„Смятам, че е редно и достойно българските институции да помогнат за разпространението на българската литература в Арабския свят.“ Разговор с писателя и преводач Хайри Хамдан
Хайри Хамдан е поет, писател и преводач. Роден е в Палестина, но в ранна детска възраст емигрира в Йордания със семейството си. Живее в България от средата на 80-те години на XX век, пише и на български, и на арабски. Автор е на романите „Лешникови градини“, „Европеец по никое време“, „Живи в царството на рака“, както и на „Неспокойни души“, издаден в Йордания и др. Автор е и на много стихосбирки, последните от които са „Пясъчни ветрове“ и „Водните лилии на паметта“. Носител е на награди за поезия, проза и драматургия. Превежда българска литература на арабски език, съставител е на няколко антологии с поезия и проза, издадени в Арабския свят. През 2018 г. Хайри получи награда Перото за превод и наградата на Съюза на българските преводачи.
Колко години станаха, откакто говорите и пишете на български език?
Вече знам, че броят на годините не е важен. Защото един чужденец, който е живял десет години тук, може да говори по-добре, отколкото друг човек, живял в чужбина повече от двайсет години. Много зависи дали човек работи и се развива, или стои в покрайнините на езика и речникът му остава ограничен. Така че годините, които прекарах тук, са равни на годините, в които един български писател, изследовател или литератор работи непрекъснато върху себе си. Оставам на вас да прецените за какво време става дума. Иначе годините винаги са и много, и малко.
Кой е езикът, на който пишете в момента?
Завърших един роман на арабски език, изпратих го на издателя и вероятно ще бъде публикуван в Рияд през август. Това се случи преди една година. След това веднага се захванах с друг проект – роман на български език по идея, която нося в своето съзнание от много време. Почти съм готов и с този ръкопис, като обем е близо 90 000 думи, в момента правя последните редакции. Надявам се през есента да види бял свят. Работното заглавие е „Отпечатъци“, а книгата е съставена от четири части. Действието в първата част се развива в Бургас, във втората – в Стара Загора, а в третата част – в Пловдив и София. Четвъртата част е отново в Бургас, тя представлява опит за опознаване на Аза.
Тоест това е роман, който ни разказва за България?
Да, това е български роман, но със сигурност е и световен. Той е над езика, над мястото, над географията. Романът изследва изгубените мигове в живота ни.
Смятам, че един миг, през който очите на двама души се срещат, независимо дали са близки, или са чужди, е препратка към спомен или предстояща среща. Това е отпечатък. Не бива да подминаваме подобни обещаващи очи. Този миг е ценен. Знаете ли, имам чувството, че този роман съдържа скрита или маскирана стихосбирка.
Как преминавате между единия и другия език при писането?
За мен превключването между два езика е голямо богатство, тъй като писането на арабски език като лексика и конструкция е много различно от текстовете, написани на европейските езици, включително и на български. Всеки творец, който пише на два езика, които са коренно различни, притежава някаква нагласа към лингвистичните конструкции и автоматично превключва към правилата на писане на съответния език. Подсъзнателно умея да конструирам текста, независимо дали пиша поезия, или проза на български или на арабски език. Нюансите на всеки език са особени и изискват дълбоко познаване не само на граматиката, но и на начина на мислене. Арабският език е изключително богат и нюансиран със своя речник, който е съставен от повече от десет милиона думи. Това ми позволява да маневрирам спокойно, когато пиша на арабски език, който ми е майчин. А след толкова години общуване с кирилицата мога да претендирам, че българският ми е втори майчин език, ако мога така да се изразя. Имам чувството, че езиците ме избират, а не аз тях.
Кога започнахте да превеждате? Кога усетихте, че не само разбирате, но и улавяте всички нюанси на българския език и се чувствате в свои води?
Трябваха ми много години, за да усетя езика, в никакъв случай не е било лесно. Освен това преводаческата дейност изисква познаване и на други фактори – например генетиката и начина на мислене на българския народ, а това изисква всекидневно общуване, сблъсък на идеи, изграждане на приятелства, и не на последно място – анатомията на езика. Ще ви дам пример за последния фактор – фразата „Ненормална работа!“. Такова понятие не се среща в другите езици. Може да се каже: „Необичайно явление“ или нещо друго… Мисля, че моментът, в който успях да усетя езика, настъпи преди малко повече от десет години, когато започнах да правя професионален и зрял превод на българска поезия. Старая се да върша творческата си дейност рано сутрин – от 5 до 7.30 часа. Това е моето лично време, тогава работя предимно върху своите проекти – разказ, пиеса, роман, поезия или спешна поръчка за превод. Останалата част от деня посвещавам на чакащите задачи.
От дистанцията на тези близо четиридесет години, откакто живеете и работите в София, как са се променили градът, пък и страната? А и хората? Наскоро разговарях с един фотограф, който снима хората, които се возят в трамваите, и той сподели колко тъжни изглеждат всички. Каква е България през вашите очи?
Работя в институция, която се намира в Студентски град в София. Преди години, когато отидох за първи път на работа там, не можах да разпозная блока, където съм живял като студент. Живял съм на различни места там, но не успях да ги разпозная. Толкова много кафенета, ресторанти, нощни заведения се бяха появили! Новото строителство в този район промени облика му, сякаш бях попаднал в един напълно различен свят. Паметта на мястото е накърнена, искаше ми се въобще да не съм се връщал отново там, за да го помня такъв, какъвто беше. Но не може да се спре развитието на града. Всичко това е олицетворение на огромната промяна не само в столицата, но и навсякъде в страната. Нарича се прогрес, надявам се за добро. Появиха се модерни сгради, молове и тук-там небостъргачи, но сякаш тази фасадна промяна силно въздейства върху нас самите, впрочем както навсякъде по света. Забързаното време и безкрайните задачи ни отнеха способността да четем и да размишляваме. А различните социални мрежи ни помогнаха да се разконцентрираме чрез кратки публикации и мисли, събрани в няколко реда. Вече трудно можем да останем фокусирани за повече от една-две минути, как ще успеем тогава да прочетем една книга от 100–200 страници и повече?
Роден сте в Палестина, после се местите в Йордания. Светът там също много бързо се променя.
Да, роден съм в Палестина, но половината жители от нашето село останаха там, а другата половина емигрираха в Йордания. Ние, поради сложни обстоятелства, бяхме принудени да заминем в Йордания. В момента сестра ми, чичо ми и много други роднини живеят в Палестина, в условията на окупация. По тези земи вече няма спокойствие и трудно може да се говори за мирно съжителство. А Палестина е територия, която може да се прекоси с не особено бърза кола за един час време. Обаждам се често на сестра ми, поне да се уверя, че е жива и здрава, тъй като нападенията срещу палестинските селища са всекидневни. Връщал съм се в моята родина само веднъж – като български гражданин, но едва ме пуснаха там. Да, не сме желани обратно в родината си, което ме превръща във вечен емигрант. Другата дестинация, където живеят роднините ми, е Йордания, но и тази страна се променя периодично и се чувствам отчужден. Старите приятели имат своите грижи, изповядват различна ценностна система, а и начинът на мислене е доста по-различен от моя. Някои приятели станаха много набожни и внимават за своето поведение и изказ, други пък нямат никакво време, работят като лекари, специалисти, ръководители на отдели. Затова след две-три седмици, прекарани в Йордания, ме обзема чувство на самота, не мога да се идентифицирам с паметта на мястото.
Писането спасява ли ви? Или в такива случаи изпитвате още по-голяма необходимост да превеждате – като връзка между различните култури?
Когато усетих, че владея достатъчно добре българския език, започнах да превеждам по собствено желание. Общувам всеки ден с много поети и писатели и ми доставяше удоволствие да превеждам някои техни творби на арабски език. Сега вече е различно, моята работа като преводач е организирана, имам поръчки от видни арабски издателства за превод на подбрана художествена литература, което улеснява до голяма степен моята дейност. Позволявам си, когато имам време, да съставям антологии с разкази и поезия. В момента аз съм единственият преводач от български на арабски езици, а това е голяма отговорност. Иска ми се да има и други, които да помагат в тази посока, тъй като има много творби, достойни за превод.
Наистина ли има толкова голям глад за преводачи? И любопитство към другите култури?
Тези антологии, които съставих, ми отнеха няколко години. Процесът на търсене, подбор и превод е трудоемък. Само аз знам какъв труд е необходим за реализиране на подобни инициативи. Между другото, прозаичната антология, която съставих, се радва на голям интерес и до ден днешен се търси и се отпечатва отново. И въпреки че е издадена в Йордания, книгата участва в панаири на книгите в различните арабски столици, пътува до Кайро, Багдад, Бейрут, Мароко… Издателят има интерес сборникът да се продава, антологията жъне голям успех, съответно читателите се питат: „Каква е тази литература?“, „Какъв е този език?“, „Кой е този преводач?“ След това се свързаха с мен от Саудитска Арабия и от Египет за съвместна работа и сътрудничество. Сега работим добре с Египет, Йордания, Сирия и Ливан. Хубавата литература отваря широко вратите между културите.
Подобна ли е ситуацията и на Балканите? В Източна Европа?
Доколкото знам, има един професионален преводач в Полша, той също така е поет и успява да отвори широко вратите на Арабския свят за полската литература. В Сърбия работят повече преводачи, сръбската литература се радва на добри позиции в Арабския свят. В Северна Македония липсва такава възможност. В общи линии няма много преводачи на арабски език в страните от Източна Европа. От друга страна, се очаква да бъде учреден Съюз на палестинските писатели в Европа, аз съм един от кандидатите за председател, но това няма нищо общо с преводаческата ми дейност, а по-скоро с мен като поет и писател.
Много ли са палестинските автори в Европа?
На Запад има повече писатели и поети от палестински произход – най-вече в Германия, Франция и Швеция. Там може би има стотина души, ако не и повече. Става дума за утвърдени писатели. Но в Източна Европа се броим на пръстите на една ръка. В Украйна например живее и твори известен палестински художник. В Москва живее и твори един от най-видните палестински поети, той работи към Палестинското посолство като културно аташе.
Днес по-често ли превеждате от арабски на български език?
Предпочитам да превеждам от български на арабски език. След като преминах през изпитанието писане на дисертация по съвременна арабска литература на български език, се чувствам по-добре подготвен да превеждам от арабски на български, стига да бъда редактиран след това. Но нямам достатъчно време да го правя и предпочитам да превеждам от български на арабски езици. В момента подготвям любопитен и смел проект, който има за цел да се преведат пет книги от саудитски писатели. Проектът, който спонсорира преводите и издаването на тези книги, е подкрепен от Министерството на култура на Кралство Саудитска Арабия. Моят принос се състои в превод на една новела, другите книги ще бъдат дело на отлични арабисти.
От автор, когото тук вероятно не познаваме?
Да, така е, и петимата не са познати.
Много ли имаме да наваксваме в опознаването на културите?
Да, за жалост. Поради пандемията и нестихващите войни в региона издателствата в Арабския свят изпитват сериозни затруднения. Сега по-рядко се предлагат поръчки за превод на български творби. Последните заглавия, които съм превел, са „Свети Вълк“ от Елена Алексиева и сборник с разкази от Здравка Евтимова. Неотдавна се радвах на съвместната работа при изпълнението на любопитен проект към Народния театър „Иван Вазов“, където обучавах актьори да рецитират определени текстове от спектакъла „Венецианският търговец“. Този експеримент беше голямо предизвикателство и чест за мен.
Към кое има по-голям интерес в арабския свят – към превода на проза или на поезия?
Предимно към прозата, макар преди години интересът да бе насочен към поезията. Арабският език е език на поезията. И там много внимават какво публикуват, предвид търсенето на пазара и интереса на читателите. Когато става дума за преводна поезия, отношението се променя, тъй като аудиторията иска да се запознае с друга методика и формулировка на поезията, както и с начина на мислене на другите народи чрез техния стих. Така че смея да кажа, че преводите се посрещат добре. Арабският език, който е наситен със синоними, си позволява повече щедрост, понякога дори разточителство в стихосложението. В европейските езици, включително и в българския, поезията е концентрирана и изчистена от излишни пояснения. С малко думи поетите се стремят да кажат повече, но това също има своите недостатъци. В Арабския свят има голям интерес към чуждата поезия, дори повече, отколкото към националната, тъй като там творят много поети. Затова поетичните сборници, които сме предоставили в последните години, се радват на успех. Тези творби обслужват също академичните среди, тъй като специалистите и изследователите нямат друга алтернатива освен преводите, за да се запознаят с чуждата поезия. Бих казал също, че онлайн публикациите притежават голям заряд и чрез тях може да се скъсява дистанцията между културите.
На фона на тази ситуация, лесно ли е да кандидатстват арабските издателства за издаване на преводна българска литература?
Има издателства, които успяха да създадат контакти и да получат помощ в това отношение, но в общи линии повечето издателства разчитат на собствените си финансови възможности и полагат големи усилия, за да оправдаят своите разходи. Но щом става дума за българска литература, смятам, че е редно и достойно българските институции да помогнат за разпространението на българската литература в Арабския свят.
Българските институции имат ли много работа да свършат?
Да, имат, но не става дума само и единствено за финансиране. Проблемът касае и организирането на посещения на български автори в Кайро, в Аман и в други арабски столици, където може да се правят срещи и премиери на произведения. Този подход дава гаранция за по-широк контакт с арабската интелигенция и с читателите, по този начин се изграждат мостове между културите. За жалост, няма изгледи за подобна практика. Обръщал съм се неведнъж към отговорните лица с молба да помогнат в тази насока, защото има възможност за организиране на премиери на български писатели по време на книжните панаири в големите арабски столици.
И какво се случва? Срещате ли разбиране?
Не, пълно игнориране, дори аз самият нямам тази възможност да участвам като български писател поради определени предразсъдъци. Надявам се от този апел да има някакъв положителен резултат в бъдеще, тъй като става дума за 27 арабски държави. Между другото, тези инициативи не изискват голям бюджет. Редно е тук да отбележа, че по време на визити на български лидери никога не съм бил канен за делегат, иначе щях да имам възможност да водя директни разговори с арабски издателства и културни институции за по-тясно сътрудничество. Редно е хората на изкуството да са част от тези делегации, за да могат да се срещат с културни институции от други страни.
Има ли момент, в който си давате сметка, че не е по силите на един човек да се бори за тази кауза?
Знаете ли, има дни, в които ми се иска да преведа тази стихосбирка, онзи роман, някоя пиеса и т.н. Но уви, човешките възможности са ограничени. В България има много добри автори, библиотеките са претъпкани с произведения на таланти. Но денонощието е само 24 часа. Редно е да се търсят способи за подготовката на нови преводачи или поне да удължим деня до 96 часа. Извън шегата, има нужда от още трима или четирима преводачи, предвид широкия хоризонт за реализация в Арабския свят.
Какви са стъпките? Откъде трябва да се започне?
Има необходимост от привличане чрез стипендии и допълнителни стимули на млади студенти и специалисти, които да учат професионално не само български език, но и историята на България. Нека имат възможност да се запознаят с начина на мислене на българина, с традициите, с кухнята, с празненствата и нравите. Това е много е важно, защото е неразделна част от литературата и фолклора. Такава инициатива изисква пълноценна стратегия и ще можем да жънем резултати след едно десетилетие или по-скоро. Така преводачите ще имат възможността да се запознаят с писателите и представителите на интелигенцията в страната, съответно да създадат житейски връзки. Всъщност моите колеги, които завършиха висшето си образование тук, работиха в някои български институции като Арабската редакция на БНР, но по-късно напуснаха и се отправиха към Запада по икономични причини. А това се отрази отрицателно на преводаческата дейност между България и Арабския свят.
Проклятие ли е да се живее в интересни времена? Спомням си, че в едно интервю Здравка Евтимова каза, че изпитанията и тежките времена, в които живеем, дават богат материал и нашето време е истински Клондайк за писателя. Но от друга страна, всички страдаме, когато светът е жестоко и неразбрано място. Наистина ли е благодатно това време за писане?
Интересните времена са богати на много материал за творческото писане, не ми се вярва това нестабилно политическо състояние да приключи. Всеки човек има право да живее в мирни времена, но за жалост войните бушуват на много места по тази планета. Но по-страшно е усещането, че живеем в условията на една безкрайна надпревара – с времето, с улицата, със себеподобните. Сякаш имаме нужда в един момент да спрем и да погледнем – наоколо, напред, назад, за да разберем къде се намираме и дали това е нашето място! Един творец е длъжен да черпи от всичко, за да успее да отрази реалностите и своята лична философия.
Ей така, случайно на финала прочитам едно стихотворение, „Две хубави очи“ от Яворов – на пръв поглед езикът е достъпен и лесен, но в никакъв не е така и трудно може някой да напише нещо толкова хубаво, толкова непринудено като Яворов. Споменавам това стихотворение в опит да внуша на съвременните творци, че изкуството не търпи усложнения. Редно е да се огледаме за обикновените неща, които се случват наоколо, там е истината дори в тези „интересни времена“.
