Zinaida Polimenova, Nucléus, ce qui reste, quand il n’y a plus rien (Нуклеус, това, което остава, когато вече няма нищо), Les éditions de Chemin de fer, 2024
Има един парадокс на паметта: че най-споделимото е едновременно с това и най-несподелимо. Хората са помнещи същества, плуващи из реката на забравата, където толкова много неща си остават отвъд езика, на другия бряг на живота и историята. Затова свидетелствата са важни, въпреки трагедията на свидетеля, озоваващ се в ролята на Касандра: често никой не му вярва, дори когато става дума за неща от най-близкото минало, за събития „без давност“; просто хората не могат да разберат.
Ала миналото е винаги тук. В разрива между настояще и бъдеще, между творението и Твореца, между човека и ближните му, между човека и неговия език. То ни застига, вълнува, тревожи, повлича ни из въртопите си, нахлува в нас чрез връзка писма или купчина избелели фотографии, които възкресяват и повдигат толкова много въпроси. И, излизайки от летаргията си, ние отново искаме да знаем „как“ и „защо“.
Понякога това е просто лична история, която ни гложди. Друг път начинанието може да се превърне в проза. Така от един анонимен албум с фотографии, попаднал в ръцете на френския историк на изкуството Бертран Тилие на битака в София през лятото на 2017 г., се ражда роман. Съпругата му, френско-българската писателка и поетеса Зинаида Полименова, която от десетилетия живее в Париж, е силно провокирана от този „дар на съдбата“: внимателното вглеждане във фотографиите показва, че става дума за професионално или синдикално пътуване на българска група в ГДР. Само три надписа на кирилица датират времето на пътуването и местата: „август 1952 г. – ГДР“, „Херингсдорф – ГДР“, „Берлин – бригадата“. На снимките виждаме усмихнати мъже и жени, следи от разрушенията на войната и ново строителство. Кои са били те, започва да се пита Зинаида Полименова, и постепенно въображението ѝ започва да чертае „истинската история“ на тяхното пътуване, отвъд пропагандата на онази епоха, обвързвайки я, не само с прочетеното, но и с лични семейни спомени.
Това е ядрото (нуклеус) на този съвсем нов френски роман – чието действие се разгръща в ранните комунистически или сталинистки години в България – който изчетох на един дъх. Намерените чернобели снимки, публикувани в началото и края на книгата, сякаш „пазят“ историята, задават рамките, вътре в които „онова време“ тупти и пулсира с младостта на героите си, но и с тоталитарните страхове и с дефицита си, с пропагандните лозунги и задължителните съветски маршове, които звучат отвсякъде и стряскат всички. Без да забравяме за всеприсъстващите портрети на Вожда на народите Йосиф Сталин и задължителните многократни скандирания на неговото име.
И въпреки това през лятото на 1952 г. обичайният живот продължава. На героите на романа – група млади инженери и архитекти – е възложено изграждането на завод за безалкохолни напитки. Оттук и „обмяната на опит“ с колеги от ГДР, която обяснява историята на старите фотографии. С всяка следваща страница се очертават и различията между тях. Родени някъде около 1925 г. – във времената на „гражданската война“ в България – те се открояват чрез своя „произход“. Главният герой Теодор, обещаващ млад инженер, има буржоазни и градски „корени“, както и приятелката му Илинда. Неговият приятел Павел, който ръководи отдела, е също софиянец, но чийто баща обаче е архитект и стар комунист. А Неда, най-близката приятелка на Илинда, която често ги кани на гости, щом получи пратка от село, е партиен член. Ето групов разрез на времето след „новата ера“ и втвърдяването на режима след 1950 г., ориентиран към съветизацията на страната.
Из главата на главния герой Теодор се роят множество въпроси: за 9 септември 1944 г. и нахлуването на Червената армия; за избитите и безследно изчезналите около трийсет хиляди души, за общите гробове край София или в трудно достъпни места; както и за новите арести на този или онзи, от които никой не е застрахован.
Но сега на дневен ред е пътуването до ГДР, в променената комунистическа Германия, за разлика от другия неин капиталистически „остатък“. До последно не се знае дали на всички ще бъде разрешено да пътуват. Партийният секретар ги следи строго и изпитателно. Накрая цялата група получава паспорти и хваща полета на ТАБСО. Кацат в Берлин в една събота, 9 август 1952 г. Градът носи следи от разрушенията на войната, въпреки че дисциплинираните източни германци правят чудеса за неговото възстановяване. Програмата е напрегната, колегите им, начело с инженер Ото Мюлер ги очакват. Но скоро нервите на Теодор не издържат и се случва първият инцидент. Той се отделя от групата и пита на руски съветския патрул по „Унтер ден Линден“ защо още са тук. Нали войната е свършила преди седем години? Партийният секретар не е на себе си, вика Павел, за да направи той нещо. Опитният Ото Мюлер дръпва Теодор назад и любезно обяснява на руски на „другарите войници“, че „техният колега се е объркал“. Инцидентът е потушен. Но докога?
Една среща по време на тази командировка буквално преобръща Теодор. От немския си колега Емил научава, че той е син на дизайнера Ове Дорф – световно известно име в съвременното изкуство, чието работи са познати дори в България между двете световни войни. Нацисткият режим включва Ове Дорф към упадъчните творци и той е принуден да се установи в Херингсдорф. Комунистическият режим също го обявява за „враг“ и забранява работите му – твърди абстрактни, чужди на участта на пролетариата. За да ги запази, синът му Емил ги крие под щайги с бутилки в едно подземие. Изведнъж Теодор бива обзет от налудничавото желание да пренесе куфара с тези рисунки и ескизи в България. Споделя го с колегите си от групата, които са силно стъписани. Но никой не казва „не“. Така куфарът заминава за България и успешно преминава през митническия контрол.
В София Теодор намира за работите на Дорф скривалище, което знае от детството си. Опасява се, че го следят. И това се оказва факт. Една заран е арестуван в квартирата си. Не знае защо. Оказва се, че не е заради ескизите на Дорф. Следователят иска Теодор Филов да си признае, че е внесъл от Германия от Германия антиправителствена пропаганда, насочена срещу партията и нейния ЦК. Толкоз. Той отказва. И го смазват от бой.
Трябва да призная, че докато четях фината френска фраза на Зинаида Полименова, умело пресъздаваща сфуматото на „онова време“, през цялото време „превеждах“ на ум за себе си. Заради „почините“, „петилетките“, включително и заради описанията на лагера в Белене, където в бараката Теодор разбира, че „всеки има право на четиридесет сантиметра. Така в тази безкрайна първа нощ, той се научи как това функционира: хората – а те са осемдесет – лягат на една и съща страна и се обръщат едновременно, без да се събуждат“.
И все пак „Нуклеус“ не е роман-документ, а е роман-история. Повествование за едно болезнено и кошмарно време с неговите налудничави обрати и паранои. Оказва се, че Теодор е арестуван, защото през есента на 1952 г. просто е била спусната бройка за „вредители“, партийният секретар дава неговото име и кошмарът на мъченията започва. Ето как се е случвало всичко онова, за което и днес се говори трудно. И за което самият Теодор, смазан физически и травмиран душевно, не може да говори пред колегите си дори след като го пускат от лагера.
„Защо? Първо, заради чувството на отвращение и срам, не искам да съм този човек… Подчинен, унизен, аз изгубих ориентирите си“, Теодор заключва образите, предпочита да ги запокити в някакво тайно място, зад плътните стени на съзнанието. И накрая, ако назовеш нещата, ги караш да съществуват. Това означава да им придадеш плът и кръв, конкретна представа, да ги направиш трайни“.
В послеслова към романа си Зинаида Полименова пише: „Да накараш паметта за катастрофата да оживее, да съхраниш спомена за трагична история, за една епоха, в която последните действащи лица в тази история – оцелелите от лагерите – са на път да си отидат, такъв е смисълът на тази книга, посветена на жертвите на българския комунизъм.“
Искрено се надявам българския читател час по-скоро да има възможността да прочете тази книга. Важно е тя да бъде преведена и издадена заради трагедията на жертвите. Но и заради нас самите, които сме техния последен шанс да намерят покой. Паметта остава, дори когато вече няма нищо.
В тази история въпросите са също толкова важни, колкото отговорите. Затова ще завърша с едно стихотворение на Цочо Бояджиев, превърнало се в мото на романа „Нуклеус“.
„Кавказки напев“
– Какво знаеш?
– Че опасност те дебне.
– Какво не знаеш?
– Къде те причаква сега.
– Какво знаеш?
– Смъртта ще дойде за тебе.
– Какво не знаеш?
– Кога.
