Днес, 5 септември, пет от най-прочутите и най-значими новели на Томас Ман се присъединяват към „Бисерната поредица“ на издателство „Колибри“, събрани в едно превъзходно издание с твърди корици.

„Смърт във Венеция“ и други новели“ (преводач: Димитър Стоевски, 328стр., цена: 28 лв.) обхваща „Дребният господин Фридеман“ (1897), „Тристан“ (1903), „Тонио Крьогер“ (1903), „Смърт във Венеция“ (1911), определяна като най-доброто произведение, написано на немски език, и „Марио и фокусникът“ (1930).

И петте произведения се отличават с размисли за противоречивия и мъчителен процес на творчеството, както и с финия анализ на чувствата, с дълбок до болезненост психологизъм, с разсъждения за желанието за смърт и за смъртта като безсмъртие. Ето какво споделя Томас Ман в разговор с гениалния италиански кинорежисьор Лукино Висконти по повод новелата „Смърт във Венеция“, чиято филмова адаптация излиза на екран през 1971 г., шестнайсет години след смъртта на писателя:

„Нищо не е измислено, разходката в гробището в Мюнхен, мрачният параход за Пола, старият денди, подозрителният гондолиер, Тадзо и семейството му, изгубеният багаж, холерата… Всичко беше истина. Историята е преди всичко история за смъртта, възприемана като безсмъртие, история за желанието за смърт. Но проблемът, който най-много ме интересуваше, беше този за двусмисления характер на творчеството, за трагичното в изкуството. Страстта като страдание и падение беше истинската тема на новелата. В това, което първоначално исках да разкажа, нямаше нищо хомосексуално – беше историята на последната любов на седемдесетгодишния Гьоте към Улрика, младо момиче от Мариенбад; история шокираща, красива, гротескна, смущаваща, която се превърна в „Смърт във Венеция“. Към това се прибави преживяването от моето лирично лично пътуване, което ме накара да доведа нещата докрай, въвеждайки темата за забранената любов. В случая еротичното играе ролята на едновременно чувствено и духовно приключение, насочено срещу буржоазния морал.“

Томас Ман (1875-1955) е роден в семейството на Томас Йохан Хайнрих Ман, сенатор и едър търговец от стар патрициански род в северния ханзейски град Любек. Посещава частно училище, а три години след смъртта на бащата и ликвидацията на фирмата му семейството се преселва през 1893 г. в южния баварски град Мюнхен. Там Томас Ман започва работа в застрахователна компания, но бива уволнен. Решава да посещава лекции в Техническия университет в Мюнхен с намерението да стане журналист. През 1894 г. публикува първата си новела „Падналата“ в авторитетното списание „Ди Гезелшафт“. Става сътрудник на списание „Симплицисимус“ и създава множество кратки разкази и новели. През 1895-1898 г. заедно с брат си, бъдещия писател Хайнрих Ман, пребивава в Италия, главно в Рим и Палестрина. Още там започва работа над епохалния си роман „Буденброкови“ и публикуването му през 1901 г. го спасява от тежка житейска криза. Следва бърз литературен възход и обществено признание - тогава създава романа „Кралско височество“ (1902) и прочутите новели „Тристан“ (1903) и „Тонио Крьогер“ (1903). През 1905 г. излиза първият фрагмент на незавършения му роман „Самопризнанията на авантюриста Феликс Крул“ (1911), както и новелата „Смърт във Венеция“ (1912). През 1919 г. Томас Ман става почетен доктор на Бонския университет, а през 1924 г. публикува другия си бележит роман - „Вълшебната планина“. През 1929 г. писателят, който вярва, че „литературата е съюз на страданието с инстинкта за форма“, е удостоен с Нобелова награда за литература.

Из новелата „Тонио Крьогер“ (Откъс)

Зимното слънце стоеше над града с тесните улици като оскъден, млечен и матов проблясък зад наслоените облаци. Въздухът над къщите с двускатни стръмни покриви беше мокър, духаше вятър и сегиз-тогиз падаше нещо като мека градушка – нито лед, нито сняг.

Часовете свършиха. Тълпите на освободените ученици прекосиха двора с каменна настилка, потекоха през решетестата порта и бързо се разпиляха надясно и наляво. Големите държаха с достойнство купчините книги високо, притиснати към лявото рамо,
а с дясната ръка сякаш гребяха срещу вятъра, за да стигнат по-скоро за обеда; малчуганите пък весело търчаха и пръскаха снежната каша наоколо, а ученическите им пособия потракваха в тръбните чанти от тюленова кожа. Но от време на време всички със смирени очи сваляха фуражките си пред Вотановата шапка и Юпитеровата брада на някой бавно крачещ главен учител...

– Идеш ли най-сетне, Ханс? – извика Тонио Крьогер, който отдавна чакаше на уличното платно.
Той се запъти усмихнато към приятеля си, който излезе през портата в разговор с други съученици и вече се канеше да си тръгне с тях.

– Защо? – попита той и погледна Тонио. – Да, вярно! Е, ще повървим още малко заедно.
Тонио замълча и очите му потъмняха. Забравил ли беше Ханс, чак сега ли му дойде на ума, че бяха решили днес на обед да се поразходят заедно? А той самият, откакто уговориха това, почти непрекъснато се радваше.

– Хайде, сбогом ви! – каза Ханс Ханзен на другарите си. – Ще повървя малко с Крьогер. И двамата се обърнаха наляво, а другите поеха надясно.

Ханс и Тонио имаха време да се разхождат след училище, защото и двамата бяха от семейства, където се обядваше чак в четири часа. Бащите им бяха големи търговци, заемаха обществени постове и имаха влияние в града. Ханзенови от няколко поколения насам бяха собственици на огромните складове за дървен материал долу до реката, където мощни машини с пъхтене и съскане разрязваха надлъж трупите. Тонио пък беше син на консул Крьогер, чиито пълни с жито чували с широкия черен печат на фирмата биваха превозвани всеки ден по улиците; а голямата стара къща на неговите прадеди беше най-достолепната в целия град. Двамата приятели трябваше постоянно да свалят фуражките си на много познати хора, но някои от тях първи поздравяваха четиринайсетгодишните момчета...

Двамата държаха ученическите си чанти провесени на раменете. Бяха спретнато облечени в топли дрехи: Ханс в къса моряшка шубка, над която върху раменете и гърба лежеше широката синя яка на моряшкия му костюм, а Тонио в сиво палто с колан.
Ханс носеше датско матроско кепе с къси панделки, изпод което се подаваше кичур тъмноруси коси. Той беше извънредно хубав и добре сложен, с широки рамена и тесни бедра, с открити и проницателни очи. Под кръглия калпак на Тонио пък от мургаво лице с остро изрязани черти на типичен южняк гледаха замечтано и донякъде плахо тъмни и нежно засенени очи с прекалено тежки клепачи. Устните и брадичката му бяха необикновено меко изваяни. Той ходеше нехайно и неравномерно, докато тънките нозе в черни чорапи на Ханс крачеха пъргаво и сякаш в такт.

Тонио не говореше. Изпитваше болка. Свил малко полегатите си вежди и заоблил устните си, сякаш за да свири, той гледаше с наклонена на една страна глава някъде в далечината. Това държане и изражение му бяха присъщи.

Внезапно Ханс хвана под ръка Тонио и го погледна изпод вежди, защото много добре разбираше за какво ставаше дума. И макар че Тонио продължи да върви мълчаливо, все пак из един път настроението му се промени.

– Всъщност аз не бях забравил, Тонио – каза Ханс, като гледаше към плочника пред себе си, – само си мислех, че днес сигурно няма да излезе нищо от тази работа, понеже е много мокро и ветровито. Но това съвсем не ме тревожи и намирам, че е чудесно от твоя страна, дето все пак ме чакаше. Мислех, че си се прибрал вкъщи, и се ядосвах...

Като чу тези думи, Тонио изпадна в някакво възторжено вълнение, идеше му да се разскача от радост.

– Да, значи, ще минем през крепостните валове – рече той с развълнуван глас, – през Мюленвал и Холстенвал, и ще те изпратя до вас, Ханс... Бога ми, нищо че после ще вървя сам до дома; следния път ще ме изпратиш ти.

В дъното на душата си той не вярваше твърдо в това, което бе казал Ханс, и ясно чувстваше, че приятелят му придава на тази дружна разходка само половината от онова значение, което ѝ придаваше той самият. Ала все пак виждаше, че Ханс се
разкайва за своята разсеяност и иска да се сдобрят.

И той нямаше никакво намерение да протака сдобряването.

Цялата работа беше там, че Тонио обичаше Ханс Ханзен и вече бе страдал много за него. Който обича по-силно, винаги е победен и винаги страда – неговата четиринайсетгодишна душа вече бе получила този прост, но суров урок от живота; а Тонио беше устроен така, че запомняше добре такива поуки, записваше ги, тъй да се каже, в душата си и до известна степен им се радваше, без обаче да се нагажда
към тях и да извлича практическа полза. Впрочем той смяташе подобни поуки за много по-важни и по-интересни от знанията, с които пълнеха главата му в училището; нещо повече: по време на уроците в готическите сводови класни стаи той обикновено се
мъчеше да почувства издъно и да осмисли напълно своите умозаключения. Това занимание му доставяше, кажи-речи, онова задоволство, което изпитваше, когато се разхождаше из стаята си с цигулката (защото той свиреше на цигулка) и сливаше меките тонове – само той можеше да изтръгне толкова меки тонове от струните – с ромона на игриво скокливата водна струя на фонтана долу в градината под клоните
на стария орех...

Фонтанът, старият орех, цигулката и в далечината морето, Балтийско море, чиито летни блянове можеше да подслушва през ваканцията – ето тези неща обичаше той, ограждаше се с тях и между тях протичаше неговият вътрешен живот, неща, чиито
имена успешно бихме могли да употребим в стихове; и те действително звучаха непрекъснато в стиховете, които Тонио Крьогер понякога нагласяваше.

Съучениците и учителите му узнаха, че има отделна тетрадка с написани от него стихове, и това му навреди много. На консул Крьогеровия син, от една страна, се струваше глупаво и пошло да възнегодува, макар да презираше еднакво съучениците и учителите си, които поначало го отблъскваха с лошите си обноски и в чиито лични слабости той вникваше с някаква странна проницателност. От друга страна обаче, той самият чувстваше, че всъщност писането на стихове наистина е нещо непристойно и безнравствено, и трябваше да признае, че до известна степен бяха прави всички онези, които го смятаха за неподобаващо занимание. Ала и това не беше в състояние да го спре да пише стихове...

С настоящия сборник с новели, подбрани сред обемистото творчество на Томас Ман, „Колибри“ отдава своята почит към един от великите класици на XX век. В изданието е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на Иво Рафаилов.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Николета Николова, 885 425 562)