Интервю на Владислав Христов с Нели Станева
Израснали сте в Сливен, но пътят ви отвежда в Швейцария, как смяната на географията влияе на светоусещането ви? Как изглежда България, когато я гледате от Швейцария?
Напуснах България на 19 години, както много други от моето поколение, за да следвам в Германия. Нямах планове да се превърна в емигрант, но и не пожелах да се върна. Просто оставих случайността да ме води и тя реши да забие няколко кабърчета в Швейцария. Нашата обща родина, която напуснах през 2003-та, се усещаше тъмна, лепкава, сладка и силно застрашаваща живота ми. И до днес съм убедена, без в това убеждение да има някаква логика, че човекът, който бях тогава, нямаше да оцелее в България и затова избяга, а после странеше от нея. Дълго се наслаждавах на свободата и анонимността в чужбина, на възможността да се пренаписвам всеки ден наново, на пълната си независимост от обстоятелствата. Да не зависиш означава обаче буквално да не висиш никъде, което е вид бездомност. Мисля, че това ми стана ясно едва когато станах майка, защото майчинството ме научи на радостта от обвързването. Но все пак дом е абстрактна концепция. Конкретното, това, което прави иначе много хубавия ми живот в Швейцария тежък понякога, е липсата на живия български език, който обичам. Обичам фонетиката му, пристрастена съм към разклатените му постройки, към избите и бурканите му, към сладкото, тъмното, лепкавото. Това е България за мен и тази моя България не се е променила. Само аз се промених така, че да мога да живея в нея, което, за съжаление, все още не мога да сбъдна. Лесни са единствено заминаванията, поне в моята лична история.
В професионален план завършвате бизнес администрация, кога се появи литературата в живота ви?
Започнах да пиша като съвсем малка, толкова малка, че не помня как точно се случи. Но със сигурност беше свързано с това, че родителите ми четяха много, а после аз четях, един естествен преход предполагам. Пишех детски стихотворения и историйки, а в предпубертетните години започнах да си водя дневник. Този формат на писане, който с времето бързо напусна чистото отбелязване на случки и се превърна в отбелязване на мисли и усещания, в подреждане и преподреждане на света, ми е дал повече от всичко друго. Това беше началото на любовта към черновата, към експеримента, към писането заради самото писане, към медитативното подостряне на молива, така да се каже. И до днес нося бележници в себе си, които са моите най-добри и всъщност единствени приятели. Учителката ми по литература в гимназията поощряваше и насърчаваше игрите ми с текстовете. На 14 години се записах в класа по литературно творчество, воден от покойната сливенска поетеса Евгения Генова. Тази школа беше важна, защото ме научи да анализирам обективно това, което съм написала, също така ме научи на амбиция, защото бях щедро поощрявана. Най-любимите си поети открих много по-късно. Всъщност истински читател станах едва през 30-те си години. Имам предвид систематично интелектуално четене, а не поглъщане на книги за удоволствие.
Поетичното ви порастване е свързано с академията за творческо писане „Заешката дупка“, в каква посока ви промени завършването на академията? Вие самата виждате ли се след години като лектор на подобна академия?
„Заешката дупка“, както и литературната школа, която посещавах като тийнейджърка, ми дадоха най-вече усещането за принадлежност към общност. Това е нещо, от което не всеки автор има нужда или има нужда винаги, но в периоди на отчуждаване от света, което при чувствителните бързо се превръща в отчуждаване от самия себе си, е по-ценно от всичко друго. Засега не се виждам като лектор по творческо писане, защото не се чувствам готова за ролята на авторитет, но се опитвам да създавам по други начини малки общности от пишещи и четящи с надеждата те да им/ни дадат сила.
Между другото, имах късмета да попадна на страхотни лектори в „Заешката дупка“ – Иван Ланджев, Аксиния Михайлова, Ина Вълчанова, Емануил Видински, които със сигурност са ми повлияли. И до ден днешен изпитвам дълбока благодарност към Рене Карабаш, която роди и отгледа с любов академията.
От първата ви стихосбирка „Виновни рими“ до новата „Билет за никъде другаде“ минават 23 години. Имате ли чувството, че вашият поетичен стил е вече оформен? Намирате ли за вярна идеята, че стилът не е константа, а постоянно търсене, съчетано с метаморфози и лични катарзиси?
Вероятно, ако бях работила активно през тези 23 години, стилът ми щеше да е оформен поне от силата на навика и от многобройните ориентири на обратната връзка. За добро или лошо, прекарах повече от половината на това време, избягвайки всякакви опити за създаване на литература. В началото причината за това беше едно естествено обезверяване, дори непоносимост към това да съм пишещ човек, движещ се в т.нар литературни среди, последвало издаването на дебюта ми, а след това дойде емиграцията, новият език, големите общински библиотеки и безбройните книги на немски и английски, които четях, вместо да уча за изпити. Откривах литературата на света и ми се струваше много по-важно да чета и да живея, отколкото да пиша. Така близо 15 години оставиха съвсем малко следи в мен и в почерка ми, ако не броим спорадичните записки в тефтери и спомена за това как поглъщам книги, затворена в стаята си по цели дни. Това беше истинската ми емиграция, не преместването на север. Струва ми се, че все още имам паспорт от тази книжна страна, в която жителите са истории, които, надявам се, са оказали някакво влияние на начина, по който пиша моите собствени.
Казвате: „Билет за никъде другаде“ е съвършеното състояние, към което се стремим всички ние, мислещите хора, тоталното присъствие и отдаване на това, което е сега, без мечти за бъдещето, без съжаления…“. Това е добре познатото carpe diem, но ако съвременният мислещ човек няма мечти за бъдещето, какво би го движило напред, какво би го мотивирало?
Не звучи логично, но реалността понякога не се събира в логика. От личен опит знам, че човек, притежаващ „билет за никъде другаде“, няма нужда от мотивация, за да се движи, той го прави непрекъснато, като дишане. Точно затова избрах и метафората с билета (другата причина е банална: че пътувам много), защото той е обвързване с движение. Посоката обаче не е избрана съзнателно, което я прави единствената правилна такава. Движението така е естествено, без съпротивление. Мечтите са загуба на време. Колкото и еретично да звучи това, то е вярно, говоря от опит. Аз самата съм загубила твърде много време, мечтаейки. Ако наблюдаваш себе си внимателно, можеш да установиш, че мечтанието те кара да се чувстваш по-добре във всяка ситуация. Тоест мозъкът ти симулира доволство, без да си направил нищо. Създава ти и цели, които са смислени единствено в сегашното ти емоционално състояние, но утре може да не са. Старая се да не мечтая. А бъдеще няма, наистина. Минало обаче има и посещенията там могат да се разглеждат като привилегия на мислещия ум или като съвсем легитимна временна терапия за този, който не се разбира с настоящето. Последното се явява обаче единственото сигурно място за пребиваване.
„Все някога ще свършат думите за липсата“, така започва едно от стихотворенията в книгата ви, липсите или пълнотите най-често ви отвеждат при поезията?
Когато започнах да пиша, бях дете и пишех от позицията на целостта. Едва впоследствие се научих да използвам енергията на липсата и за жалост това знание се оказа много обвързващо. А тази енергия е твърде непостоянна, твърде променлива и всъщност от няколко години се опитвам да бъда независима от нея. Струва ми се арогантно и обидно за магията на живота да пиша само когато нещо не е наред, но засега невинаги успявам по друг начин. Писането на проза със сигурност е по-успешно в добро състояние на духа.
Писането като остров, какво има на вашия писателски остров?
Моят остров е съвсем тих. Липсата на шум разширява усещането ми за налично време, което реално винаги е недостатъчно. Аз работя бавно и най-добре без никакви срокове и задачи, които да ме разсейват. В идеалния вариант островът е един цял уикенд и едно легло, затрупано с книги, тетрадки, лаптоп, чинии с грозде, бисквити и често доливани и разливани чаши кафе, а вечер вино.
Търсите ли съвършенството, когато пишете, или предпочитате дишащата, несъвършена поезия?
Не търся съзнателно съвършенството, в повечето случаи сядам да пиша заради удоволствието от опита. Но истината е, че текстовете, които в крайна сметка виждат бял свят, намират един по-различен път дотам от останалите. Когато съзнанието ми се свърже с идея, като това може да бъде абстрактно понятие или конкретно изречение, или дори конкретен ритъм, звук, нещо, което да ме възбуди достатъчно, започвам обсесивно да мисля за това, пиша, коригирам, пренаписвам, докато не усетя резултата като напълно завършен, и в това време почти не мога да мисля или правя нещо друго. Това може да продължи няколко дни и е едно доста изтощително, но и много любимо състояние. Честно казано и като читател предпочитам дълги, сложни и изпипани до полуда поетични текстове, такива, които ухаят на пълна отдаденост, като това ми предпочитание съвсем не омаловажава значението на спонтанните лирични проблясъци като възможност за опоетизиране на света.
Вашата поезия е извън границите на клишето „бял стих“ и често съдържа експериментални моменти, които изискват немалко смелост. Струва ли ви се, че на повечето днешни български поети им липсва смелост?
Дълго пишех поезия единствено в строга рима и ритъм, защото търсех тоталната звукова хармония. Когато искаш да напъхаш едно конкретно чувство в тясно пространство с високи огради, автоматично трябва да се катериш по оста на езика. Това движение само по себе си доставя огромно удоволствие, дори на физическо ниво, дотолкова че понякога застрашава други важни за поезията параметри като например четивността. Сега работя в друга посока, сега искам да скъсам ритъма, да разширя полето на римите, искам да пиша джаз, който да работи и отвъд интелектуалното ниво. Защото темите ми в ядрото си не са никак експериментални, а съвсем обикновени.
Не мисля, че на съвременните български поети им липсва смелост. Съвсем естествено е желанието да бъдеш харесван, четен, разбран, да си в хармония с времето. Ясно е, че по-кратките свободни стихове, ненатоварени с твърде много метафори, са много по-адекватни за света, в който живеем, и съм благодарна, че има хора, които ги пишат, за да могат други да ги четат. Така или иначе поезия се чете твърде малко, ако всички експериментираха постоянно с езика за удоволствие на себе си и на вселената, вероятно нямаше да има нито една издадена книга. Аз съм свикнала да намирам поезия във всяко стихотворение и почти винаги успявам. Говоря, естествено, за текстове над базовата граница на добрия литературен вкус.
Единственият проблем на българските поети в момента, а може би винаги, е малкият брой читатели. Това обаче не бива да бъде само техен проблем според мен.
Наблюдавайки съвременната българска поезия, като наследници на кои поети бихте определили хората от вашето поетично поколение? Вярвате ли в литературната приемственост?
Трудно ми е да определя към кое поколение принадлежа. Не намирам място за себе си в никое, сякаш стоя в някакво междинно самотно пространство, маркирано спорадично от обмени в двете посоки – към по-младите и към много по-възрастните от мен поети. Ако съм част от поколение, то аз не мога да го усетя, така както човек не усеща цвета на очите или кожата си. Но вярвам в литературната приемственост, като тя може да работи и срещу течението на времето, тоест новото да захранва, да променя старото. Ако мога съзнателно да избирам (а аз донякъде наистина мога), бих искала да продължа странстванията на Биньо Иванов, Георги Рупчев и Виктор Пасков.
Редактор на „Билет за никъде другаде“ е професор Цочо Бояджиев. Как протече работният процес между вас?
Цочо Бояджиев беше идеалният редактор за мен и за тази книга, защото той създава поезия, от която се възхищавам и съответно е оборудван с точните сетива за това, което се опитвам да направя. Аз се свързах с него без никакви очаквания и съгласието му да работи с мен ужасно ме изненада. Още повече ме изненада гладката комуникация помежду ни. За мен беше важно да избера хората, обвързани със създаването на книгата, да ги назова със страхопочитанието, с което избирам и думите в нея. Този процес ме доведе и до художника Дамян Дамянов. А общуването с Цочо Бояджиев се оказа терапевтично и за крехкото ми поетично его, чието здраве се оказа по-важно, отколкото предполагах. Като бонус получих и доста интересни, забавни и сериозни истории, събрали няколко десетилетия в себе си, и усещането за духовна близост с един възхитителен човек.
Освен поезия вие пишете и прозаични текстове, разкажете ми повече за експерименталния ви роман „Влак, бърз като падане“. Една от темите в него е емиграцията, мислите ли, че емиграцията е все още тема табу в българската литература?
Емиграцията със сигурност не е тема табу, по-скоро е тема липсваща. Все още има твърде малко съвременни български книги по темата, която засяга вече над един милион българи, а и ще бъде важна за техните поколения. Аз знам всъщност само за две такива. Донякъде вече мога да разбера и защо е така. В процеса на писане и преработване на романа установих, че темата всъщност е твърде голяма и трудна, за да съжителства пълноценно с другите теми, които съм захапала и които на този етап и умения, като начинаещ прозаик, са ми по-важни. Така че в крайна сметка я оставих само като фон или евентуално като двигател за някой следващ роман. Много се надявам някога да успея да говоря за емиграцията чрез литературата, но съм все още емоционално твърде замесена с нея, твърде заета с конфликтите ѝ, липсва ми дистанция, онова тихо обективно поле, което позволява на личните истории да се издигнат в общочовешки.
За финал нека се върнем към новата ви поетична книга, която имаше вече своите премиери в България. Възнамерявате ли да я представите и в чужбина? Имате ли наблюдение доколко българската литература е позната на швейцарските читатели и как я възприемат?
Намислила съм няколко представяния в Швейцария, Австрия и Германия пред български общности за идната есен. Но нямам особено желание поезията ми да бъде превеждана на други езици, защото тя е силно и моногамно свързана с музиката на езика, на който е създадена. С прозата нещата стоят по съвсем друг начин. Имам осигурена субсидия за превод на романа, така че в момента, в който е готов, започвам да действам в тази насока. Интересът на читателите в Швейцария към чужди литератури (като в случая говоря за проза, поезията и тук е терен за среща на малко на брой странници) е огромен, не зная защо това не е било използвано както трябва досега. Понеже в другото си професионално амплоа общувам със студенти в швейцарския литературен институт, бъдещи професионални литератори, имам наблюдението, че за тях ние сме плешив участък на картата. Дори международният „Букър“ не е помогнал много засега. За сметка на това те могат да назоват поне един-двама съвременни автори от Хърватия, Румъния, Сърбия и т.н. Много бих искала това да се промени, не от някаква национална гордост, каквато изобщо не притежавам, а защото наистина имаме интересни истории и въображение, което все още чака да бъде споделено. Също така чуждият прочит винаги изкарва пишещия извън него самия и му помага да пише по-добре, и колкото по-чужд и по-обективен е прочитът, толкова по-добре. От тази гледна точка съм убедена, че колкото повече българската литература излиза в чужбина, толкова по-добра ще става.
…
Нели Станева е родена на 01.12.1983 г. в Русе, израснала е в Сливен. Настоящият ѝ постоянен адрес е в Лангентал, кантон Берн, Швейцария, но почти половината от времето си прекарва в България. Работи като маркетинг асистент за Lion Watch/Vision South Africa и като управител и куратор към арт галерия CRMI Лангентал. Завършила е бизнес администрация в Магдебург, Германия. Издава първата си стихосбирка „Виновни рими“ („Захарий Стоянов“, 2001). През 2017 г. и 2018 г. участва в академия за писатели „Заешка дупка“ в два профила – поезия и проза, работи с ментори като Емануил Видински, Ина Вълчанова, Аксиния Михайлова и Иван Ланджев. През 2021 г. излиза „Другото време“ („Жанет-45“), а през пролетта на 2024 г. издателство „Скрибенс“ издава третата ѝ стихосбирка „Билет за никъде другаде“ с редактор проф. Цочо Бояджиев. Развитието ѝ в прозата започва по-късно, първоначално под формата на разкази, които намират своя дом в различни литературни медии. През 2022 г. с подкрепата на изд. „Жанет-45“ печели творческа стипендия на Министерството на културата с проект за романа „Влак, бърз като падане“. Откакто работи за галерия CRMI (2023), организира литературни четения с местни автори, работи тясно и с алумни на швейцарския литературен институт, и интензивно обменя вдъхновение, разбиране и контакти.
