прокурор, и съдия с присъди, необорими и в бъдни времена.
Пътеводна звезда беше Клио, моята Богиня. Муза на Историята тя ме насочваше сред изгладените от бурните води на времето камъчета, да търся ръбестите, в които проблясваше светлинка срещу мрака.
Живот, препълнен с приключения, с разтърсващи мъки и светла радост от срещи с реещи се високо безброй „странни птици“.
Когато перото ми гонеше буквите и ги връзваше в слова, забравях ли за зверовете, защото живеех в мир с ръбестите камъни?…
Дяволът на Христо Смирненски не ме е питал „кой съм“, не съм му казвал, че „съм плебей по рождение“ и че „всички дрипльовци са мои братя“. И когато се катерех по „стълбата“, преди последното стъпало, не съм му отдал „сърцето“ и „паметта“ си, за да кажа, че „съм принц по рождение“, че „боговете“ са ми „братя“ и че човеците под „стълбата“ „са щастливи“!
Пазех сърце, памет и душа за „мой“ въпрос: „Защо „стълбата“ не е била така разтърсена, та да изпопадат изкачилите се на върха й човекоподобни, потопили Земята с океани лъжи и с морета от кръв?“
След Смирненски отнякъде се появи лордът, един от любимците на английската кралица Елизабет. След „смяната на караула“ крал Джеймс I го изпратил на „поправителен изпит“ в затвор. Там, потънал в книги и документи по история на Древността, Уолтър Рали стигнал до извода, че не трябва да се пишат истории преди да са изминали поне стотина години, защото: „Онзи, който при писането на съвременната му история следва истината, рискува тя да го ритне по зъбите.“

Реших да пренебрегна съвета на лорда, но да се озъртам, кой ли ще се заинтересува от зъбите ми? Припомних си една Кума Лиса и приятеля ѝ – едно магаре. Веднъж, когато дъждът се украсил с дъга, Лиса му казала: „Тичай бързо, провреш ли се под дъгата, ще се сбъдне мечтата ти да станеш кон!“

Колелото на живота ми се завъртя в Тетевен. Император Александър II ме прави плевенски аристократ

В моя странен живот първата ми „връзка“ с Клио е от 11 декември 1877 година. Съдбата е решила по майчина линия да се окажа плевенски аристократ. Опитът на турската армия на Осман паша да пробие на 10 декември обсадата на Плевен завършва с руска победа в най-продължителната и най-кървавата част от войната, освободила България от османското владичество.
На 11 декември в една от двете къщи на фамилията Вацови, Тодор с тримата си братя и с трите си сестри, и с плевенските първенци посрещат победителите: император Александър II, брат му Великият княз Николай Николаевич, главнокомандващ руските войски, военният министър граф Дмитрий Милютин, генерал Ганецки, на когото Осман паша предава сабята си при капитулацията на турската армия, княз Карол – бъдещият крал на Румъния в 1881 г., помощник в щаба на Главното командване на руската армия, в състава на която са и много хиляди румънци.
Представям си с какво вълнение братя Вацови посрещат ръководителите на Царска Русия. Когато целува ръката на императора, от очите на Тодор бликат сълзи – току-що роденото му седмо дете е получило императорската благословия да носи името Александър!
А дали и в очите на ранения Осман паша, доведен на срещата за официалното приемане на капитулацията на турския гарнизон, не са се появили сълзи от жеста на император Александър II, който му връща сабята? В отбраната Осман паша е показал достойни за уважение качества на военачалник. За отбраната на Плевен и специално за отбиването на втората руска атака пашата е получил от султан Абдул Хамид сабя, обсипана със скъпоценни камъни. А как сабята е „пробила“ обсадата и е достигнала до Осман, си е една малка тайна.
На 14 декември Вацови отново са почетени. На император Александър II е връчен благодарствен адрес на руски език, подписан от 10 свещеници и от 89 най-известни плевенци, в това число прадядо ми Тодор, прабаба ми Димитра, братята на Тодор – Иван със съпругата си Парашкевица, Георги със съпругата си Елена и трите им сестри. Адресът е подписан от общо 32 жени!
Братята Вацови са едри земевладелци – разполагали са с няколкостотин декара обработваема земя. Били са и търговци. През 1873 г. Тодор построява две къщи. Една за гости, обзаведена с европейски мебели, и друга за семейството му.
На 3 септември 1907 г. Плевен е почетен отново с височайши гости. Княз Фердинанд е придружен от министри, народни представители и от официална руска делегация: Великият княз Николай Николаевич – генерал, командир на Императорската гвардия и на Санктпетербургския военен окръг, син на Великия княз Николай Николаевич, един от гостите на прадядо ми Тодор на 11 и 14 декември 1877 г, генерал Петър Паренсов — военен министър в първото българско правителство на Тодор Бурмов, и още висши руски военни.
Княз Фердинанд е посрещнат с военни почести и с мощно „Ура!“ и от множеството плевенци, и от пристигнали от близки и далечни краища любопитни да видят българския държавен глава. Той открива във вече историческата къща на Тодор Вацов Музей на освобождението на Плевен през 1877 г. – обект с национално значение. По време на тържествата, истински празник за цяла България, родът Вацови е на „първа линия“. И още една благословия за дете от този род е дадена — княз Фердинанд е „кръстник“ на внук на Иван Вацов. Момченцето е наречено Фердинанд.

Роден съм на 24 септември 1934 в в град Тетевен и в него дрипльовци нямаше. Още в гимназията „Георги Бенковски“ Клио ме осени с мисълта да започна пътешествието на живота си с „катеренето“ по многобройните разклонения на родословното ни дърво едновременно с изследването на покрития с кръв път на новото българско царство в изграждания от Великите сили лабиринт.
Благословеният от император Александър IIсин на Тодор Вацов Александър Вацов е моят дядо! Александър Вацов, двадесетинагодишен, изучава във Виена търговията с оръжие и дори открива оръжеен магазин в Плевен. Също в Плевен Василка Маркова Велева, родена в Тетевен през 1881 г., със сестра на Александър Оббов Иванка, нейна съученичка от Първо женско стопанско училище „Мария Луиза“ в София, откриват частно стопанско училище за девойки. Фамилията Оббови също е едно от известните плевенски семейства. Александър Оббов е от видните дейци на Българския земеделски народен съюз, министър на земеделието от 1920 до 1923 и от 1945 до 1947 година.
Александър и Василка сключват брак през 1901 година. Раждат им се Цветана – майка ми, през 1902 г., Милица – леля ми, и Марко – вуйчо ми, който е само на 4 месеца, когато дядо ми почива. Според баба Василка внезапната му смърт е странна, с неизяснена причина – възможно е да е поради негови връзки с анархисти. Една година по-рано, в 1907 г., е публикуван закон срещу анархизма, забраняващ на анархистите тяхната организационна и пропагандна дейност. Има и арестувани анархисти, но не разполагам със сведения за съществуването в Плевен на анархистка група.
Когато се сблъсках с историята за смъртта на дядо Александър, научих, че надеждите за свобода, равенство и братство между човеците са свързани и с атентати срещу ръководители на големи и малки държави.
Една от жертвите през XIX в. е „кръстникът“ на дядо ми император Александър II, „освободителят“ на руските селяни от крепостно робство през 1861 г, убит в 1881 г. с бомба от „освободители“ на Русия от царизма с близки до анархизма идеи.
Според майка ми дядо ми е починал от „преплитане на червата“ – така ѝ казали негови роднини.
Майка ми завършва първо и второ отделение в Плевен, а в навечерието на Балканската война баба ми с трите си деца се установява в Тетевен. Започват трудните й вдовишки години. Баща й, Марко Велев, се е разболял след побой от турци в самото навечерие на Освобождението на България от османското владичество и само след няколко години е починал и той съвсем млад. Къщата им е била твърде близо до р. Бели Вит и при едно от най-големите в историята на Тетевен наводнения тя е отнесена от бурните води. Баба ми разказваше, че реката е била пълна с риба. Имали са котка „рибар“ ловяла е в плитчините големи мрени.
Тетевенската община отпуснала на баба Василка изоставеното „Крачуново“ училище до манастира „Свети Илия“. Тя успяла да го ремонтира (училището е било в къща) с много усилия и заем, превръща го в новото си семейно огнище и открива там частно стопанско училище по шев и готварство.
След завършване на втори гимназиален клас майка ми Цветана Александрова Вацова заминава да учи в София. Приета е от Елена, сестра на дядо ми. През 1921 г майка ми завършва Педагогическото училище в София. Роднините ѝ предлагат да я издържат и като студентка в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но тя се връща в Тетевен, за да помага на баба с част от учителската си заплата. Учителства в няколко села от Плевенска област, а после и в Тетевен. Срещата ѝ с баща ми става в близкото село Гложене – там и двамата са били известно време учители..
Баща ми Семко Христов Семков е роден през 1896 г. в Блъсничево, Луковитско. Когато баба ми се понасяше на крилете на гнева, му казваше „селяндур“, а той се усмихваше. Понякога, несъгласен с негово мнение, му казвах: „Ти си от миналия век“, той пак се усмихваше. А днес, когато написах тези думи, се замислих: „Та нали и аз съм за своите наследници „човек от миналия век“!“
И дядо ми Христо умира млад от простуда след „среща“ с конекрадци. Баба ми Милка се омъжва отново в Луковит. Там се раждат чичо Васил и лелите ми Цветана и Радка.
Родната къща на баща ми е до къщата на неговия връстник Димитър Диловски. Двамата често делят бедняшки залъци. Димитър влиза след Първата световна война в Българския земеделски народен съюз. Той е талантлив поет и сатирик. Александър Стамболийски го включва в свои дипломатически обиколки из Европа. Попада в прицела на извършилите на 9 юни 1923 г. преврат срещу земеделското правителство. Пропада утопичният проект за създаване на европейска селска държава.
След атентата на 16 април 1925 г., дело на военната организация към Централния комитет на Българската комунистическа партия, Димитър Диловски, вече известен с псевдонима Сергей Румянцев, е убит без съд.
Странен избор на псевдоним. Румянцеви са влезли в историята на Царска Русия с графове, министри, висши военни и дипломати. Граф Сергей Румянцев е дипломат, живял много години във Франция, Прусия, Швеция и едва ли е виждал някога крепостен селянин.
В спираловидното движение към желаните от тълпите върхове колелото на историята е въртяно от личности, прославяни като герои. Други личности са спъвали неговия ход с труповете на избити „милиони прости хора“, виновни за сгрешения си избор на водачи. Водачи, вече сенки в изсъхващи от кръвта страници. Потърпевши, чиято памет ще почета! Не приемам древната сентенция „за мъртвите или добро, или нищо“. Историк съм и не се вписвам в най-древната професия – политическата проституция. Не приемам в „нищото“ да потъват имена на престъпници и убийци!
Злополучната практика, известна от векове, селища да се сдобиват с имена на хора, достига и България. В 1948 г. жителите на Блъсничево заживяха почти като „графове“ селото им беше прекръстено на Румянцево. Скандалната съветска болест „сталиниада“ порази през 1948 г. Варна. Известната по света „перла“ на Черно море бе именована Сталин, псевдоним на Йосиф Джугашвили.
Същата година Добрич получи името на друг „витяз“ от Червената армия – маршал Толбухин, главният окупатор на България във войната, обявена ни на 5 септември 1944 г. от Съветския съюз.
През 1948 г. и град Свети Врач спрял да боде очите на новопръкналите се след 9 септември 1944 г. атеисти. Светинята беше изпратена на „почивка“ в историята. Кога най-после нашенските властници ще научат, че името Сандански е позор за българската
национална кауза?
А в Тетевен пристигнаха световрачани, изгонени от родния си град като „престъпници“, защото, въпреки побоищата, отказали в паспортите им да се пише, че са „македонци“. Тетевенските „санданчани“ се проявиха с най-добри български качества: трудолюбие, почтеност, добросъседство, бяха и великолепни музиканти и певци.
„Престъпници – национални предатели“ са записаните вече в историята получилите на 9 септември 1944 г. властта в България слуги на Москва. Те приемат наложената им политика да пожертват българската нация и Пиринска Македония в полза на проекта за създаване на Балканска федерация, командвана от Титова Югославия. От този проект се роди и македонската „нация“ от посръбчени българи и държавата Македония, която „водела“ началото си от древните величия македонците Филип и Александър.
Още преди Втората световна война в Комунистическия интернационал, чийто генерален секретар е Георги Димитров, се измисля тезата за съставената от три нации българска държава – от македонци, тракийци и добруджанци.
В 1949 г. почина Георги Димитров — маша в ръцете на Сталин, наложил болшевизацията на България. С политиката си като министър-председател на „народнодемократична“ България, т.е. на България с „народна власт на народа“ (защо в Москва измислиха тази смехотворна формула за завладените от Червената армия страни от Източна Европа?), Димитров хвърли черна сянка върху заслужено спечелената световна слава с поведението си на Лайпцигския процес срещу „подпалвачите“ на Райхстага.
Веднага градът на Кракра –Перник, беше почетен с името Димитрово от новите слуги, наследили „вожда на българския народ“. В 1950 г. и Васил Коларов премина в „другото царство“ на мрака, и град Шумен „прошумя“ с името Коларовград.
Дали някога от картата на България ще изчезнат всички заменени с имена на „личности“ градове, селища, улици, училища и местности, много от които са ни „подарени“ от „комшии“ преди стотици години и от още „по-близки“ „братя славяни“ в годините след 1878 г. и особено след 9 септември 1944 година?