Козните на Руското самодържавие срещу възторга на българското Съединение
Когато на 6 септември (18-и стар стил) 1885 г. княз Александър Батенберг влиза в Двореца след редовната си сутрешна езда, намира върху бюрото си купища телеграми. Пресяга, взема първата, най-отгоре, чете я. Телеграмата гласи:
До Негово Височество Александър, Княза на България!
Целият народ на Южна България днес във всички градове и райони обяви Съединението със Северна България и провъзгласи Ваше Височество за княз. Армията на Южна България вече положи клетва за вярност към Ваше Височество и окупира турската граница. Тя очаква с нетърпение да види новия си началник и да получи неговите заповеди.
Майор Николаев,
главнокомандващ Южнобългарската армия
Клетвата за вярност откриваме в книгата на благородника от Австро-унгарската империя Егон Цезар Конте Корти, с произход от Павия, Ломбардия, „Животът и любовта на Александър фон Батенберг“ (превод Ивета Милева, „Български бестселър“, 2024), която детайлно проследява житейския път и сърдечните увлечения на първия български княз след 1878 г. Според д-р Корти една от съществените причини за враждебността на Руската империя към новоосвободена България била и личната неприязън на Александър ІІІ срещу българския владетел. Биографът привижда като причина грубиянщината и недодялаността на наследника на убития от народоволците император Александър ІІ и разказва следния анекдот:
Когато веднъж през седемдесетте години заедно с родителите си гостува на омъжената за принц Ербах-Шьонберг княгиня Мари Ербах-Батенберг в замъка Шьонберг, като голям познавач на стар порцелан той изказва възхищение от красиво подредената маса, но се усъмнява дали порцеланът е истински. Неочаквано грабва една чиния, с един замах я счупва, удряйки я в коляното си, започва да разглежда с любопитство парчетата и накрая заявява доволен: „Да порцеланът е истински“.
Такъв неподправен дебелак няма как да не изпитва завист и антипатия към финия и сдържан германец, но като че ли един от главните мотиви за омразата е, че бащата много обичал княз Батенберг (още преди да стане княз), докато към сина си се отнасял по-скоро с неглижиране и пренебрежение. Александър ІІІ, знае се, не е бил предвиждан за престолонаследник, затова и не са се грижили твърде за възпитанието и обучението му. Само преждевременната смърт на брат му Николай го прави такъв, но вече е късно – останал си той неук простак и ретрограден обскурант. Синът от своя страна беснеел срещу баща си заради дългогодишната му връзка с княгиня Катерина Долгорукая, по думите на д-р Корти: „Жизнерадостно, мило същество, но безлично“. Любовницата дори се настанява да живее в двореца, ражда и деца на своя височайши възлюбен (след смъртта на царицата той сключва с нея морганатичен брак). Нашият Александър е племенник на императрица Мария, съпругата на Александър ІІ, сестра на баща му принц Александър фон Хесен (който, между другото, също влиза в морганатичен брак с Юлия фон Хауке, майката на княза). Тъкмо това роднинство се оказва решаващо, за да се сдобие страната ни със своя първи монарх след края на Берлинския конгрес. Млад, красив, аристократ – народът не си е и мечтал за такъв…
И когато идва Съединението, възторгът е неописуем. Самият княз обаче е нащрек, знае, че санктпетербургският му зложелател само това чака, за да го постави на колене. Затова му изпраща телеграма, почти извинителна:
Съединението на Източна Румелия с България стана без мое участие. Сега не остава нищо друго, освен да оглавя движението и аз призовавам Ваше Величество в този момент на тежка криза за българския народ да му окажете Вашето мощно съдействие.
Няма обаче никакво съдействие, а смразяващ кръвта отговор: Александър ІІІ оттегля от българската армия своите офицери, надявайки се така – оставена без висши командири, тя да се срине било срещу Османската империя, било срещу друг противник. Руската преса е настървена да дращи и хапе българите, което извиква гнева на Захарий Стоянов в знаменитото му „Писмо до освободителя Аксаков (Или кой и как разбира панславянството)“, публикувано във в. „Независимост“ на 12 март 1886 г.:
В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой! […] Не желаем ние татарска цивилизация. Защо вие се въоръжихте против нашето съединение? Кой, та не вие, го задържахте досега? Кой свика конференцията? Кой даваше кураж на турците да затъпчат Тракия? Кой накара това сръбско кюлхане, Милан, да ни нападне хайдушки? Кой проводи турски комисари в Тракия? Кой, та не вашият там консул, ходеше като бесен из Пловдив да заплашва българите, че ако не приемат турските комисари, Русия ще се разсърди и турците ще навлязат с „красния шапочки“?
Летописеца е прав: лютият неприятел хич не се бави да се появи на хоризонта – Кралство Сърбия начело с Милан Обренович. Насърчаван от Австро-Унгария и с мълчаливото съгласие на Русия сръбският крал си въобразява, че при една война срещу Княжеството армията му просто ще се разходи до София. И макар че Британската империя категорично застава на страната на българите – нещо, което, струва ми се, не бива да забравяме никога (а за жалост, склонни сме):
Великобритания се застъпва най-енергично за княз Александър. Когато той заминава за Филипопол, английският посланик в София Ласелс получава от лорд Солзбъри знак, че мястото на Ласелс, тъй като той се ползва с доверието на княза, е да бъде плътно до Батенберг. Но заради налагащото се прекосяване на българската граница в посока Източна Румелия, Ласелс изразява пред правителството си известни съмнения относно това, че излиза извън своя периметър на действие. В отговор получава заповед, не търпяща никакви съмнения, да пътува заедно с княза.
Белград предприема атака, която, както всички знаем, завършва безславно. Удря на сливнишки камък. С победата Съединението става реалност, каквато никой не може да пречупи. Все пак то не е порцеланова чиния, по-яко е, с българска якост.
Императорска Русия, която, както пише Симеон Радев в „Строители на съвременна България. Том І“ („Български писател“, 1990), била „от всички велики сили най-много изненадана от Съединението“. Мислели си в Санкт Петербург, че ни държат в ръцете си и владеят умовете ни, пък то не било така, никак даже:
Когато се получи в Москва известието за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Каткова, който му показа депешата на Северната агенция. „Това е невъзможно! – се провикна Сорокин. – Вий недейте вярва това!“. Гирс, който бе получил уверенията на княз Александра във Францесбад, не искаше тоже да вярва новината; също и Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото бе казал на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за statuquo-то в Румелия. Честолюбието на цяла официална Русия биде дълбоко засегнато от тоя сюрприз и тя не закъсня да го нарече вероломство. Тъй още в самото начало истинските руски интереси бидоха премрежени от един гневен сантиментализъм, който караше Гирса да дири отмъщение там, гдето той можеше да иска гаранции.
Великият български историограф е достатъчно честен, за да посочи, че и сред българите има келемета, за които не доброто на родината им, а раболепието им пред империята е на първо място и най от значение (прочее, множество такива ги има и днес, опоскващи като разюздани скакалци националните ни интереси за сметка на северната медведица), посочва: „Срещу тази екзалтация на духа и национална независимост се изпречваше – злокобен – фанатизмът на русофилите“. Привежда в тази връзка разговор от 29.Х.1885 г. на кореспондент на „Новое время“ – вестник с първоначално либерална насоченост, с Драган Цанков:
– Как гледате на преврата? – го попитал кореспондентът.
– Даже той да не се бе случил – отговорил Цанков, – все пак рано или късно, ако съдим по вървежа на работите и по заведените тук безобразия, които доведоха до бедствие цялата страна, все равно, рано или късно, без окупация не щеше да може.
– Каква окупация?
– Разбира се, руска; само тя може да ни спаси, без нея България ще пропадне.
Драган Цанков е известен продажник (вж. „Авантюрите на руския царизъм в България“, превод Светлана Драганова, „Стено“, 1991), циничен политик (вж. „Записки – Анкета с Драган Цанков (от проф. Иван Шишманов). Невъзможният Драган Цанков (от Тони Зарев)“, „Мултипринт“, 2023), така че няма изненада в позицията му. Изненадата идва по-късно, фатална за Александър І Български: на 9 август 1886 г. русофилски настроени офицери (Анастас Бендерев, Радко Димитриев, Петър Груев, началник на Военното училище, Георги Вазов, братът на поета, и с активното съучастие на руския военен аташе полк. Сахаров) организират преврат срещу княза. Този безразсъден опит за разлика от предишните (опитали се да го отровят с лекарство срещу главоболие, но Батенберг се усъмнил в мириса на цяра; после идва Бургаската афера, отново организирана от руски щаб-капитан, която предвиждала дори окупация на България), за съжаление, излиза успешен. За кратко обаче: следва контрапреврат, предателите са обезвредени и наказани, а балканский лев запазва своята съединена независимост. Независимост, която не спира да се зловиди на сибирската медведица.
Чак досега, 139 години по-късно…
