Разговор с писателката Албена Тодорова
Главната тема на „Откакто те няма” е отсъствието, какво има под тази основа?
Не мисля, че има нещо съществено под отсъствието. Има болка, но тя е от страна на този, който носи липсата, не на отишлия си. Ако читателите на книгата намерят един възможен начин за справяне със собствените си липси, дори да не бъде приложим за тях тук и сега, ще съм си свършила работата.
Другият пласт от тази книга е разговорът. Въпреки че звучи като монолог, разказът в тази книга идва от един човек, който много иска да чуе, да бъде чут, да разбере. Ще се радвам, ако книгата стане повод читателите да „заговорят“ отново с хора или неща в живота си, с които – или за които – отдавна е назряло време за разговор.
Кои са големите отсъствия във вашия личен живот, повлияли на написването на тази книга?
След последните турбулентни години отсъствието на мир – и на душевен, и на реален – беше сериозен повод да се замисля за това как човек пренаписва себе си и отношението си към околните. Загубата на привичното, в което няма пандемия, няма война, с което бях свикнала, беше истинският повод да напиша „Откакто те няма“. Тази книга е опит да кажа на себе си – ето, и в такъв свят човек може да пише, може да се свързва с околните. Животът продължава, ти продължаваш с него, значи има какво да му дадеш.
Възприемате ли писането за един от начините, чрез които да преодолявате отсъствията? Доколко всяка нова книга има терапевтично действие за вас?
Новата книга носи облекчение, че съм свършила работата си по нея и сега топката е у читателите – те да му мислят! А писането е моят начин да пребивавам в света. Доколкото всяко споделяне носи нов начин да погледна на опита си, и доколкото писането е споделяне, има някаква „терапевтичност“ в целия процес. Не пиша, за да се почувствам по-добре – пиша, защото иначе не мога. Най-трудните моменти в живота ми са били тези, в които не съм могла да пиша поради житейски или лични обстоятелства. Текстовете, които идват след това, са благословия.
След повече от десет години живот в чужбина решихте да заживеете в България. Какви негативи понесохте и в какви моменти изпитахте щастие от това ваше решение?
Срещнах приятеля си и децата му, след като се прибрах, и тази среща осмисли голяма част от решението ми и настоящия ми живот. Живея в една държава с близки хора, които обичам.
Голям късмет е за всеки пишещ човек да живее в държавата, където се говори езикът, на който пише, въпреки че виртуалните пространства все по-често изместват физическите. Възприемам българския език като своя родина и това да бъда в България, без значение за колко време и по какъв начин, е голям късмет за писането ми. На този фон негативите стават незначителни.
Илюстровани книги за възрастни – как се запалихте по този тип книги, кога ги открихте?
Като започнем от класическите комикси и илюстрованите романи (т.нар. графични романи), има цели културни пластове на илюстровани книги за възрастни. Живеем в свят, подчинен на окото, на визуалното.
Аз самата се запалих по този формат преди години покрай книгите на Шон Тан и Том Голд. Те са автори и илюстратори, и винаги ми се е искало да издам такава книга. Първият вариант на „Откакто те няма“ беше тетрадка с текст и драскулки по страниците. Много ми допада този формат, намирам за нечестно възрастната публика да бъде лишавана от илюстровани книги с аргумента, че са детски. Кой решава кое е детско и кое не? Илюстрациите са възможност една и съща история да бъде разказана два пъти – не е ли чудесно това.
Книгата имаше своята софийска премиера в края на май, а след това беше представена в рамките на фестивала „Пловдив чете”, каква обратна връзка получавате от нейните читатели?
Много са мили читателите – в goodreads има няколко позитивни ревюта, читатели я споделиха в инстаграм. Надявам се да намери своята публика – може би това ще стане тепърва. Излезе точно в края на пролетния сезон, надявам се хората през лятото да си почиват малко от всичко, включително от книги.
Имам усещането, че без да е търсен ефект, книгата успява да проговори на болките и липсите на някои читатели с резултат лековит и милостив. Дано е така.
В „Откакто те няма” думите са оскъдни, какво ви дава това смълчаване? Вярвате ли, че в днешното свръхшумно и претрупано време, правилото „малкото е повече” е все по-актуално в изкуството?
Тишината е златна в момента. Тишината, чистият въздух, чистата вода. Близостта с приятели. Време за почивка. Това са ценностите на това, което предстои. Те ще заменят трескавата дейност и безцелната продуктивност.
В изкуството всяка дума, всяка илюстрация трябва да си тежи на мястото. Като творци според мен е добре да си даваме сметка в колко претрупан откъм информация свят се намират читателите ни. Без да се съсредоточаваме върху някакъв кликбайт или насилствено или манипулативно привличане на вниманието, или пък лесни теми, или книги, лесни за екранизиране, много ми е любопитно по какъв начин ще се промени „класическото“ писане.
Продължава ли Япония да е неизменна част от вътрешния ви свят? Може ли да открием частици японски минимализъм в тази ваша книга?
Япония си е тук, да, никъде не е ходила. Трудно ми е да отделя японското от другите части на вътрешния ми пейзаж – като една мъгла, видима единствено, когато човек се вгледа.
Живеем в епохата на високите технологии, като антитеза на това вие се отнасяте с внимание към природата. Приемате ли това за своеобразно бягство от реалността, или вече е се превърнало във ваша същност?
Смятам, че в сърцевината си човек е много по-близо до природата, до растенията, до животните, отколкото до технологиите. Технологиите са изкусителни за ума и неговите еквилибристики, но какъв е смисълът да познаем Вселената, ако не познаваме себе си? В този ред на мисли аз съм един домошар до мозъка на костите си и предпочитам да търся близост в това, което намирам за родно.
Илюстрациите в „Откакто те няма” са на Мила Янева-Табакова, имахте ли спорове, или влязохте бързо в синхрон?
Страхотно работихме с Мила Янева-Табакова и с издателката Зорница Христова. Срещахме се трите и както пиехме чай на крак в ателието на Мила, взимахме много бързо и леко всички решения. С някакви дребни изключения като следите от чашата кафе, всичко по визуалната част на книгата е дело на Мила. Много съм благодарна за нейното мъдро и внимателно отношение. Мисля за нея като за съавтор, не като за „вторичен“ участник в книгата.
През 2015 г. излезе визуалната книга на Зорница Христова и Кирил Златков „Когато искам да мълча”, как я възприехте? Защо тази книга е важна за българската литература?
Както и „Приказка за краля и дъжда“, „Когато искам да мълча“ показа на българската публика, че има художници и издатели, които могат да създават книги на световно ниво. Не са единствени, разбира се – има и други български художници, автори и издатели, които създават книги със световен мащаб. Книги, които говорят на много по-широка публика. Важно е да ги ценим повече и да говорим по-често за тях. За държавна подкрепа в посока насърчаване на превод дори няма да отварям дума – мисля, че лакуните в тази посока са видни на всички.
Бяхте близка с липсвашия на всички ни Марин Бодаков, какво научихте от общуването си с него? Кой е споменът за Марин, който ще пазите винаги?
Бяхме с приятеля ми наскоро във Велико Търново и на една сграда видяхме стихотворението на Марин за човека като кораб. А на покрива на сградата се беше откачила една ламарина и формата ѝ напомняше лодка. И си казах, че само Марин с неговото тънко чувство за хумор и самоирония би могъл да нареди нещата така. Не съм готова да говоря за Марин. Все още много боли.
Нека в края на нашето интервю поговорим за поезия. Преди три години се появи третата ви стихосбирка „Единайсетте сестри на юли”, в каква посока се промени вашата поезия след нея?
Пиша много трудно и малко. Това е свързано и с други, мои лични обстоятелства, но ми е много трудно да напипам верния тон. Освен това се разруши усещането ми за безопасно пребиваване онлайн покрай въпросните обстоятелства и като човек, който е писал предимно онлайн в последните петнайсетина години, все още нямам решение за преодоляванте на тази загуба. Усещам как боботи времето и ни връхлита, и ми се пише за това боботене и за това какво да правим със себе си най-вече насред него, и не успявам.
Албена Тодорова е поетеса, преводачка, преподавателка и „хаотичен доброволец“, както сама се определя. Родена е през 1983 г. в град Махачкала във вече несъществуващия СССР. Баща ѝ е българин, майка ѝ – наполовина украинка, наполовина волжка българка. Израства в София. Учи японистика в СУ „Св. Климент Охридски“, специализира в Осака и Токио. Живее в Япония, Германия и Англия, преди да се върне в България през 2020 г. Има три издадени стихосбирки на български език, две от които получават поощрителни награди на конкурса Иван Николов. Нейни творби са преведени на английски, хърватски, арабски и испански. През 2024 г. излезе новата ѝ поетична книга „Откакто те няма“ (издателство „Точица“).
